Ден след затварянето на Лоркин, Денил бе събрал всичките си записки и бе започнал да вписва всичко в голяма тетрадка. Дискусиите му с Тайенд за намеренията на Изменниците го бяха накарали да се притеснява, че в случай на възникване на по-драматични ситуации той няма да има възможност да представи изследванията си във форма, подходяща за възприемане от останалите. Имаше достатъчно свободно време за запълване и така или иначе не постигаше никакъв напредък в проучванията си, така че започна да архивира записките си и да отбелязва къде е мястото им в неговата история на магията.

Работата му действаше успокояващо. Той се убеди, че е направил някои важни открития за историята на магията и не е изгубил напразно времето си в Сачака. Щом се върнеше в Киралия, щеше да направи някои важни допълнения към своята история на магията. „Ако успея да я завърша. — Той поклати глава. — Не, стига глупости. Тайенд се съгласи, че най-лошите ни прогнози е най-малко вероятно да се сбъднат“.

Въпреки това той реши да направи допълнителни копия, които щеше да съхрани на безопасно място извън Дома на Гилдията, така че ако сградата бъде нападната, трудът му да не бъде изгубен. В най-добрия случай щеше да ги изпрати в Гилдията, но не бе сигурен дали ще стигнат дотам. Несъмнено крал Амакира бе разположил свои хора, които да прихващат и оглеждат всичко, което пристигаше и напускаше Дома на Гилдията.

С изключение на прочутия Хранилищен камък, който бе създал пустошта, Денил внимаваше да не споменава за скъпоценните камъни с магически свойства, в случай, че записките му бъдат прочетени от сачаканците. Бе измислил начин да не ги споменава и докато описваше легендите на племето Дюна, за да не предаде доверието на туземците, ако някой попадне на копието. В записките му камъните бяха хора — могъщи магьосници, към които се обръщаха с титлите им. Когато започнеше да пише книгата си, Денил щеше да промени всички измислени герои със съответните скъпоценни камъни.

След като привършеше първата си шифрована версия на записките си, той щеше да унищожи оригиналната тетрадка. „Ако загина и някой открие новата версия, аз ще бъда виновникът за някои от най-големите лъжи в историята ни“. След всички усилия, които беше вложил в изравянето на истината за скритото минало на Киралия, това щеше да е наистина горчива ирония.

Краят на преписването наближаваше — поне докато имаше мастило. Някакво движение край вратата привлече вниманието му. Той вдигна глава и видя как Кай се хвърля по очи на пода.

— Ашаки Ачати пристигна, господарю.

Денил прокле на ум страха и нетърпението, които се надигнаха едновременно при тази новина. Той се изправи. „Дали Ачати ми е ядосан, защото наруших обещанието си да му кажа, ако има нещо, което би застрашило Сачака? Дали аз ще съм способен да му простя заради това, че оправдава решението на краля да затвори Лоркин? Нима са изгубени всички шансове да станем любовници?“

Робът излезе от стаята и Денил пристъпи към вратата. Поемайки си дълбоко дъх, той тръгна по коридора и откри Ачати да го чака в Господарската стая. Сачаканецът изглеждаше изпълнен с достойнство, облечен в черна версия на типичните за ашаките панталони и къс жакет.

— Посланик Денил — каза той.

— Ашаки Ачати — отвърна Денил. Той реши да не сяда и да не отправя покана за това към Ачати. Подозираше, че ако не остане прав, ще се потопи в напълно неподходяща приятелска атмосфера.

Ачати се поколеба, погледна настрани, но след това отново вдигна очи към Денил.

— Отхвърлихте поканата ми за вечеря — отбеляза той.

Денил кимна.

— Нямаше да е уместно да приема.

— Във вашите очи или в очите на Гилдията и Обединените земи?

— И двете.

Ачати отново погледна настрани, намръщи се и пристъпи от крак на крак. Изглеждаше като че ли внимателно обмисля думите си.

— Убедих краля, че трябва да продължа да поддържам приятелски отношения с вас — започна той.

— За да продължите да ме убеждавате да заповядам на Лоркин да говори? — завърши Денил.

— Не. — Ачати потрепна. — Всъщност да, поне що се отнася до неговите намерения, но аз не възнамерявам да го правя.

— А какво възнамерявате?

