— Какво има? — попита той.

Тя го погледна, после отвърна глава.

— Помниш ли онзи магьосник от Гилдията, който беше облечен като Сония?

— Да. Черен магьосник Калън.

— Изглежда ми познат. В първия момент не го разпознах заради мантията.

— Виждала си го без мантия?

Тя го погледна и се засмя.

— Не точно по начина, по който си го представяш. Но тогава не обърнах особено внимание на облеклото му.

— А какво правеше той? — попита Сери.

Тя сбръчи замислено чело, но след миг погледът й се проясни.

— Аха! Точно така! Един ден отидох с приятеля ми да вземе роет. Не за мен, разбира се — очите й проблеснаха, щом улови сериозния му загрижен поглед. — Докато уговаряхме сделката, отпред спря една карета. Мъжът вътре искаше роет и не му се чакаше. Успях да видя лицето му.

— Калън?

— Да.

— Сигурна ли си?

— О, да! — очите й проблеснаха. — Обръщам особено внимание на хора, които изглеждат така, сякаш правят нещо, което не трябва.

Сери изсумтя.

— Това обхваща почти всички в тоя град.

Тя се ухили.

— И особено ако това, което науча за тях, може да се използва по-късно — поправи се тя. — Смяташ ли, че Сония ще прояви интерес? Чувам, че много магьосници взимат роет.

— О, според мен ще прояви! — отвърна Сери. — Мисля, че ще й се стори много интересно. Това ще е добро извинение да се промъкна отново в болницата. Или по-добре да изчакам, когато имам и някакви новини за Скелин — той погледна към Аний и се намръщи. — Ще трябва много да внимаваме на кого се доверяваме. Скелин има много приятели и сега вече се съмнявам, че съм един от тях. Трябва да помогнем за залавянето му, без да се оставим да ни хване. Очакват ни щури дни.

Аний кимна, после се усмихна и завъртя очи.

— Колко пъти да ти повтарям? Вече никой не използва думата „щури“.

С едно последно магическо усилие Лоркин замете остатъка от прах, коса, хранителни остатъци и неопределими частици в малка купчинка и отиде да вземе кош, в който да ги изхвърли. Бяха минали няколко седмици, откакто се бе нанесъл в мъжкото отделение. Това бе една голяма зала, пълна с няколко редици тесни легла. Сега повечето бяха празни, но по принадлежностите, напъхани под тях, можеше да се съди, че си имат постоянни обитатели. Макар да знаеше имената на повечето от тях, имаше неколцина, които оставаха за три-четири дни и после отново изчезваха, без да се представят на никого.

— Тези легла са за мъжете, които не искат да живеят повече със семействата си и които нямат жена — каза му Витра. — Няма достатъчно място, за да може всеки да има отделна стая.

— Има ли и женско отделение? — попита Лоркин.

— Може да се каже — тя сви рамене. — Понякога приятелки и сестри делят една стая.

В началото той представляваше интерес за мъжете-изменници, които го засипваха с въпроси за Киралия, за това как е дошъл в Убежището и какво смята да прави тук. За тяхно удоволствие той не можеше да отговори на последния въпрос. Дори и не помисляше да сподели интереса си към Тивара, а те се мръщеха на плановете му за преговори между техния народ и Обединените земи.

— Ти си магьосник — посочи един от тях. — Сигурно ще ти възложат нещо, в което се използва магия.

Въпреки уверенията на Савара, че ще му намери работа, все още не го бяха извикали, за да му възложат някаква задача. Затова мъжете го оставиха да поддържа чистотата на стаята им. Те се изненадаха, когато разбраха, че не знае как се прави това и се впечатлиха, когато им каза, че в Гилдията е имал прислужници, които да вършат тези неща вместо него. Но това не го спаси от задълженията му. Обясниха му набързо какво трябва да свърши и го оставиха да се оправя сам.

Той от своя страна им зададе много въпроси, научи за правилата и законите на Убежището, включително и правилата за добро държане, към които се придържаха всички, за да избегнат неизбежните за живота в такава близост конфликти.

