Аний кимна. Оглеждайки се, Лилия забеляза дрипавите дрехи, с които бе пристигнала.
— Трябва да се облека.
— Да. Защо Скелин те накара да се съблечеш по долни дрехи? — Аний повдигна едната си вежда. — Не че се оплаквам.
— Искаше да е сигурен, че не нося нож.
— Колко странно звучи това; магьосник се притеснява от ножове, а хората с ножове обикновено се страхуват от магията, но предполагам, че черната магия малко променя нещата.
— Вече не. — Аний се намръщи и Лилия поклати глава. — Ще ти обясня по-късно.
— Оусън? Битката започна. През няколко улици се чуват звуци и се виждат проблясъци.
— Виждаш ли сражението?
— Не. Ами Денил?
— Той се свърза с мен, за да ми каже, че са пристигнали в имението на Ачати, но оттогава не съм се чувал с него. Къщата се намира на главния път към двореца, така че ще могат да видят сраженията само ако ашаките отстъпят.
— Искате ли да се приближа още?
— Не. Останете където сте. Не сваляйте пръстена. Денил сигурно ще сложи и своя скоро. Подозирам, че едновременното носене на пръстените ще ми дойде малко… в повече, макар че пръстенът на Наки като че ли ме предпазва от мислите ви.
Сония погледна към другия пръстен, който носеше на ръката си. Тя не беше казала на Оусън за това, че се беше измъкнала от къщата, макар пазачите-Изменници да й бяха казали да стои там. Ако всичко вървеше както трябва, нямаше да й се наложи да му казва.
„Единственото притеснение на Изменниците е да не се намесим. Стига да не го правя, мисля, че ще ми простят желанието да разбера какво се случва със сина ми“.
Проблемът беше там, че тя все още не виждаше Лоркин. Трябваше да разчита на Денил да й покаже какво се случва. А той нямаше да може да го направи, ако ашаките не отстъпеха. А да не отстъпят би означавало, че печелят сражението.
Не за пръв път тази сутрин тя усети как тревогата се надига в гърдите й като задушаваща вълна. Сония си пое дълбоко дъх, отблъсна я и прецени възможностите си. Можеше ли да се приближи още повече, без да поставя в опасност Регин или бъдещите отношения между Обединените земи и Сачака?
От покрива на дома на Ачати, Денил можеше да види целия град, но в по-голямата си част това бяха просто покриви. Не можеше да разбере къде се провежда битката. Грохотът и плющенето на удари, които се блъскаха в бариери или каменни стени, отекваше из целия град. Над някаква сграда, намираща се поне на хиляда крачки от него, се кълбеше дим, непрекъснато осветяван от проблясъците на магия.
— Смятате ли, че с робите на Ачати всичко ще бъде наред, ако Изменниците спечелят? — попита Мерия. — Или и те ще бъдат убити, заради това, че са останали лоялни?
— Страхувам се, че ще стане точно така — отвърна Тайенд.
— Можем ли да ги защитим?
— Ще трябва да питате Гилдията. Денил?
— Скоро — отвърна Денил, без да сваля очи от далечната битка. — Оусън ще бъде заедно с крал Мерин и Висшите магове. Не искам да отвличам вниманието му, докато не се появи нещо, за което да докладвам.
Но това не бе единствената причина, поради която Денил се колебаеше. Сложеше ли веднъж пръстена на Оусън на ръката си, той трябваше да прогони всички мисли за Ачати, а не бе сигурен доколко щеше да успее да издържи, „Особено когато Мерия и Тайенд се държат така, сякаш Изменниците ще спечелят“.
— Приближават — каза Мерия.
„Не — помисли си Денил, поглеждайки към облаците дим. — Не приближават. Ачати е в безопасност. — А Лоркин? В гърлото му загорча, жегна го тревога. — Както каза Тайенд, независимо как ще се развият нещата, все нещо лошо ще се случи“.
— Мисля, че сте права — отвърна Тайенд. — Преди проблясъците озаряваха долната част на облака дим, сега се намират от тази страна.
Стомахът на Денил се сви, щом осъзна, че Тайенд е прав. „Може би ашаките ще съберат сили и отново ще успеят да настъпят. Може Изменниците да изхабят енергията си“.
