— Сенфел вкара тази мисъл в главите на хората — както и Сония. Сега всяко странно явление, което може да е свързано с магия, се смята за доказателство, че наоколо броди отстъпник.

— Може и да са прави — Сери се намръщи. — Но това е само още една причина защо трябва да сме сигурни, преди да съобщим на Сония.

Гол изгрухтя утвърдително.

— Смяташ ли, че трябва да кажем на Скелин какво правим?

— На Скелин ли? — за миг Сери се зачуди защо, но после се сети за договорката си с другия Крадец. — Няма как да сме сигурни, че човекът, за когото поставяме капан, е Ловецът на Крадци. Ако намерим доказателства, че е така, тогава ще кажем на Скелин. В противен случай… — Сери сви рамене. — Той никога не ме е молил да му казвам, ако съм попаднал на отстъпник.

Известно време двамата гледаха мълчаливо шпионките, след което Сери пусна капачето на мястото му. Работниците знаеха за изходите за бягство, които строяха, но не и за онези, които вече съществуваха. Не знаеха и за шпионките, през които ги наблюдаваха Сери и Гол.

— Да вървим.

Светлата дупка пред окото на Гол изчезна. Сери бавно се отдалечи, опипвайки стената с ръка.

„Чудя се кой от наетите работници ще издаде местонахождението на новото ми убежище“. Макар Сери винаги да се бе отнасял добре с работниците си и да им плащаше солидно и навреме, той никога не беше напълно сигурен във верността им или способността им да пазят тайни. Беше събрал всякаква информация за тях — дали имат семейство и дали го обичат, имат ли дългове, за кого са работили в миналото, кой е работил за тях и дали има хора, особено стражници, с които предпочитат да не се срещат.

„Не и този път. Гол започна да събира информация, но не разполагаме с много време, което не е проблем — за да проработи капанът, някой трябваше да издаде съществуването му. — Но ако не взема някакви предпазни мерки, Ловеца може да стане подозрителен“.

Коридорът направи завой, после още един.

— Вече можеш да запалиш фенера — промърмори Сери.

Последва кратко мълчание, после се разнесе слабо изщракване и тунелът се окъпа в светлина.

— Нали знаеш, че всеки от работниците може да бъде Ловецът?

Сери погледна през рамо към приятеля си.

— Едва ли.

Гол сви рамене.

— Дори Ловецът трябва да се храни и да има място, където да спи. Сигурно работи нещо.

— Освен ако не е богат — посочи Сери, продължавайки да върви напред.

— Освен ако не е богат — съгласи се Гол.

На времето със сигурност щяха да се обзаложат, че Ловецът е богат. Само богаташите се обучаваха в използването на магия. Но в днешно време Гилдията приемаше хора от всички съсловия. И ако Ловецът не може да си позволи да подкупва, той винаги може да ги изнудва или заплашва — и сигурно щеше да е много по-ефективно, ако използва магия.

„Ще ми се да можех да питам Сония дали има изчезнали магьосници или ученици. Но не искам отново да рискувам среща с нея, преди да съм намерил доказателство, че в града има отстъпник“.

А междувременно трябваше да се погрижи да намери това доказателство, без да бъде убит.

Бившият посланик на Гилдията в Сачака беше казал на Денил, че Арвис не е обграден със стени. Тоест, защитни стени. В Сачака имаше много гранични огради. По-високи от човешки ръст или толкова ниски, че хората биха могли да се спънат в тях. Винаги бяха боядисани в бяло и бележеха границите на собствеността. Единственото, което им подсказваше, че приближават града, бяха високите стени, които се издигаха покрай пътя, с изключение на местата, където са се срутили и не бяха поправени.

„Видяхме много руини — отбеляза си той на ум. — Из пустошта, а след това и случайните купчини от разрушени стени в именията, които изглеждаха така, сякаш някога са били сгради. А сега и това… — каретата, подмина поредната порутена стена. През дупката в нея Денил видя обгорените и натрошени останки на сграда. — Като че ли Сачаканската война е свършила само преди няколко години и не са имали време да застроят отново“

Но ако създаването на пустошта бе намалило наполовина производството на храни в Сачака, както твърдеше ашаки Тарико, то тогава и населението й би трябвало да намалее пропорционално на това. Къщите няма да бъдат построени отново, ако няма кой да живее в тях.

