Денил кимна.

— Следващия път носехте кръвния му камък.

— Да. Самоинициативата е болезнена тема за един крал. Кога идва краят й и започва неподчинението? Винаги съществува опасността, че познаването на нуждите на краля може да бъде интерпретирано като предположение за онова, което кралят иска.

— Нима кралят не получи онова, което искаше?

Ачати повдигна рамене.

— Не. Получи онова, от което се нуждаеше. Не всичко, което знаеше Лоркин, но достатъчно.

— Лоркин е предал Изменниците? — Тайенд поклати невярващо глава.

— Подозирам, че според него не е така. — Ачати се усмихна тънко. — Той реши, че ни е измамил, но ни каза повече, отколкото осъзнаваше.

— И какво ви каза? — Денил не очакваше, че Ачати ще му отговори. Щом информацията бе толкова важна, че кралят да го пусне да си отиде…

— Каза ни къде се намира домът на Изменниците, точно както обеща.

Тайенд присви очи.

— Казал е нещо неопределено, като например „в планините“?

— Не. Той каза: „в Сачака“.

Ачати ги гледаше в очакване, докато Тайенд се обърна и погледна намръщено Денил. Отвръщайки на погледа на елийнеца, Денил кимна разбиращо.

— Разкрил е, че Изменниците считат цялата страна за свой дом по право — обясни той. — Което означава, че те не се надяват да останат скрити или да се отцепят. — Магьосникът се обърна и погледна Ачати. — Надеждата им е един ден да управляват Сачака.

— Аха — рече Тайенд. — Но това може да се случи след години. И може да не спечелят.

— Няма да спечелят — отвърна твърдо Ачати. — Не може в планината да живеят толкова много от тях, колкото сачаканци има в равнините. Ние ги превъзхождаме по сила. Затова обичайните им методи са шпионирането и похищението. — Лицето му стана сериозно. — И затова ние също имаме шпиони навсякъде, включително в Дома на Гилдията — макар преди отвличането на Лоркин да не бяха много, защото не смятахме, че Изменниците ще се заинтересуват от киралийците.

Денил се намръщи при откритото признание за шпионите в Дома на Гилдията.

— Те са тук заради вашата безопасност — увери ги Ачати. — Лоркин, разбира се, е друг въпрос, но с това вече е приключено. Кралят не ви желае злото. Той иска между Обединените земи и Сачака да се установят добри отношения. Както и аз, тъй като компанията ви ми е приятна. — Той отмести поглед от Денил към Тайенд, за да покаже, че говори и за двамата. — Считам и двама ви за мои приятели.

Тайенд погледна към Денил. Веждите му се вдигнаха и той се усмихна. Очите му проблеснаха пакостливо. Елийнецът се обърна отново към Ачати.

— Добре, тогава — каза той. — Искате ли да останете за по едно вечерно питие? Не знам за Денил, но аз бих искал да науча повече за плановете ви да потушите въстанието на Измениците.

Изненадан, Денил успя само да кимне, за да покаже, че подкрепя идеята. Какво ли беше намислил Тайенд? Дали събираше информация, планираше да открие пропуските в историята на Ачати или искаше да провери дали декларацията за приятелство е искрена?

Макар Денил да знаеше, че трябва да постъпи по същия начин, не можеше да не признае, че не го прави от сърце. „Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се доверя на Ачати“. Ала трябваше да признае, че това го караше още по-силно да се възхищава на сачаканеца — той бе успялхитро да подтикне Лоркин, Денил, Тайенд и сачаканския крал към едно решение, което удовлетворяваше всички.

Архитектурата беше предмет, който изучаваха всички ученици, макар да получаваха само основно обучение. Лилия винаги бе смятала, че това е черната работа за магьосниците. Малцина проектираха сгради, а след ичанското нашествие популярността на сградите, които се поддържаха от магия, бързо се стопи. Повечето магьосници използваха онова, което научаваха на занятията по архитектура, единствено за обезопасяването на стари сгради или за ускоряването на строежа на нови.

И двата вида работа изискваха разбирането на немагическите строителни техники. Нямаше смисъл да издигат стена и покрив на едно място само, за да се срутят, после заради липсата на основни познания за структурата. Освен това магьосниците трябваше да се справят със срутващи се сгради и да прилагат най-добрите начини за укрепването им.

