— Преди колко време изпратихте вестител, който да предупреди господаря ви за пристигането им тук?

— Преди две нощи — веднага, след като изчезнаха.

Ачати се обърна към Денил.

— Ако вече е тръгнал насам, ще пристигне чак след ден, дори да е предпочел да язди кон, вместо да използва карета. Боя се, че трябва да го изчакаме. Нямам право да ровя в съзнанията на чуждите роби.

— А имате ли право да ги разпитвате? — попита Денил.

Магьосникът се намръщи.

— Няма обичай или закон, които да ми попречат. Или пък на вас.

— Тогава нека ги разпитаме.

Ачати се усмихна.

— Да го направим по вашия начин? Защо не? — той се засмя. — Ако нямате нищо против, бих искал да ви наблюдавам и да се уча от нас. Не знам какви въпроси да задам, които да прилъжат роба да разкрие повече, отколкото би искал да разбера.

— Всъщност няма никакво прилъгване — увери го Денил. — Кого искате да разпитам пръв?

— Този мъж и всички други, които са видели Лоркин и Тивара. А най-вече робът, който ги е забелязал и си е помислил, че това са хората, за които са били предупредени. — Денил извади бележника си и погледна надзирателя. — Трябва ми само една стая — нищо луксозно, където да мога да ги разпитвам сам, без да чуват останалите.

Мъжът смутено отмести поглед от Денил към Ачати.

— Уреди го — нареди сачаканецът. Когато надзирателят се отдалечи с бърза крачка, сачаканският магьосник се обърна към Денил и му се усмихна накриво. — Наистина трябва се научите да изразявате молбите си под формата на заповеди, посланик Денил.

— Вие имате по-голяма власт тук — отвърна Денил. — А аз съм просто един чужденец. Ще е много грубо от моя страна да предположа, че мога да се разпореждам тук.

Ачати го погледна замислено и сви рамене.

— Може би сте прав.

Надзирателят се върна и ги поведе навътре в сградата до една малка стая, която миришеше на зърно. Подът бе покрит със фин слой брашно, по който личаха следи от метла. Прашинките танцуваха във въздуха, уловени в слънчевите лъчи, които струяха през високия прозорец. Под него бяха поставени два стола.

— Определено не е луксозно — рече насмешливо Ачати.

— Къде предлагате да ги разпитаме? — попита Денил.

Ачати въздъхна.

— Предполагам, че ще бъде твърде арогантно от наша страна, ако поискаме да ги разпитаме в Господарската стая, а стаите за гости ще им покажат твърде ясно, че не ние командваме тук. Не, предполагам, че мястото е подходящо — той отиде до един от столовете и седна.

Денил се настани до него и извика на надзирателя да влезе. Мъжът им разказа как двамата роби пристигнали с празна каруца. Мъжът очевидно бил нов, но не толкова мускулест, колкото роб доставчик, а жената пътувала с него, за да му показва пътя. Докато те товарели каруцата, една от кухненските робини изказала предположението, че това може да са хората, за които били предупредени да внимават. Тя предложила да поставят упойващи вещества в храната им, защото заспали ще представляват по-малка опасност. Щом чу за това, Денил трябваше да положи усилия, за да скрие тревогата си. За щастие Лоркин и Тивара не бяха паднали в капана. Бяха успели да се измъкнат.

След това той повика жената, която бе заподозряла, че двамата не са онези, за които се представят. Когато тя влезе в стаята, Денил веднага забеляза острия й поглед, макар че тя да го погледна само веднъж, преди да наведе глава и да се просне на земята. Той й каза да се изправи, но тя повече не надигна глава.

Разказът й съвпадаше с този на надзирателя, включително със съдържанието на посланието, което ги предупреждаваше за двамата опасни магьосници, които се преструват на роби.

— Какво те накара да си помислиш, че това са хората, за които са те предупредили? — попита я Денил.

— Отговаряха на описанието. Висок мъж с бледа кожа и по-ниска сачаканка.