„Войната се е водила преди седемстотин години. Изоставените тогава къщи отдавна ги няма. Тези руини са по-скорошни. Може би населението им постепенно намалява. А може и собствениците им да са твърде бедни, за да не могат да си позволят да ги построят отново“.

Каретата наближи млада жена, която вървеше боса по улицата, единствено с робска препаска около бедрата. Тя погледна към приближаващата се кола и очите й се разшириха. После отстъпи встрани, приведе гръб и заби поглед в земята.

Денил се намръщи и се наведе по-близо до прозореца, за да може да вижда напред. По пътя вървяха много други роби. Те също реагираха уплашено на приближаването на каретата. Някои се обръщаха и побягваха в противоположната посока. Онези, които се намираха близо до страничните улички, свиваха в тях. Другите замръзваха по местата си и се притискаха към най-близката стена.

„Това ли е нормалното поведение на робите? Дали се плашат от всички карети или само от каретата на Гилдията? Ако е второто, защо се страхуват от нас? Дали причината е в някой от моите или Лоркиновите предшественици? Или просто се страхуват от киралийците заради събитията от миналото?“

Каретата сви в друга улица, после прекоси широк оживен път. Денил забеляза, че робите тук не са толкова плашливи, макар също да дават път на колата. След още няколко завоя каретата сви рязко между двете крила на голяма порта, влезе в широк двор и спря. Погледът му бе привлечен от проблясък на злато и той видя, че върху стената на къщата виси плоча с надпис: Дом на Гилдията в Арвис.

Денил се обърна към Лоркин. Младият мъж седеше изпънат и очите му блестяха от въодушевление. Той погледна Денил и му посочи вратата.

— Първо посланиците — каза Лоркин и се ухили.

Денил се приближи, отвори портата и излезе навън. Близо на земята лежеше някакъв мъж. Денил се разтревожи, притеснен, че непознатият е припаднал. Но след това си спомни.

— Аз съм Посланикът на Гилдията Денил — каза той. — Това е лорд Лоркин, моят помощник. Можеш да се изправиш.

Мъжът се надигна, без да откъсва поглед от земята.

— Добре дошли, посланик Денил и лорд Лоркин.

— Благодаря — отвърна машинално Денил, припомняйки си твърде късно, че светските им навици могат да се сторят смешни и глупави на сачаканците. — Отведи ни вътре.

Мъжът посочи най-близката врата, после се обърна и тръгна към нея. Когато я отвори и влезе в коридора, той се обърна, за да провери дали го следват. Също като в къщата на атаки Тарико, те се озоваха в голяма стая — Господарската стая. В нея отекваше жуженето на гласове. Денил с изненада установи, че вътре има поне двайсетина мъже, всичките облечени с богато украсените сака, които сачаканците смятаха за традиционно официално облекло. Щом влезе в стаята, всички се обърнаха към него и гласовете веднага утихнаха.

— Посланик Денил и лорд Лоркин — обяви робът.

Единият от мъжете пристъпи напред и се усмихна. Той имаше типичните широки рамене на сачаканец, но в косата му се забелязваха сиви кичури, а бръчиците около очите и устата му придаваха развеселено изражение. Сакото му беше тъмносиньо със златна бродерия, а в колана му бе запасан нож с украсена дръжка.

— Добре дошли в Арвис, Посланик Денил, лорд Лоркин! — каза той и погледна за миг към Лоркин, преди изцяло да съсредоточи вниманието си върху Денил. — Аз съм ашаки Ачати. Заедно с приятелите ми чакахме, за да ви поздравим и да ви позволим да опитате за пръв път вкуса на сачаканското гостоприемство.

„Ашаки Ачати — Денил усетил прилив на въодушевление, припомняйки си името. — Важен политически играч и приятел на краля на Сачака“.