Лилия бе готова да се обзаложи, че беше минало доста време, откакто магьосник за последно бе работил върху тайните подземни стаи. Стените, които Сери поиска от нея да подсили, бяха тухлени, а не каменни. Дори без хоросановия пласт между тях, те пак нямаше да могат да се слепят като камъни. Освен това те нямаха и свойствата на камъка, които позволяваха да бъде слепен с тънък слой магия. От камъка енергията изтичаше на бавна струйка; в тухлите се разпръсваше за миг. Единствената й възможност беше да създаде бариера върху повърхността на тухлите, която да ги поддържа.

Лилия почерпи от магията си и създаде купол от енергия, като го разшири дотолкова, че да се опре в стените. После го оформи така, че да съвпадне с ъглите. Тя отвори дупки за вратите и за новия отвор, който бе направила към съседната стая.

— Също като бариерата, която ще блокира коридора, трябва да поддържам постоянно и тази тук — каза тя. — Ако се намирам наблизо, няма да е много трудно. Достатъчно здрава е, за да предотврати срутване, но няма да издържи срещу магическа атака. Ако има натиск върху нея отгоре или атака отдолу, аз ще ги усетя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Добре, че Калън ме учи как да изтеглям енергия и още не съм я изразходила в бойните тренировки. Това ще отслаби донякъде силата ми.

Сери кимна.

— Благодаря ти. Отново.

Признателността му само накара стомаха й да се свие от тревога.

— Очевидно се притеснявате, че Скелин може да стигне дотук, преди Гилдията да е готова да помогне.

— Да. Ако Скелин ни намери, преди да сме готови да задействаме капана и не иска да рискува ти и останалите магьосници да се приближите много, той може да срути покрива върху нас и да се измъкне.

Тя си представи как Аний се задушава под тухлите и прахта, и потрепери. Никак не й беше лесно да спи, когато знаеше, че приятелите й могат да умрат, ако не почувства нападението срещу бариерата й.

— Ако усетя, че с бариерата се случва нещо, ще дойда колкото се може по-бързо — каза тя.

Сери кимна.

— Ако се появят признаци, че някой е влязъл в коридорите, Аний веднага ще дойде да те доведе. Или ще изпрати Джона. Колко често идва Джона тук?

— По няколко пъти дневно. Трябва ли да я накарам да идва по-често?

— Това може да се окаже добра идея.

Лилия кимна.

— Има ли нещо друто?

— Това е всичко. — Сери погледна към Гол и Аний, които кимнаха.

— Тогава по-добре да се връщам — каза им Лилия. — Трябва да уча.

— Ще те изпратя до стаята — каза Аний.

— Не я разсейвай много — каза Сери на дъщеря си и крайчетата на устата му леко се повдигнаха.

Аний завъртя очи и му обърна гръб. Тя махна на Лилия и я поведе към жилищата на магьосниците.

— Понякога ми се иска да не беше разбирал за нас — промърмори тя.

— Но е хубаво, че няма нищо против — напомни й Лилия.

— Да. — Аний сви рамене и се усмихна неохотно.

— Защо тази вечер искаш да си тръгна по-рано?

Аний погледна назад.

— Ще ти кажа, когато стигнем дотам.

Както винаги, изкачването по стената до панела зад гостната на Сония беше неудобно заради тясното пространство. Лилия се промъкна вътре първа, после издърпа с магия вече празната лакирана кутия, в която носеше храната. Аний се изкатери след нея. Двете изтупаха дрехите си.

— Горкото ми старо палтенце — каза Аний, оглеждайки драскотините по кожата.

Лилия също се огледа.

— По-добре да се преоблека. — Тя тръгна към стаята си.

На вратата се почука. Двете се спогледаха изненадано.

— Не е Джона — каза Лилия. — Тя не чука така.

— Преоблечи се — каза Аний. — Аз ще ги задържа.

Лилия забърза към стаята си и навлече мантията. Струваше й се, че колкото повече бързаше, толкова повече се оплиташе в дрехата. Откъм гостната се чуваха гласове, но Аний не звучеше разтревожено.