— Така, отдавна не е тайна, че някои от учениците, които идват от Домовете, си имат взимане-даване с Крадците — каза другата жена. Името й бе Силия и тя бе силна и умела лечителка.

— Но това слухове ли са или има и доказателства? — попита Сония.

— Никога няма доказателства — Силия сви рамене. — Но младите ученици винаги се хвалят с това. Често го правят, за да се измъкнат от проблеми с другите, но ако започнете да задавате повече въпроси, най-вече изпъкват слуховете.

Останалите закимаха с глави.

— В тези слухове има много истина — съгласи се Геджен. — Просто е трудно да се разграничи истината от измислицата.

— Значи… Смятате ли, че законът, който забранява контактите на ученици и магьосници с престъпници, оказва някакво влияние върху учениците от висшите съсловия?

— И да, и не — отвърна Геджен. — Несъмнено пречи на някои да поемат рискове, но глупаците или онези, чиито семейства вече са замесени в престъпленията, не могат да бъдат разубедени — останалите закимаха утвърдително, а някои дори се заусмихваха многозначително.

— А ако законът бъде отменен, дали изкушените ще се увеличат?

Петимата се спогледаха.

— Вероятно — отвърна Силия и сви рамене. — Тъй като Крадците са замесени във всичко и са достатъчно богати и могъщи, за да предложат изкусително заплащане.

— Като например заплащане в роет — додаде Прала.

— Според мен добър е всеки закон, който намалява броя ученици и магьосници, занимаващи се с комар, пиене и роет — каза Геджен. Останалите захъмкаха одобрително.

— Но в този си вид законът е нечестен и неефективен — додаде Силия. — Не трябва да бъде отхвърлян, а променен.

Докато петима започнаха да обсъждат как да стане това, като някои от тях спореха доста разгорещено, Сония внезапно осъзна нещо. „Всички те са си мислили за това. И са го обсъждали. Дали и другите магьосници са го обмисляли толкова задълбочено? Всички ли са го дискутирали? — сърцето й прескочи един удар. — Мога ли да разбера по тях как би преминало гласуването, ако бъде предложено на цялата Гилдия?“

Тя се заслуша внимателно в обсъжданията и докато магьосниците говореха, започна да обмисля следващите въпроси, които възнамеряваше да им зададе. Тази сбирка щеше да се окаже много по-полезна, отколкото Сония бе предполагала или планирала.

Лоркин вървеше след роба по коридора на дома на ашаки Итоки. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Въпреки всичко, което му беше казал приятелят му Пърлър, той все още не бе съвсем сигурен как да се държи с един ашаки. Магията и собствеността на земя им даваше най-високия статус в сачаканското общество след краля. Магьосник, който не притежаваше земя, но бе наследник на ашаки, се намираше на едно стъпало надолу в социалната стълбица После идваше магьосникът, който не бе ничий наследник, следван от свободния немагьосник, като доходите, търговските сделки и браковете и на двамата зависеха от ашаките.

Ако сачаканците с нисък статус получат важен пост — както в случая на Кирота, който заемаше поста Господар на войната — те можеха да се движат сред мъжете с повече власт и сила. Денил не притежаваше земя, но ролята му на посланик го издигаше до статус, който позволяваше на ашаките да общуват с него. Лоркин, от друга страна, беше просто обикновен помощник, който не можеше да се сравнява дори с техните обезнаследени сачакански магьосници, защото не владееше черната магия. Пърлър го беше предупредил, че някои сачаканци принизяват ролята на помощника до тази на слуга и щяха да се отнасят към него с по-малко уважение и от свободните немагьосници.

„Ашаки Итоки е един от най-могъщите мъже в Сачака. Нямам представа как трябва да се държа с него. И на всичкото отгоре все още не мога да свикна с мисълта, че тези мъже са черни магьосници, които притежават неизмерима сила и сигурно могат да ме изпепелят, ако случайно ги обидя“.

Робът стигна края на коридора, направи няколко крачки напред в стаята и се хвърли по очи на пода. Стомахът на Лоркин се сви на топка и по гърба му полазиха стъпки. „Никога няма да свикна с това. А най-лошото е като го правят пред мен“.

Той надигна глава и видя едрия мъж, чиито натруфени, пищно украсени дрехи прилепваха плътно към широката му талия. Когато робът му съобщи името на Лоркин, мъжът леко се усмихна.

