Той се усмихна мрачно.

— Знам какво да му кажа. Но ще трябва да разговаряме насаме.

— Съмнявам се, че ашаките ще ви пуснат да се върнете.

— Ще трябва да го примамим по-далеч от тях.

Тя се намръщи и се замисли.

— Мисля, че може да го уредим.

— Благодаря ви.

— Сега поспете. Ще трябва да ги оставим да се доближат до нас, а междувременно можем да си починем добре.

Той се върна обратно при дюшека си и установи, че Тивара е седнала и го гледа.

— Какво? — попита той.

— Не се заблуждавай, че между нас има нещо повече, отколкото в действителност — каза тя с тих глас.

Лоркин я зяпна и усети как в него започнаха да се надигат съмнения. Тя отвърна на погледа му, после рязко се обърна и легна с гръб към него. Той седна на дюшека си, разяждан от притеснения.

„Може би това все пак е едностранно“.

— Не се тревожи — прошепна Чари. — Тя винаги прави така. Колкото повече харесва някого, толкова повече го отблъсква от себе си.

— Млъквай, Чари! — изсъска Тивара.

Лоркин лежеше на твърдата земя с ясното съзнание, че сънят няма да дойде. Това щеше да е един много дълъг ден. И той започна да се чуди дали животът в град, пълен с такива жени, няма своите значителни недостатъци.

Докато Регин разказваше за последния етап от ичанското нашествие, Сония отново наруга Сери и се опита да не слуша. След като излязоха от Гилдията, тя и лечителят, който бе донесъл съобщението, отпътуваха с каретата към болницата.

„Оттогава минаха толкова много часове, сякаш всичко се е случило вчера“.

Тя си спомни, че бяха позакъснели. Един от лечителите, който бе постъпил отскоро в болницата, я бе забавил с въпросите си за протокола. Сония му каза, че може да попита всеки лечител в болницата, както и някои от помощниците, но той като че ли не им се доверяваше. Когато Сония най-накрая успя да се измъкне, Регин вече я чакаше.

Той пристигна в покрита кола, която използваше за превоза на хранителни припаси до семейния им дом. Тя се чувстваше съвсем не на място в задната част на старата двуколка, където двамата бяха седнали върху празните щайги. Но това бе добра идея. Ако бяха пристигнали с карета на Гилдията, щяха да привлекат много внимание.

Той бе донесъл и няколко протрити стари палта, които да облекат над мантиите си. Тя му бе изключително признателна за това и дори се чувстваше леко засрамена, задето не се е сетила, че трябва да се маскират.

„Добре де, толкова неща са ми на главата. Повече, отколкото знае Регин. И макар че Сери е наясно с отвличането на Лоркин, аз така и не успях да му съобщя, че Денил всеки момент може да го открие“.

Когато пристигнаха на мястото, към тях се приближи един мъж и ги оповести, че домакинът им ги чака — просто трябва да почукат на последната врата вляво. Те влязоха в старата касапница, чийто собственик беше принуден да се премести на друго място, когато кварталът стана твърде богат и претенциозен. Сега използваха сградата за склад.

„Когато пристигнахме, слънцето залязваше. Аз се притеснявах, че сме закъснели. Не трябваше да бързам толкова“.

Въведоха ги в изненадващо добре обзаведена стая. Един необичайно изглеждащ мъж се надигна от скъпото си кресло и им се поклони. Той бе тъмен като лонмарец, но кожата му имаше отличителен червеникав оттенък, а странните му удължени очи й напомниха за рисунките на опасните хищници, които бродеха в планините.

Той обаче говореше без акцент. Представи се като Скелин и им предложи питие. Те отказаха. Тя предположи, че Регин също като нея няма намерение да омайва сетивата си преди възможния сблъсък на магьосници.

„Може би трябваше да изпия онова питие“.

Скелин очевидно бе въодушевен от срещата. Когато най-накрая спря да се възторгва от присъствието на истински магьосници — и самата прочута Черна магьосница Сония — той им разказа своята история. Заедно с майка му напуснали родната им страна — земя, която се намира далеч на север — когато той бил още дете. Крадецът Фарин го бе отгледал като свой наследник. Той си спомняше малко за родната си земя и се смяташе за киралиец.

