Сония погледна изненадано към Регин. „Толкова ли е очевидно?“ Откакто каретата бе започнала бавното си изкачване в планината, тя се опитваше да прогони мрачните и тъжни чувства. Първоначално смяташе, че причината е умората и тревогата, но когато зърваше някое дърво или скала, тя се сещаше, че ги е виждала и предишния път, когато бе минавала оттук. Сега се зачуди дали тишината в каретата не е по нейна вина. От известно време не й се разговаряше особено.

„Това ли е мястото, където спряхме?“ Между дърветата се появи пролука, която разкри полета и пътища, простиращи се в далечината, разделени от реки, пътища и други граници, създадени от човешки ръце. Но дърветата изглеждаха малки. Със сигурност би трябвало да са израснали доста през последните двайсет години. „Но различните обекти се запазват по-големи в спомените ни. Макар че… това не би трябвало да се отнася за предметите от детството, защото тогава сме били по-дребни физически“.

— Какво има? — попита Регин.

Сония осъзна, че се е навела напред и протяга шия, за да може да вижда по-добре навън. Тя се облегна назад и сви рамене.

— Мислех си, че разпознавам нещо. Едно място, където спряхме миналия път.

— Случили се… нещо там?

— Всъщност не. Не говорихме много по време на пътуването. — Тя не можа да сдържи усмивката си. — Акарин не искаше да говори с мен. — „Но аз непрекъснато усещах погледа му“. — Беше ми ядосан.

Регин повдигна вежди.

— За какво?

— За това, че ги накарах да ме изпратят в изгнание заедно с него.

— И защо ще ви е ядосан заради това?

— Планът му — или поне така смятах навремето — бе да се остави да бъде пленен от ичаните и да предава случващото се до всички магьосници.

Очите на Регин леко се разшириха.

— Смело решение.

— О, много почтено — отвърна сухо тя. — Гилдията ще изпадне в ужас пред опасността, която я застрашава, като същевременно се жертва единственият човек, който би могъл да й помогне.

Той повдигна вежди.

— Но това не е вярно. Не бива да забравяте себе си.

Тя поклати глава.

— Тогава не знаех много неща. Дори не знаех как да правя кръвни пръстени. Ако не беше останал жив, никога нямаше да победим ичаните. — „Но ти не тръгна с него заради това — напомни си тя. — Направи го, защото не искаше Акарин да умре. Любовта е толкова егоистична“. — Принуждавайки го да ме пази, успях да го накарам да пази и себе си.

— Тези седмици сигурно са били ужасни.

Тя кимна, но мислите й внезапно прескочиха към Изменниците. Винаги бе подозирала, че в Сачака с Акарин са се случили повече неща, отколкото й беше разказал. Веднъж, докато сверяваше фактите за книгата си, лорд Денил я беше попитал има ли истина в слуха, че Акарин може да чете повърхностните мисли на човек, без да го докосва. Тя не можеше да си спомни да го е чувала да говори за това. Хората вярваха, че Акарин има всякакви невероятни способности, още преди да се разбере, че владее черната магия.

„Може и да е умеел, но го е пазил в тайна. Също като споразумението му с Изменниците. Сключено с Кралицата на Изменниците, несъмнено, макар тогава може би тя все още не е била кралица. Убедена съм, че той ми каза, че човекът, който го е обучил в черната магия, е бил мъж. Дали умишлено ме е излъгал, за да скрие съществуването на Изменниците? Малко ме боли, че не ми се е доверил, но пък не бих искала от него да наруши обещанието, което е дал на човека, спасил живота му“.

Сония въздъхна и погледна през прозореца към слънцето, което се бе спуснало ниско над хоризонта. Споменът й за изкачването към Крепостта включваше голи скали и малко растителност. Макар тук-таме все още да се забелязваха камънаци, дърветата не се бяха разредили дотолкова. „Ще пристигнем по-късно, отколкото смятах — сигурно отдавна ще се е стъмнило“.

Остър завой настрани я накара да се подпре на стената. Тя се наведе изненадано до прозореца, чудейки се защо каретата е променила посоката, и се изненада от ярката светлина, която струеше от висока извита стена.

