Въздъхнах и седнах на леглото си.

— Ако продължавате да се държите така ненормално в мое присъствие, просто няма да го понеса.

— Извинявай — измърмориха една през друга.

Шоуни ми подаде подноса, а аз го гледах, сякаш не можех точно да си спомня какво да правя с него.

— Трябва да хапнеш, преди да изпиеш това, което Неферет ни даде — каза Ерин.

— А и може да ти стане малко по-добре — добави Шоуни.

— Не мисля, че някога ще ми стане по-добре.

Очите на Ерин се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й.

— Не говори така, Зоуи. Ако никога не се почувстваш по-добре, това ще важи за всички нас.

— Трябва да опиташ. Стиви Рей ужасно би се разсърдила, ако не опиташ — каза Шоуни през сълзи.

— Права си, наистина би се разсърдила.

Взех лъжицата и започнах да ям от супата. Беше пилешка, с фиде, и наистина прогони част от ужасните ми чувства.

— А когато тя се разсърди, този неин акцент става невъзможен — отбеляза Шоуни.

Ерин се засмя и направи опит да имитира Стиви Рей с някои от най-честите й реплики.

Всички се засмяхме и сега вече супата ми изглеждаше по-лесна за преглъщане. Бях стигнала някъде до половината, когато изведнъж ми хрумна нещо.

— Няма да правят погребение или нещо такова, нали?

Ерин и Шоуни поклатиха глави.

— Не, никога не правят.

— Всъщност мисля, че някои ги погребват, но това го правят родителите в родните им градове.

— Така е, сестра ми, но не мисля, че някой от нас ще може да пътува до… — Тя се замисли. — Как се казваше градът, от който е Стиви Рей?

— Хенриета — отвърнах аз. — Градът на отбора «Бойните кокошки»

— Бойни кокошки? — възкликнаха Близначките едновременно.

Кимнах.

— Това побъркваше Стиви Рей. Въпреки цялата си провинциалност, за нея не беше приемливо да е «бойна кокошка»

— Да не би да са правили бой с кокошки? — попита Шоуни.

— Откъде да знам, сестра ми? — вдигна рамене Ерин.

— Аз си мислех, че се правят борби само с петли.

След известно време Шоуни ме попита:

— Всичко ще бъде наред, нали, Зоуи?

— Нали? — добави Ерин.

— Така мисля.

— И сега какво ще правим? — попита Шоуни.

— Не съм съвсем сигурна. Засега всичко, което можем да направим, е да живеем ден за ден.

С изненада установих, че съм изяла супата. Почувствах се по-добре. Беше ми по-топло, по-нормално. Но бях безумно уморена. Близначките сигурно са забелязали, че клепачите ми натежават, защото Ерин взе таблата. Шоуни ми връчи шишето с бялата течност.

— Неферет каза да изпиеш това, за да ти помогне да спиш спокойно.

— Благодаря. — Взех го, но не го изпих. — Ще го изпия след малко, само да ида до тоалетната. Оставете тук колата, в случай че е гадно на вкус.

Като че ли се вързаха.

— Зоуи, имаш ли нужда от още нещо?

— Не, благодаря.

— Ще ни се обадиш, ако имаш нужда от нещо, нали? — попита Ерин. — Обещахме на Стиви Рей… — гласът й затрепери и Шоуни довърши вместо нея:

— … че ще се грижим за теб и ще спазим обещанието си.

— Ще ви се обадя — казах им аз.

— Добре. Лека нощ.

— Лека пожелах им и аз, преди да затворя вратата зад тях.

Веднага щом си тръгнаха изсипах в мивката бялата течност и изхвърлих шишето.

Най-после бях сама. Часовникът ми показваше шест сутринта. Поразително е колко неща могат да се променят само за няколко часа. Опитвах се да отпратя сцените от смъртта на Стиви Рей, но те непрекъснато ми бяха пред очите. Подскочих, когато мобилният ми телефон звънна, и погледнах кой се обажда. Беше баба! С облекчение вдигнах телефона и се постарах да не избухна в сълзи.

— Толкова се радвам, че ми се обаждаш, бабо!

— Миличка, тъкмо се събуждам, сънувах те. Всичко наред ли е?