Сония започна да го харесва, макар да не бе забравила, че той е вносител на роет. Сери пристигна последен и Скелин изведнъж стана сериозен. Той им обясни капана си. Беше научил, че отстъпничката работи за един продавач на роет, който си купува доставките от работник в тази сграда. Днес е трябвало да дойдат да вземат още, но никога не казвали точен час. Понякога идвали в късния следобед, понякога късно вечерта. Скелин бе оставил хора, които веднага да му съобщят, щом двамата се появят. Трябваше само да чакат.

„И ето че чакаме — помисли си тя. — Часове наред. А аз просто искам да се върна при Оусън и да разбера дали Денил е намерил Лоркин“.

Вместо това двамата с Регин трябваше да разказват истории за Гилдията. Скелин знаеше как тя е станала магьосница, но не и как Регин е бил приет в Гилдията. Макар историята му да не беше необичайна или вълнуваща, тя очевидно заинтригува Скелин. Той искаше да разбере как е организирано обучението им в Университета. За правилата там. За дисциплините и какво включват те.

Не им стана особено приятно, когато ги помоли да му разкажат за ичанското нашествие.

— Сигурно имате невероятни истории — каза Крадецът и се ухили. — Аз не съм бил тук, разбира се. С майка ми все още не сме били пристигнали в страната.

Регин я бе спасил от припомнянето на най-болезнения период в живота й, като се зае да разказва случилото се. Тя се зачуди дали той се е усетил колко трудно щеше да й бъде. Почувства още по-голяма благодарност към него.

„Тази вечер трябва да му благодаря за три неща — помисли си тя. — За двуколката, за палтата и за това, че ме спаси от споделянето на някои неприятни спомени. По-добре…“

Мислите й бяха прекъснати от почукване по вратата. Скелин отвърна и на прага се появи един слаб мъж с черни дрехи.

— Тук са — каза той и бързо излезе.

Сония облекчено въздъхна колкото се може по-тихо. Всички се изправиха.

Скелин ги изгледа.

— Ако искате, оставете палтата си тук. Никой, освен мен и отстъпничката, няма да ви види — той се усмихна. — С нетърпение очаквам да видя прочутите ви сили в действие. Последвайте ме!

Те се измъкнаха през друга врата и се озоваха в дълъг коридор. През прозореца в дъното се промъкваше слаба светлина.

„Почти е съмнало. Били сме тук цяла нощ! — изпълниха я лоши предчувствия. — Дали Денил е намерил вече Лоркин? Ами ако Оусън е изпратил някой да ме търси и е открил, че ме няма? А дори и да не е пратил, приятелите ми в болницата трудно ще попречат на новия лечител да ме търси, за да ми задава още въпроси. Някой сигурно вече е забелязал отсъствието ми“.

Но това нямаше да има значение. Когато двамата с Регин се върнеха в Гилдията заедно с отстъпничката, повече нямаше да се налага да прикрива излизането си от болницата. Ако Ротан беше прав, това вече нямаше да интересува никого. Вниманието на всички щеше да бъде привлечено от откритието, че в града живее магьосник, който не само не е член на Гилдията, а и работи за престъпник.

Но ако беше сбъркал — и двамата щяха да преживеят големи неприятности.

Докато излизаше от стаята след Скелин, Сония и Регин, Сери си напомни да й се извини за непоносимо дългата нощ, веднага щом останат насаме. Може би защото я познаваше толкова добре, той бе усетил колко неудобно се бе почувствала тя при въпросите на Скелин за ичанското нашествие.

„Макар че бих очаквал от човек, който е проявил достатъчно акъл да стане толкова могъщ Крадец за толкова кратко време, да се усети, че тя едва ли ще иска да говори за битката, в която е загинал човекът, когото е обичала“.

Сери бе изпълнен с благодарност към Регин, който бе поел инициативата и бе спасил Сония от разказването на историята. Иронията не му беше убягнала. Едва ли някога му беше хрумвало, че някой ден ще благодари точно на Регин за това, че е проявил съчувствие.