„Да, но повечето киралийци се страхуват от нея — помисли си Сери. — Ограничили са я колкото се може повече, без да я затварят. Не искат да поемат никакви рискове. Напълно ги разбирам. Но това е доста неудобно за мен“.

— Значи ще работим с Гилдията?

— Налага се — Сери се намръщи. — Само ние можем да разпознаем отстъпничката. А може би ще успеем да им попречим съвсем да объркат нещата.

Изражението на Гол показа на Сери недоверчивостта на телохранителя му.

— Ами Скелин? Ще му кажеш ли?

— Все още нямаме доказателство, че жената е Ловеца на Крадци, а само че използва магия.

— И по тази причина ти вече я наричаш „отстъпничката“ — отбеляза Гол.

— Да. Докато не разберем със сигурност, че тя е Ловеца на Крадци.

Гол скръсти ръце.

— Страх те е да не се направиш на глупак.

Сери погледна укорително приятеля си.

— Не искам да губя времето на Скелин. Нито да му дължа услуги, когато не се налага.

— Но нали той се оказа различен от представите ти?

— Да — Сери се намръщи. — Но все пак си остава Крадец и вносител на роет. И други хора, по-добри от мен и теб, са вършили лоши неща, мислейки, че правят добро.

— Те са много опасни — съгласи се Гол. — Достатъчно е да използват за извинение семейството, гордостта на Дома или защитата на страната и всичко им е простено.

Сери кимна.

— Предпочитам да съм откровен със себе си, когато става дума за работа. Исках да съм по-добре от останалите обитатели. Не искам да умра като просяк. Не се преструвам, че имам по-висши цели.

— Значи ти трябват пари. А за да имаш пари, трябва да си могъщ. И освен ако не си от някой Дом, няма начин да придобиеш влияние чрез почтена търговия.

— Става въпрос за оцеляване. И според мен Скелин прави точно това. Той ми каза, че започнал да внася роет, опитвайки се да се утвърди като Крадец.

— Получило се е.

Сери въздъхна.

— Така е. И очевидно няма угризения на съвестта, които да го откажат от търговията.

— Но нали каза, че един ден ще спре.

— Ще повярвам, като го видя. Ротът го направи един от най-могъщите хора в града. Повечето от Крадците работят за него или му дължат услуги. Според мен няма да се откаже толкова лесно от това — той поклати глава. — Не искам да се замесвам, освен ако не ми се наложи.

Гол изсумтя.

— Ти си твърде умен, за да му позволиш да те убеди в каквото и да било, Сери.

Сери погледна своя приятел и телохранител.

— Смяташ ли, че трябва да му кажа?

Едрият мъж сви устни.

— Ако нещо ти подсказва да не го правиш, тогава недей. Но ако срещнем проблеми в откриването на отстъпничката, според мен ще бъде интересно да видим на какво е способен Скелин — той сви рамене. — Може да не е много. А може и да ни разкрие истинската си мощ.

Въпреки че бе прекарал няколко часа в стаята, очите на Лоркин все още смъдяха. Въздухът бе наситен с вонята на урина от наредените покрай стената казани. Тивара му беше казала да не диша дълбоко, за да не се задуши и да държи очите си затворени. Освен това, преди да се измъкне, му беше казала да пази тишина и че в стаята ще влизат само роби.

Когато при всяко вдишване лютиви пари изгарят гърлото ти, времето върви много бавно. И освен това превръща всяко нощно бягство в далеч не толкова вълнуващо приключение, колкото ти е изглеждало първоначално.

„Не че го направих заради тръпката. Все още вярвам, че изборът бе мой. Че се намирах в опасност. И все още съм заплашен“

Глупаво ли беше постъпил, като се довери на Тивара? Единственото доказателство, че тя казва истината, бе реакцията на убитата робиня.

„Ти! Но… той трябва да умре… Ти… Ти измени на собствените си хора!“

От думите й той разбра три неща: че робинята познава Тивара, че според нея Лоркин трябва да бъде убит и че смята Тивара за предателка. Какво й беше отвърнала Тивара?

„Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш“.

