Той сви рамене.

— Не знам. Тя не каза, че смята да ме последва — да ни последва.

— Шпионин — каза Калия.

Кралицата се намръщи.

— Достатъчно, Калия. — Тя огледа групата и спря поглед върху двама изменници, мъж и жена. — Сарал, Теми. Посрещнете Черната магьосница Сония и я попитайте за намеренията й. — Тя бръкна в торбичката на кръста си и извади един пръстен. Когато го подхвърли на жената, проблесна нещо жълтеникаво. — Използвай го, за да ми предадеш какво са ти казали.

Двамата кимнаха, очевидно недоволни от задачата, но препуснаха назад заедно с пратеника. Савара смушка коня си и впери поглед в пътя напред. Двете групи продължиха да яздят мълчаливо към следващото имение и следващата битка.

Лилия си пое дълбоко дъх и въздъхна отново, оставяйки писалката до листа хартия и опитвайки се да проумее записките си от сутрешната демонстрация по лечителство. Макар броят на предметите, които изучаваше да бе намален и завършването й да беше отложено, тя все още не можеше да се концентрира напълно.

„По-лесно ми беше да се мотивирам, когато си мислех, че мога да избера лечителството. Сега, когато няма да ми се наложи въобще да избирам дисциплина, какъв е смисълът? — Тя щеше да бъде черна магьосница и беше по-важно да умее да се бие, а не да изцелява. — Не че внезапно проявих интерес към воинските умения. Но пък новите занятия с Калън са много интересни. Може би защото има толкова много неща, които можем да открием за черната магия. Все пак не може да се каже, че Гилдията я е изучавала от векове и знае всичко за нея“.

Лечителската демонстрация сутринта бе проведена върху човек, който бе промушен по случайност по време на урок по фехтовка. Дървеният тренировъчен меч бе пронизал подсилената кожена броня, но не беше проникнал надълбоко. Подобно нещо се случваше рядко. При замахмечът обикновено се плъзгаше по бронята и никой не би трябвало да мушка с всички сили. Но мъжът бе скочил срещу партньора си, който се ядосал и без да се усети, използвал повече сила.

„Бърз, мощен удар — помисли си тя. — Какъвто искам да нанеса с магия, вместо да използвам нож, за да разруша естествената преграда на кожата и да извлека енергията чрез черна магия“. Нещо привлече вниманието й и тя надигна глава, за да установи, че учителката я наблюдава. Осъзна, че просто е зяпала в нищото, забравила за записките. „Мислейки си за това как да убия човек с черна магия“.

И другите ученици се обърнаха към нея, но тя не им обърна внимание. Когато сутринта бе влязла в университета, а след това и в Столовата, погледите и шепотите на останалите ученици бяха толкова ужасни, колкото предишния път, когато се бе върнала в Университета. Най-вероятно Бокин бе казал нещо за занятието й с Калън. Някаква лъжа, разбира се. Бокин не искаше да признае, че сам се е озовал в ситуация, в която да бъде разчетено съзнанието му, затова сигурно си беше измислил нещо. Искаше й се Калън да беше обявил пред всички за какво му е нужен Бокин. Така те щяха да разберат, че тя е разчела съзнанието на Бокин и ако разкриеше нещо, той нямаше как да отрече, че не е истина.

„Не че ще тръгна да разказвам на хората какво съм видяла в ума му — помисли си тя. — Това не ми се струва редно. — Макар Бокин да не беше измамен или принуден и можеше да си тръгне по всяко време. — Не може да обвини Калън или мен в каквото и да било, защото ще трябва да се подложи на разчитане на съзнанието, за да го потвърди. Но въпреки това може да намекне, че се е случило нещо друго“.

Тя обмисли плана му — нуждата му — да отслаби останалите, преди да са станали по-силни от него. Ако не му харесваше някой да е по-силен, то той никога нямаше да остане доволен. Беше заобиколен от по-силни магьосници и тъй като неговата сила беше от средно ниво, той винаги щеше да бъде надминаван.