Загриженият й тон показваше, че вече е наясно, което никак не ме изненада. С баба сме били свързани през целия ми живот.

— Не, нищо не е наред — прошепнах аз и отново се разплаках. — Бабо, Стиви Рей почина тази нощ.

— О, Зоуи, толкова съжалявам!

— Умря в ръцете ми. Само минути, след като Никс й даде дарба за елемента земя.

— Сигурно е било много важно за нея, че не си я оставила в този момент. — Чух, че баба също се разплака.

— Всички бяхме с нея, всичките й приятели.

— И Никс е била с нея.

— Да. — Отново избухнах в ридания. — Мисля, че е била, но не разбирам, бабо. Това е напълно безсмислено. Никс да й дава дарба и после да я остави да умре.

— Смъртта винаги е безсмислена, когато сполетява млад живот. Но аз вярвам, че богинята е била със Стиви Рей въпреки ненавременната й смърт и сега са заедно.

— Надявам се.

— Иска ми се да дойда да те видя, но с всичкия този сняг пътищата са непроходими. Какво ще кажеш да се помоля за Стиви Рей?

— Благодаря ти, бабо.

— И, скъпа, трябва да го преодолееш.

— Но как, бабо?

— Като оставиш спомена за нея жив и като живееш живот, с който тя би се гордяла. Живей и за нея.

— Много е трудно, бабо. Особено когато вампирите искат от нас просто да забравим за умиращите.

— Не искам да критикувам вашата Висша жрица, но смъртта се преодолява по-трудно, когато не си я приел.

— И аз си мисля същото. Всъщност и Стиви Рей мислеше така.

И тогава ми дойде наум една идея заедно с чувството, че точно това трябва да направя.

— Аз мога да го променя. Със или без разрешение, мисля да се уверя, че Стиви Рей е почетена в смъртта си. Тя няма да бъде поредното момиче, за което просто няма да говорим.

— Не си създавай проблеми, миличка.

— Бабо, аз съм най-силният новак в историята на вампирите. Мисля, че няма да е кой знае какво, ако си създам малко проблеми за нещо, в което искрено вярвам.

Баба замълча за миг, а после добави:

— Мисля, че си права, Зоуибърд.

— Обичам те, бабо.

— И аз те обичам, у-вет-си а-ге-хут-са. — Индианската дума за дъщеря винаги ме караше да се чувствам обичана и спокойна. — А сега се опитай да поспиш. Знай, че ще се моля за теб и ще призова духовете на нашите предци да се грижат за теб.

— Благодаря ти, бабо. Чао.

— Чао, Зоуибърд.

Затворих телефона. Почувствах се доста по-добре, след като поговорих с баба. Преди това ми се струваше, че огромна тежест притиска гърдите ми. А сега тя сякаш изчезна и ми стана доста по-лесно да дишам. Тъкмо тръгнах да си лягам, когато Нала се вмъкна през котешката врата, разположи се на леглото ми и започна да мяука. Погалих я и й казах, че се радвам да я видя, а после погледнах към празното легло на Стиви Рей. Тя винаги се смееше на докачливостта на Нала и твърдеше, че звучала като стара баба, но всъщност беше привързана към нея точно колкото и аз. Сълзите ми потекоха отново и се замислих дали човек може да плаче безкрайно.

В този момент телефонът ми изпиука и получих съобщение. Избърсах сълзите и погледнах какво пише.

Беше от Хийт. Е, поне сега не може да има никакво съмнение, че сме свързани с Отпечатък. И как, по дяволите, щях да се оправя с това, нямах представа.

Мина толкова много време, че не очаквах да отговори. Най-после чух пиукането.

Затворих очи. Как можах да забравя, че двама от приятелите на Хийт бяха жестоко убити съвсем наскоро.

Внезапното и мощно «ДА», което изригна в мен, ме изненада, но предполагам не би трябвало. Би било чудесно да намеря утеха в обятията на Хийт. И в алената съблазън на неговата кръв.

Написах с треперещи ръце:

Усмихнах се и за миг си припомних времето, когато снегът означаваше малка ваканция, през която с приятелите ми се събирахме да гледаме филми и да ядем пица. Телефонът ми изпиука отново и ме извади от унеса.