„Все пак не закъсняхме много — помисли си тя. — Сигурно онази оголяла земя е обрасла с дървета през годините“.

— Пристигнахме — каза тя на Регин. Той се премести на седалката до нея, за да може да гледа през прозореца от другата страна.

Тя погледна към лицето му, откривайки следи от същата възхита, която бе изпитала като момиче, когато за пръв път видя Крепостта. Сградата представляваше огромен цилиндър, изрязан от масивен камък, който запушваше отвора между две високи, почти отвесни скални стени. Когато отново се обърна към прозореца, тя видя, че едната стена съвсем не е толкова гладка, колкото я помнеше. За запушване на дупките и цепнатините беше използван камък с различен цвят. Тя потрепери, припомняйки си сражението, което бе наблюдавано от всички магьосници — лорд Макин, воинът, който бе предвождал подкрепленията, го бе предавал мисловно до всички, докато не загина от ръцете на нашествениците.

Каретата спря пред кулата. Един магьосник с червена мантия и капитанът на частта, която служеше в Крепостта, излязоха да ги посрещнат. Сония отвори вратата с магия, после се поколеба и погледна към Регин. Вълнението на лицето му го караше да изглежда по-млад — почти момче. В съзнанието й се появи образът му като усмихващ се млад мъж, но тя не го прие за истина. Във всичките й спомени за него на тази възраст усмивката му винаги бе триумфиращо злобна и презрителна.

„Всъщност — помисли си тя, докато слизаше от каретата, — не помня да съм го виждала да се усмихва често през последната година. Освен задължителната учтива усмивка или може би от съчувствие. — За нейна огромна изненада Сония усети как я изпълва тъга.

— Той е един много нещастен човек“ — осъзна тя.

— Поздрави, Черна магьоснице Сония — каза мъжът с червената мантия. — Аз съм Наблюдателят Ортън. Това е капитан Петър.

Капитанът се поклони.

— Добре дошли в Крепостта.

— Наблюдателю Ортън. — Сония леко наведе глава. — Капитан Петър. Благодаря за топлото посрещане.

— Все още ли планирате да останете тук през нощта? — попита Ортън.

— Да. — Титлата Наблюдател бе създадена от водача на магьосниците, които сега защитаваха Крепостта заедно със своите колеги немагьосници. Гилдията се притесняваше, че никой магьосник няма да прояви интерес към длъжността, затова включи и допълнителни облаги като влияние и богатство. Но се оказа, че не е било необходимо. Наблюдателят Ортън и неговият предшественик бяха воювали срещу сачаканските нашественици и бяха решени да не допуснат никой да влезе в Киралия, без да се сблъска със сериозна съпротива.

— Насам, моля — покани ги Ортън, махвайки с ръка към отворената врата в основата на кулата.

Сония потръпна, разпознавайки тунела. Те навлязоха в мрачния му интериор. Пътят се осветяваше от фенери, които разкриваха нови кръпки по стените, капани и бариери, които бяха поставени допълнително.

— Имаме паметна плоча на онези, които загинаха тук в началото на нашествието — каза й Ортън. Той посочи към една част от стената и когато се приближиха до нея, Сония видя списък с имена.

Тя се спря пред тях и зачете. Видя името на лорд Макин, но останалите й бяха непознати. Много от жертвите бяха обикновени стражници. В началото на списъка бяха дългите имена, които включваха Дома и семейството — мъже от най-висшите съсловия, които бяха намерили призванието си в Стражата и бяха получили постове, гарантиращи им власт и уважение. Но в онези времена мъжете, които служеха в Крепостта, често бяха размирници и неудачници, изпратени тук, където се смяташе, че няма да нанесат никакви вреди — или поне ще се намират далеч от очите на всички.

По-нагоре бяха имената на магьосниците. Имената на семействата и Домовете им й бяха познати, но тогава тя бе твърде млада и отскоро в Гилдията, за да познава лично всички магьосници. С изключение на един.

Името на Фергън привлече погледа й. Почувства неприятна смесица от неприязън, жалост и вина. Той беше жертва на войната. Въпреки всичко, което беше направил, той не заслужаваше да умре, след като цялата му енергия е била изсмукана от сачакански магьосник.