Той кимна.

— Разбираемо е. Толкова време ви е било забранено. Всъщност дори се чудех дали не сте забравили как се прави, след всичките тези години. — Устните му за миг се разтеглиха в шеговита усмивка.

Сония успя да му се усмихне в отговор.

— Де да беше възможно.

— Чисто е — каза Гол.

Сери кимна. Той бе изпратил Гол напред, за да провери дали стаята им все още е неоткрита. Трудно се отказваше от стария навик да проявява предпазливост. Вдигнаха багажа си и го пренесоха по проходите до стаята. Сери остави двата очукани стари столове, Аний пусна двете бали сено, които носеше на раменете си, а Гол хвърли вързопа чували до сандъка, който беше използвал за сядане.

След това те извадиха от джобовете си плодовете, зеленчуците и всички други предмети, които бяха отмъкнали от фермерските колиби. Сери погледна към Гол, който остави и една макара с груб конец.

— Това пък къде го намери?

Гол сви рамене.

— В една от колибите. Имаше цяла кошница такива, затова реших, че никой няма да забележи, ако отмъкна едно. Както и това…

— Той разтвори палтото си и на вътрешната му страна бе забита една дълга, изкривена игла. — Ако ще правя дюшеци, ще имам нужда от нея.

Сери погледна неуверено приятеля си.

— Ти ли ще правиш дюшеци?

— Аний каза, че не може да шие.

— Нима? — Сери се усмихна на лъжата на дъщеря си. — А ти можеш?

— Достатъчно, за да се справя с това. Някога помагах на баща ми да кърпи платната. — Гол ловко вкара края на конеца в ухото на иглата.

— Ти си човек със скрити достойнства, Гол — рече Сери. После седна на един от столовете и с усмивка си припомни похода им до фермата. Предположението им, че в колибите живеят прислужници, се бе оказало невярно. Вътре нямаше никой. Макар да можеха свободно да обикалят, тримата се бяха погрижили да не оставят никакви следи от присъствието си и бяха взели само неща, от които имаше в излишък. Аний бе предложила да разместят останалите столове, сякаш някой ги бе взел за нещо, а после бе забравил да ги върне, и така да прикрият факта, че няколко липсват.

Аний посочи плодовете.

— Не са узрели — каза тя. — Малко им е рано. Трудно се виждаше в тъмното. Как смятате да сготвите зеленчуците?

— Взех само такива, които не се налага да се готвят — каза Гол.

Носът й се сбръчи от отвращение.

— Да ги ядем сурови? Не съм чак толкова гладна.

Той повдигна вежди.

— Някои са по-вкусни сурови, особено ако са пресни. Опитай.

Аний не изглеждаше особено убедена.

— Ще изчакам Лилия. Тя ще ги сготви с магия.

— Може не винаги да успява да ни носи храна — напомни Сери на дъщеря си. — Колкото по-рядко идва, толкова по-малка е вероятността Гилдията да ни открие.

— Тогава трябва да намеря таен вход към кухните на Гилдията.

— Аний се изправи. — Отивам да проверя дали Лилия има нужда от помощ за носенето.

Гол поклати глава когато тя грабна лампата и излезе.

— Не знае какво изпуска — промърмори той.

Сери погледна към приятеля си.

— Надявах се да минат доста повече от три дни преди вие двамата да започнете да си лазите по нервите.

— Може да нямаме друга възможност да… — Гол млъкна, щом вдигна глава и видя изражението на Сери. Устните му се изкривиха в усмивка. — Да. Ще се опитам да не го правя. И тя не обича да живее под земята.

— Така е — съгласи се Сери. Дочувайки някакъв звук, той се надигна и отиде до вратата. До него достигнаха високи гласове, макар да не можеше да чуе какво точно казваха. — Като че ли Лилия вече идва.

Той седна отново на стола си и зачака пристигането на момичетата. Лилия носеше обичайната лакирана кутия, този път пълна с питки хляб, натъпкани с пикантно месо и курабийки със семена.

— На това вече му викам истинска храна — каза Аний и грабна едно хлебче.

Лилия се ухили.

— Сключих споразумение с Джона. Всяка вечер тя ще носи по нещо на Аний за храна, която смята, че ще раздадам на бедните хора, ще ви донесе също масло за лампи и одеяла. Мисли, че съм много щедра.