— Добре дошли, лорд Лоркин. Чакат ви доста дела, затова няма да ви задържам дълго. Робинята ми ще ви отведе в библиотеката и ще направи всичко възможно да задоволи всичките ви нужди.

Лоркин леко наклони глава.

— Благодаря ви, ашаки Итоки.

— Укка, отведи лорд Лоркин в библиотеката — нареди сачаканецът. Мъжът скочи на крака, кимна на Лоркин с наведени очи и тръгна към вратата. Лоркин отново се поклони на Итоки и излезе след роба от стаята.

Освободен от присъствието на ашаки, Лоркин усети как го изпълва облекчение. Нямаше да се отпусне напълно, докато не напуснеше къщата на мъжа. Може би дори докато не се върнеше в Дома на Гилдията. „Но аз не съм пристигнал в Сачака, за да се чувствам удобно или в безопасност. Дошъл съм да помогна на Денил в проучването му“.

Робът зави към група стаи, подобни на онези, които Лоркин ползваше в Дома на Гилдията и влезе в едно от страничните помещения. Спря пред един скрин.

— Господарят ми каза, че архивите, които искате да видите, са тук — каза той и посочи с пръст скрина. След това се оттегли до стената край вратата и застана с гръб към нея, точно както постъпваха робите в Дома на Гилдията, когато нямаха задачи или ги освободяха от задълженията им.

„Готов да ми служи, ако е нужно. И сигурно за да ме наблюдава и да е сигурен, че няма да прегледам нещо, което не ми е позволено. Нито пък да открадна нещо“.

Лоркин отвори двукрилата врата и огледа купчините документи, поставени в кожени папки, книгите и навитите на рула пергаменти. Намери книгата, която му беше описал Денил, взе я и извади бележника от мантията си. Огледа се и осъзна, че няма стол, на който да седне и маса, върху която да работи. Той се обърна към роба.

— Има ли стол, където да седна?

Робът се поколеба и кимна. „Проклятие, пак го направих. Не бива да забравям, че трябва да оформям молбите си като заповеди, а не като въпроси“.

— Донеси ми го — каза той, преглъщайки думата „моля“, която обикновено добавяше, но както свободните сачаканци, така и робите като че ли я намираха за странна и смешна.

Мъжът отиде в голямата стая и донесе една от обикновените табуретки, които предпочитаха сачаканците. „Странно, че хората, в чиито ръце са съсредоточени властта и богатството на тази страна, предпочитат толкова прости мебели. Очаквах да се разполагат в столове, които са големи и богато украсени като самите тях“.

В главната стая не се виждаше нищо, което да прилича на маса, затова Лоркин извади една от по-големите книги в шкафа. После седна, разположи я на коленете си и постави тефтерчето си върху нея. След това започна да чете.

След първите няколко странници от книгата с архиви започнаха да го мъчат съмнения. Очевидно нямаше да успее да препише цялото съдържание. Денил не му беше посочил точно определен пасаж, а му каза да запише всичко, което му се струваше важно. Чувстваше се поласкан, че магьосникът му е доверил тази работа — или просто не е имало на кого другиго да я остави? Но това не улесняваше задачата му.

На всичкото отгоре книгата не се оказа особено богат източник на информация, както се беше надявал Лоркин. Част от нея представляваше счетоводни записи, а останалото бе дневник — така обикновено изглеждаха повечето архиви на притежаващите земя магьосници от онези години. Той не можеше да си позволи да не прочете всичко, нито да се разсейва, защото можеше да пропусне нещо. Но списъците с домакински покупки и описанията на търговските споразумения въобще не можеха да се нарекат увлекателно четиво.

Той отбелязваше всяко споменаване на магията и имената на посетителите в дома на магьосника. Когато завърши, остави книгата настрани и започна да чете купчината писма. Те бяха стари, но в добро състояние, написани на малки квадратни листи хартия, които не бяха прегъвани, така че нямаше как да се разпаднат на парчета. Магьосникът ги беше получавал от приятел в Имардин. Лоркин не можеше да каже, дали този приятел е магьосник или не, тъй като знаеше, че по онова време титлата „лорд“ се бе използвала само от земевладелците и техните наследници. В повечето писма приятелят настояваше за слагане на край на робството в Сачака, което той и останалите в Имардин очакваха с нетърпение.