Устните на мъжа потрепнаха и край очите му се появиха весели бръчици. Денил почувства, че му липсват някогашните им закачки.

— Ще се опитам да спася остатъците от приятелството ни — каза той. — Дори това да означава да се преструвам, че нищо не се е случило.

— Но то се случи — каза Денил. — Няма да можете да се преструвате, ако ставаше въпрос за… ваш братовчед или… — Той се сети за роба, който Ачати харесваше. — Варн… — може би Варн, защото той е роб.

— Щях да се разстроя, ако с него не се държат добре — призна Ачати.

— Значи признавате, че затварянето на Лоркин е несправедливо?

Ачати се усмихна.

— Не. Как бихте се почувствали, ако… ако елийнският посланик в Киралия защитава магьосник-отстъпник?

— За да се получи подходящо сравнение, ние не трябва да сме сигурни дали магьосникът е отстъпник или не. Защото вие не знаете дали Лоркин разполага с някаква полезна информация, а ние не отказваме да ви предадем тази информация, просто молим за възможността първи да разпитаме нашия човек. А ако наистина има отстъпник, според законите на Съюза всички отстъпници са грижа на Гилдията.

Ачати въздъхна.

— Да, това последното е ключовата разлика. Киралия и Елийн са съюзници. Вие им вярвате. Киралия и Сачака не са. Вие искате от нас повече доверие, отколкото можем да си позволим.

Денил кимна.

— Трябва да се научите да ни вярвате, ако искате да станем съюзници.

— Тогава не трябва ли и вие да ни се доверите?

— Ще ви се наложи доста да ни убеждавате — посочи Денил. — Трябва да простим по-скорошни прояви на агресия, преди да започнем да вярваме на сачаканците.

Ачати въздъхна. Той погледна към Денил, без да отговори нищо. Накрая сложи край на паузата в разговора им, като поклати глава.

— Надявах се да поговорим като приятели, а вместо това разговаряме така, като че ли сме нашите народи. Трябва да си вървя. — Но мъжът не помръдна от мястото си и прехапа устна. — Мога поне да ви уверя, че Лоркин е добре. Кралят няма да посмее да го нарани. Но не спирайте да се опитвате да го видите. Довиждане засега.

— Лека нощ. — Денил гледаше, как Ачати се отдалечава по коридора към изхода и се изгубва от погледа му. Изчака да чуе отварянето и затварянето на входната врата, после отиде до най-близкия стол, седна и въздъхна дълбоко.

— Знам, че няма да ти е приятно да го кажа, но на мен тия не ми минават.

Денил вдигна глава и се намръщи, когато видя Тайенд да влиза в стаята.

— Откога ни подслушваш?

— Достатъчно дълго. — Тайенд отиде до съседния стол и се отпусна в него. — Нали не му вярваш?

Денил се замисли.

— На коя част?

— Че иска да ти е приятел само заради самото приятелство.

— Не знам.

— Нали не му се доверяваш?

Денил разпери ръце.

— Тук никога не е ставало дума за доверие.

Елийнецът повдигна вежди.

— Добре тогава. Може би трябваше да те попитам дали все още го харесваш?

Денил извърна глава и сви рамене.

— Все още не съм решил. Но при всички случаи ще продължа да изпълнявам заповедите си и да помагам на Лоркин.

Тайенд кимна.

— Знам. Признавам, че се притеснявах за теб, но под всичко това се крие твоето старо аз.

Денил се изпъна възмутено.

— Под кое?

Елийнецът се изправи и махна с ръка към Денил.

— Всичко… това.

— Направо съм смаян от яснотата на описанието ти — каза му Денил.

Тайенд отвори уста да каже още нещо, но отново я затвори и поклати глава.

— Няма значение. Връщам се в стаята си. Трябва да преговарям по едно търговско споразумение. Ти продължаваш ли да преписваш записките си?

— Да. Не. Пак ми свърши мастилото. Сигурно робите не са напълнили мастилницата тази сутрин.

— Всъщност снощи напълниха моята с последните запаси в Дома. Сутринта изпратих човек да купи още, но той се върна с празни ръце. — Лицето на Тайенд стана сериозно. — Не можах да разбера нищо от приказките му. Някой му го взел, но той твърдеше, че не знае кой, но така, както лъжат хората, когато искат да се разбере, че лъжат.