Сери я погледна разтревожено.

— Нали не си й казала за нас?

— Не. — Лилия погледна към столовете, сламата и чувалите на Гол. — Всичко това от фермата ли дойде?

Аний сигурно й бе разказала за похода им.

— Да.

— Няма ли да забележат липсата му?

— Бяхме много внимателни — увери я Аний.

Лилия седна на един от сандъците.

— Добре, не отивайте там през следващите няколко дни. Ще се ослушвам дали се говори нещо за крадци или нарушители. Сега… нося новини от Калън.

Сърцето на Сери подскочи.

— Да?

— Каза, че хората в града започват да шушукат за изчезването ти. Някои смятат, че си мъртъв. Други мислят, че Скелин те е затворил някъде.

— Не е много далеч от истината — промърмори Гол.

Лилия го погледна, после се взря по-внимателно в ръцете му, забелязвайки с какво се занимава. Повдигна изненадано вежди, но не направи никакъв коментар за шиваческите му умения.

— Хората на Скелин са започнали да поемат твоите… — Тя махна с ръка. — Каквото там се занимаваш.

— Да дават пари назаем, да защитават хората, да представляват разни хора, да продават… — започна Сери.

— Не ми казвай — прекъсна го Лилия. — Както казва Сония, по-добре ще е да не знам, за да не ме обвинят, че участвам в нещо.

— Мислех, че правя добре, като се опитвам да изкарам всичко законно. — Сери погледна към Аний, която завъртя очи.

— Някой от хората на Скелин смята ли Сери за мъртъв? — попита Гол.

Лилия сви рамене.

— Калън не ми даде чак такива подробности. Той не иска да знае дали Сери възнамерява да си върне… работата.

— Кажи му, че няма да мога, докато не се отърве от Скелин. Той постигнал ли е някакъв напредък?

Младата жена поклати глава.

— Не ми каза нищо. Според мен той се е надявал да му помагаш така, както си помагал на Сония.

Сери въздъхна и извърна поглед.

— По-добре му разясни, че засега не мога да помагам на никого.

Ани възрази със сумтене.

— Помагаш на нас.

Сери я погледна невярващо.

— Ако не бях аз, ти нямаше да си принудена да стоиш под земята. Тук долу само създавам проблеми на Лилия.

Девойката се намръщи.

— Не си проблем. Поне не си голям. — Аний постави ръка на рамото й.

Той се намръщи.

— Единственото, което мога да направя, е да създавам досадна тревога на Скелин. Хората могат да твърдят, че съм мъртъв, но той няма да е напълно сигурен, докато не види трупа ми. Трябва да смята, че съм жив и непрекъснато да очаква нещо.

„Той ще се движи предпазливо из територията ми и ще разпитва всички, които биха могли да знаят къде съм. — Сърцето на Сери се сви болезнено от чувството за вина. — Моите хора ще искат да вярват, че съм мъртъв, защото ако съм жив и не се боря срещу Скелин, ще изглежда, че съм ги изоставил. Ако разберат, че се крия под Гилдията, ще решат, че живея в лукс при моите приятели-магьосници, а не така.

Само да имаше и някаква друга полза от криенето му под Гилдията, освен просто оцеляването им.

Ние сме изолирани от останалата част на града. Магьосниците не са далеч и един от тях — Лилия — може да ни помага. Малцина биха се осмелили да слязат тук. — Сери се намръщи. — Дали Скелин би се осмелил?“.

Може би, ако имаше добра причина.

„Ако дойде тук, ще бъде много предпазлив. Ще изпрати разузнавачи, за да се убедят, че е безопасно. След това трябва да има добра причина да слезе сам, вместо да изпрати някой друг. Независимо как е научил за съществуването на тези тунели и как ще се добере до тях, той е длъжен да подозира, че информацията, която е попаднала в ръцете му, е част от някакъв капан.

Поне аз бих го заподозрял“.

Но тук нямаше нищо, което Скелин да желае отчаяно, така че може би нямаше да рискува. Сери трябваше да измисли достатъчно интересна уловка, която да го примами в капана. И този път трябваше да е нещо далеч по-изкушаващо от няколко магьоснически книги.