Спътниците му мълчаха известно време, защото не се случваше нищо, което да подскаже за промяна в битката. След това сградата, която се намираше между пътя към двореца и далечния облак дим, внезапно изчезна. Миг по-късно последваха гръм и трясък и облак прах блъвна нагоре. Мерия ахна. Тайенд промърмори някакво проклятие.
— Може би все пак това не е най-безопасното място — рече той с изтънял глас. — Ако стигнат дотук.
— Всичко ще бъде наред — каза Мерия, но потрепването на гласа й издаде лъжата й. — Просто ще се отдалечим оттук с левитация.
— В такъв случай ще трябва да се държа близо до вас.
— Не трябва да се делим — съгласи се Мерия.
Когато двамата се приближиха и застанаха от двете му страни, Денил ги погледна, изненадан, че търсят неговата защита. Всъщност разбираше защо Тайенд го прави. Макар Мерия да беше магьосница, те двамата бяха близки доста дълго време. Но магьосницата би трябвало да вярва, че ще може и сама да се защити.
Денил погледна към мястото, където се беше намирала съборената сграда. „За разлика от мен, последното нещо, което Мерия иска, е да се включи в битката. А аз… Ще ми се да имах извинение да помогна на Ачати. Дори само да се погрижа да оцелее, ако ашаките загубят…“
— Тук са! — възкликна Мерия.
Сърцето на Денил подскочи, щом зърна хората, които тичаха по улицата. Всичките бяха мъже, облечени в жакети на ашаки, някои покрити с прах. Когато стигнаха пътя, те се спряха и оформиха напреки редица, после втора и трета, като все повече ашаки се присъединяваха към тях. На пръв поглед бяха около стотина.
— Това крал Амакира ли е? — попита Тайенд.
Денил присви очи. В средата стоеше възрастен мъж, но край него се бяха подредили много прошарени ашаки и не беше лесно да се разбере дали е точно кралят. От всички страни се стичаха още ашаки. Може би се бяха изморили да обикалят и да нападат Изменниците изотзад. Каквото и да правеха, очевидно не бяха изтощили достатъчно враговете си. Пред погледите им се появи първата редица Изменници. Ударите им отблъскваха ашаките назад. Няколко мъже паднаха и повече не се изправиха.
Ашаките нанесоха удар едновременно и Изменниците отвърнаха. В отбранителната линия на ашаките отново започнаха да се появяват дупки. Мъжете излизаха напред, за да заемат местата на падналите и редиците им изтъняваха. Разнесе се някакъв вик и защитниците започнаха бързо да отстъпват, без да нанасят удари, съсредоточавайки усилията си в поддържането на щитове.
„Те губят. Изгубени са. Освен ако не са подготвили нещо в двореца…“
— Денил — каза Мерия.
— Какво? — сопна й се той и веднага съжали за остротата на тона си.
— Пръстенът на Оусън?
Денил изруга, после де извини и измъкна кръвния пръстен от мантията си. Пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.
— Денил?
— Да, Оусън. Аз съм. Сблъсъкът навлезе в полезрението ни. Ашаките са се строили в редици на изхода от пътя, но в момента отстъпват.
— Сония, виждаш ли?
— Да — отвърна Сония. Мисловният й глас бе ясен, но Денил не усещаше нито присъствието й, нито мислите й. Отстъпващите Ашаки вече се намираха на петдесет крачки от дома на Ачати и продължаваха да се приближават. Скоро Денил щеше да вижда не само тиловете им. Щеше да види дали Ачати е все още сред тях. Мощен удар запрати двама от тях срещу мъжете, които се движеха зад тях. Денил зърна разбити, окървавени лица.
— Ашаките губят — отбеляза Оусън.
— Може би в двореца имат подкрепления — отвърна Денил.
— Виждате ли Лоркин? — попита Сония.
Денил се извърна към Изменниците и затаи дъх. Стотици от тях се стичаха към пътя. Те се движеха в колони и спретнатият им ред контрастираше рязко с тълпата изтеглящи се ашаки. Докато наблюдаваше, неколцина от първите Изменници се разстъпиха встрани и пропуснаха напред онези, които стояха зад тях.
Той смяташе, че лесно ще открие Лоркин като самотен мъж сред жените, но се оказа, че мъжете магьосници са почти колкото жените и всички са облечени еднакво. Всички бъркаха в джобовете на жилетките, които носеха, и стискаха в ръце съдържанието им. Денил зърна проблясък, после още един и осъзна какво правят.