От думите й можеше да се съди, че Тивара е била наясно с намеренията на жената и бе дала възможност на робинята да се откаже от мисията си. „Или просто го каза с надеждата да й повярвам“. Но защо й трябваше да го лъже? „Може би за да ме убеди, че е дала възможност на жената да се махне. Че не е безмилостна убийца, каквато изглежда“.

Едно бе сигурно. Ако Тивара иска да го убие, нищо няма да й попречи. Все пак тя владееше черната магия. Способностите й сигурно бяха многократно по-силни от неговите. Но въпреки това той не бе сигурен, че трябва да избяга с нея. Веднага щом научи за случилото се, Денил със сигурност щеше да му уреди по-добра защита.

„Но как ще го направи? На магьосниците от Гилдията са им нужди дни, за да стигнат дотук, а и никой от тях не е толкова силен, колкото повечето сачакански магове. Ако изпратят майка или Калън, те ще трябва да се подсилят, преди да тръгнат насам, а това ще отнеме доста време. Що се отнася до сачаканските магьосници… дали някой ще склони да изпълнява ролята на телохранител на помощника на Посланика на Гилдията? А и как мога да бъда сигурен, че Рива не е била изпратена точно от тях?“

Що се отнася до хората, желаещи да го убият, първото му предположение бяха семействата на сачаканците, които бяха убити от родителите му по време на ичанското нашествие. Майка му сигурно бе права. Семействата им се чувстваха задължени да отмъстят за роднините си, въпреки че те бяха изгнаници.

„Висшите магове бяха сигурни, че подобна опасност не съществува. Както и лорд Марон и останалите посланици, които са живели тук. Дали тези семейства са криели намеренията си с надеждата, че един ден майка или аз ще пристигнем в Сачака?“

Той се замисли за пръстена в джоба си. „Дали не трябва да опитам да се свържа с майка?“ В стаята непрекъснато влизаха и излизаха роби. Те не изглеждаха изненадани, че го виждат. Първия път, когато се опита да използва кръвния пръстен на майка си, едва успя да го скрие навреме под корицата на бележника си. Дали ако го видят, щяха да решат, че се опитва да ги издаде и щяха да му го вземат?

„А и тя какво ли ще ми каже тя? Сигурно да се върна в Дома на Гилдията и да оставя Денил да се погрижи за всичко. Сега изобщо няма да й е трудно да убеди Гилдията да нареди връщането ми у дома“. В гърдите му се надигна познатото бунтарско чувство, но то се разнесе бързо. „Тя се оказа права — напомни си той. — За мен е твърде опасно да бъда тук. И въпреки това, нещо ми подсказва, че връщането ми в Дома на Гилдията не е правилното решение. Щом Тивара ми спаси живота, значи ме иска жив и очевидно не би искала да отида…“

Вратата рязко се отвори и накара Лоркин да подскочи. Но на прага застана Тивара. Както всеки път, щом я зърнеше и сега не можеше да не си помисли колко загадъчна и екзотична е тази жена. Сега обаче тя не застана пред него с наведена глава. Нито пък се просна на пода. Вместо това го изгледа развеселено, с уверено и спокойно изражение на лицето.

„Което определено е някакъв напредък“ — реши той.

— Как си? — попита тя, мръщейки се на миризмата.

— Все още дишам — отвърна той. — Макар да ми коства големи усилия. Сега ще ми обясниш ли какво става?

Тя се усмихна леко.

— Да. Излез навън.

Той я последва в голямата работилница от другата страна на вратата. Четири робини седяха до една голяма маса и го гледаха с нескрито любопитство, но без капчица доброжелателство в погледите. Двете бяха на възрастта на Тивара, а останалите бяха по-стари, макар да бе трудно да се разбере дали бръчките са от тежката работа и слънцето или от напредналите години. Когато ги погледна, те извърнаха глави, но се сепнаха и отново се обърнаха към него. „Сякаш го правят по навик. Тивара обаче трябваше да се преструва, че е робиня. Според мен… Мисля, че тези жени са израснали като робини, а Тивара е родена свободна“.

— Седни — покани го тя и му посочи една табуретка до масата. След като той се настани, тя седна срещу него. — Бих ти представила останалите, но винаги е по-безопасно, ако не се споменават имена. Мога само да ти кажа, че с тези жени си в безопасност.