„Бледа кожа? — Денил се намръщи. — Надзирателят не спомена кожата на Лоркин, а и тя е трябвало да изглежда достатъчно необичайно, за да й обърне внимание. Чакай малко… жената, която излекувах в дома на Тикако не каза ли, че кожата му е била боядисана?“

Изтрила ли се беше или тази жена просто му подхвърляше информацията, която си мислеше, че иска?

— Висок, нисък, мъж, жена — нищо от тези описания не може да ги отличи от останалите роби. Какво те накара да си помислиш, че те са различни?

Очите на жената, сведени към пода, проблеснаха.

— Начинът, по който се движеха и говореха. Сякаш не са свикнали да изпълняват заповеди.

Значи не е бледата кожа. Денил се поколеба и започна да си записва отговорите й, докато обмисляше какъв да бъде следващият му въпрос. Може би трябва да бъде по-директен.

— Една робиня, с която разговарях преди няколко дни, смяташе, че жената е Изменница и че те възнамеряват да убият мъжа, когото е отвлякла. Смяташ ли, че наистина искат да го убият?

Жената изглеждаше вцепенена, когато му отговори.

— Не.

— Чувала ли си за Изменниците?

— Да. Всички роби са чували.

— Защо смяташ, че Изменниците едва ли ще убият онзи мъж?

— Защото ако го искаха мъртъв, вече да са го убили, а нямаше да го отвличат.

— Какво смяташ, че ще правят с него?

Тя поклати глава.

— Аз съм само една робиня. Не знам.

— А според другите роби какво ще го правят Изменниците?

Тя се поколеба и леко повдигна брадичката си, преди отново да забие поглед в пода, сякаш се опитваше да устои на желанието си да го погледне.

— Чух някои да казват — отвърна бавно тя, — че жената е убийца. Че Изменниците искат вие да ги намерите.

Денил усети студени тръпки. Тивара беше убила робинята. Ами ако всъщност тя бе Изменницата, а не Тивара?

— Кой каза това? — попита той.

— Аз… не помня.

— Има ли някои роби, които са по-склонни да говорят такива неща от останалите?

Тя се поколеба и поклати глава.

— Всички роби разпространяват клюки.

След още няколко въпроса Денил разбра, че няма какво повече да научи от нея. Жената беше казала всичко, което искаше и ако укриваше някаква информация, той нямаше да успее да я измъкне доброволно от нея, затова побърза да я отпрати.

„Обзалагам се, че знае още нещо. Освен това спомена за бледата кожа на Лоркин. Искаше да ме убеди, че той е бил тук. В което има смисъл, ако се окаже вярно, че Изменниците искат аз да намеря Тивара и Лоркин“.

Но можеше да се окаже и примамка. Ала робинята, на която бе помогнал в дома на Тикако, му бе казала истината. Тивара и Лоркин наистина бяха дошли в провинциалното имение.

Ами ако Изменниците наистина очакваха от него да ги намери? „В такъв случай ще се погрижат ние да ги открием. Макар че не мога да си представя как Тивара ще се остави да я заловим без бой. А и трябва да сме подготвени за възможна реакция от страна на Лоркин. Възможно е тя да го е убедила да тръгне с нея — може дори да го е съблазнила — и той да не иска да бъде спасяван“.

Искаше му се да вярва, че Лоркин е по-благоразумен, но беше чул слуховете в Гилдията, че младият мъж има слабост към красиви и умни жени. Това, че бе син на Черната магьосница Сония и покойния Върховен повелител Акарин не означаваше, че е наследил мъдростта на родителите си. Това качество се придобиваше само с опит, с правенето на избори и допускането на грешки, и с изваждането на поуки от последствията им.

„Просто се надявам, че това не е сериозна грешка и че последствията ще са от типа, от който се взима поука, а не от другите, които ще ме принудят да остана до края на живота си в Сачака, треперейки от страх какво може да ми причини Сония, ако някой ден се върна в Гилдията“.

Лоркин подозираше, че появата на двама роби край пътя посред нощ щеше да предизвика подозрения, но малцината, с които се разминаха, дори не ги погледнаха. Покрай тях мина една карета и Тивара изсъска, че вътре сигурно има магьосник или ашаки, но единственото, което направи, бе да избута Лоркин от пътя и да му напомни да гледа в земята.