„Може би ще отиде някъде другаде, след като завърши. Накъде, където всички са по-слаби“. Тя потрепери. Какво ли щеше да направи той, за да остане най-силния и да се погрижи останалите да го разберат? „Някой трябва да го наглежда“. Калън би могъл, или някой от останалите Висши магове. Или пък тя. Някой ден щеше да е Висша магьосница. Би могла да стане човекът, който да наглежда Бокин.

— Лейди Лилия.

Сърцето й подскочи, когато разбра, че отново се е взирала в нищото. Но учителката не я гледаше неодобрително. Тя посочи към вратата. Проследявайки погледа й, Лилия зърна познато лице и сърцето й отново подскочи.

Джона. Прислужницата се поклони.

Лилия се надигна от мястото си, поклони се на учителката, промъкна се между масите и излезе от стаята.

— Какво има? — попита тя, докато Джона оглеждаше коридора.

— Аний е в стаята на Сония — каза прислужницата. — Каза, че някой сигурно се е промъкнал долу… нали знаете къде.

Дъхът на Лилия секна.

— Преди колко време?

— Чака от известно време, но не съм сигурна колко. Малко трудно ми беше да намеря стаята, в която се намирате.

— Трябва да побързам… — Лилия тръгна по коридора, но се спря. — Трябва да мина от другата страна, така ще стигна по-бързо. Можеш ли да се върнеш да я предупредиш?

Джона поклати глава.

— Тя веднага си тръгна. — Прислужницата се намръщи. — Ако имате предвид така, както си мисля… Ще се погрижа никой да не види, че го използвате.

— Благодаря ти, Джона. — Лилия тръгна към страничния коридор и поведе Джона към вътрешността на Университета. Когато стигнаха скритата врата, която Аний беше отворила, Джона отиде до съседния коридор и надникна.

После кимна на Лилия.

— Чисто е. Внимавайте — прошепна тя.

— Добре — отвърна Лилия. После дръпна ръчката, която отваряше вратата и пристъпи в мрака от другата й страна.

— Струва ми се невероятно, че всички тези хора са били роби — каза Регин.

— Да — съгласи се Сония.

Тъкмо бяха стигнали до върха на един дълъг, нисък хълм. Пред очите им се разкри дълъг прав път, по който се движеха хора и каруци — дори от време на време по някоя пищна карета. В първия момент Сония се зачуди накъде са се запътили бившите роби, освен ако не са решили да изпробват новооткритата си свобода да ходят навсякъде. Струваше й се логично да си останат в именията, където бяха работили, където разполагаха с храна и подслон.

Двамата видяха срещата на две жени, по-млада и по-възрастна, и осъзнаха, че това са майка и дъщеря. Младата извика радостно, когато един мъж й подаде бебе. Двама младежи тичаха един към друг, надавайки викове: „Братко!“ Двойки от всякакви възрасти се прегръщаха, вървяха и разговаряха помежду си.

„Сигурно господарите им са им забранили да се женят — помисли си тя. — Сигурно са ги развъждали като домашни животни, но не са можели да попречат на любовта и връзките в семейството, въпреки съществуващото от хиляди години робство“.

— Винаги съм смятал, че робството е нещо грешно и се гордеех, че Киралия го е отмениха веднага, когато сме се освободили — каза Регин. — Но това се е случило преди векове. Ние, киралийците, никога не сме го осъзнавали, защото не сме го преживели.

Сония кимна. Поглеждайки към Регин, тя изпита внезапна привързаност. „Ако Изменниците изгубят, поне ще съм получила възможността да видя състраданието и смиреността му“.

— Може би това ни е попречило да го премахнем — продължи той, — когато сме завладели Сачака. Минало е твърде много време, откакто самите ние сме го преживяли.

Сония поклати глава.

— Но откакто Киралия и Елийн си върнаха независимостта и сложиха край на робството, са минали само няколкостотин години.

— Достатъчно за онези, които са знаели какво е да умреш от старост, и за концепцията — да се превърне в абстрактна идея за наследниците им.

— И въпреки това я приемаме с антипатия, макар че са минали седемстотин години.

— Само защото я свързваме със сачаканците.

Сония се засмя мрачно.

— А, да. Защото това ги прави омразен народ, а нас — по-висши от нравствена гледна точка. Никога не подценявайте удоволствието от откриването на недостатъците у другите.