Както го беше предупредила Чари, Убежището се управляваше от жени. Но макар мъжете да нямаха право да заемат най-висшите позиции на властта, те участваха в други дейности. Основателките бяха решили, че Убежището трябва да е най-вече място, където командват жените, но също така и структура, в която властва равноправието. Лоркин бе впечатлен да открие, че тук мъжете имат много повече свобода и уважение, отколкото жените в Киралия. Беше се притеснявал, че в обществото на Изменниците ще бъде точно обратното. Това му помогна да се замисли колко несправедливо към жените е всъщност киралийското общество. Макар че все пак беше много по-добро от много други общества — като лонмарското. И останалата част от Сачака.

Въпреки това в много случаи жените се предпочитаха пред мъжете. Мъжете се обучаваха в магия; но не и в черна магия. Само жените знаеха как да се предпазват от бременност и всички деца им принадлежаха.

Лоркин намери онова, което търсеше в един малък склад до главната стая — и дори там, отбеляза той, имаше вградени в тавана скъпоценни камъни, които да осветяват помещението. Той грабна един плетен кош и го провери за дупки.

— Според мен ще стане скоро.

Гласът беше мъжки и прозвуча откъм главната стая. Лоркин се поколеба.

— Не — отвърна друг мъж. — Ще минат години, преди да сме напълно подготвени.

— Но те удвоиха бойните тренировки. Никога досега не сме изпращали толкова разузнавачи.

— И имаме стотици камъни, които са израсли само наполовина. Няма да има война, докато не узреят, а за това са нужни месеци, ако не и година — мъжът въздъхна. — Гладен съм.

„Война?“ Лоркин погледна към коша, осъзнавайки, че ако се помотае още тук и някой от мъжете влезе в склада, за да вземе нещо за ядене, веднага ще разбере, че са били подслушвани. Затова излезе бързо навън и щом ги видя, се спря и се усмихна. Те го погледнаха изненадано.

— Поздрави — каза той, макар да знаеше колко странен им се струваше поздравът му. — Рано сте се върнали. Да ви приготвя ли нещо?

Двамата мъже се спогледаха, после онзи, който бе казал, че е гладен, тръгна към склада.

— Не, но благодаря за предложението.

Лоркин започна да прибира боклука в коша. Не беше лесно да прехвърли ситните прашни частици от пода в кръглия плетен съд и той се концентрира дотолкова, че изгуби представа за останалите.

— Лоркин — разнесе се остър женски глас зад гърба му.

Той замръзна. Което бе по-добре, отколкото да подскочи стреснато, помисли си, разпознавайки гласа. Изправи се, обърна се към жената и й се усмихна учтиво.

— Говорителко Калия — каза той.

Тя го огледа от глава до пети. Лоркин носеше обикновени панталони и туника, каквито предпочитаха останалите мъже, на които не допадаха универсалните ризи.

— Последвай ме! — каза тя.

После се обърна на пети и закрачи към изхода. Лоркин остави коша на пода и забърза след нея. Пътьом погледна към двамата мъже, които се намръщиха съчувствено.

Калия вървеше доста бързо зачовек с толкова къси крака и едро тяло. Лоркин установи, че прави по една крачка на всеки две нейни, но въпреки това тя като че ли не се изморяваше. Той си помисли, че всеки, който ги види, веднага ще разбере кой командва. „И това няма да съм аз. О, колко ниско паднах, откакто напуснах дома…“

Бързата й крачка и изражението на лицето й показваха нежелание да разговаря с него, но все пак това бе жената, която бе поискала Тивара да бъде екзекутирана. Той нямаше да й позволи да го уплаши. Или поне нямаше да й позволи да разбере, че го е страх.

— Къде отиваме? — осмели се да попита той.

— На място, където ще можеш да вършиш по-подходяща работа от това да чистиш стаята си — тя извърна глава към него, погледът й бе остър и пресметлив. — Тук, в Убежището, ние се опитваме да даваме на хората задачи, които да отговарят на характера и уменията им. Не съм сигурна, дали работата, която ще ти дам, отговаря на характера ти, но със сигурност отговаря на уменията ти.