— Каза ли нещо?

— Не.

— Изглеждаше ли по-различна от обичайното? По-нервна, може би?

— Не — робът се поколеба. — Мисля, че изглеждаше ядосана. Беше тъмно.

Денил кимна и отбеляза дребната подробност. Вече си беше направил доста сериозен списък, тъй като разпитваше робите от няколко часа.

— Каза ми, че двете с Рива са се познавали. Виждал ли си ги да се карат? Да са се държали странно?

— Карат се, да. Тивара често казва на Рива какво да прави. Това не допада на Рива. Тивара няма право. Но… — мъжът сви рамене — всичко се случва.

— Някои роби да нареждат на други?

Мъжът кимна.

— Да.

— Вчера да си ги видял или чул да се карат?

Мъжът отвори уста да отговори, но замълча, когато откъм вратата се чу приглушен звук. Денил се извърна и видя, че робът от входа се върти нервно край нея. Мъжът се просна на пода.

— Можеш да станеш. Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита Денил.

— Ашаки Ачати пристигна — робът не спираше да кърши ръце, както правеше всеки път, когато заставаше пред Денил.

Магьосникът се обърна към роба от кухнята, когото разпитваше.

— Можеш да си вървиш.

Двамата се отдалечиха бързо, а Денил стана и прибра бележника си в мантията. Той огледа стаята на Лоркин, после излезе оттам и забърза към Господарската стая. Пристигна там тъкмо навреме, за да посрещне Ачати.

— Добре дошли, ашаки Ачати — каза той.

— Посланик Денил — отвърна Ачати. — Боя се, че робът ви е срещнал трудности при намирането ми. Какво се е случило? Единственото, което ми каза е, че въпросът е спешен.

Денил кимна.

— Елате, ще ви покажа.

За голямо облекчение на магьосника, сачаканецът го последва мълчаливо. Късният час и продължителният разпит на робите започваха да си казват думата. „Но все още ме чака много работа. Известно време нима да спя — той извлече малко магия и я използва да прогони умората. — Подозирам, че в следващите дни често ще ми се налага да го правя“.

Двамата пристигнаха в стаите на Лоркин. Денил въведе Ачати в спалнята. Фенерите светеха вече по-слабо, но трупът все още се виждаше ясно.

— Мъртва робиня — каза Ачати, като се приближи и я погледна. — Разбирам защо се притеснявате.

— Меко казано.

— Вашият помощник ли…

— Не. В тялото не е останала капчица енергия. Който я е убил, е използвал чер… висша магия, на която Лоркин не е научен.

Ачати го погледна, после се намръщи и докосна ръката на мъртвата жена. Макар Гилдията да не искаше сачаканците да разбират колко малко киралийски магьосници владеят черната магия, от Денил не се изискваше да се преструва, че всички я умеят. Щеше да прозвучи напълно правдоподобно, че Лоркин, като магьосник с по-нисш ранг, все още не я е овладял. „За тях ще е по-странно, че аз не я владея“.

— Така е — рече Ачати, отдръпвайки ръката си с отвратена гримаса. — Но това означава, че който я е убил, практикува висшата магия.

— Един от робите — жена, на име Тивара, също липсва. Разпитах повечето роби и по всичко личи, че тя е най-вероятната извършителка.

Вместо да изрази изненада, както очакваше Денил, Ачати изглеждаше разтревожен.

— Прочетохте ли мислите им?

— Не. На магьосниците от Гилдията не им е разрешено да разчитат съзнания без позволението на Висшите магове.

Ачати повдигна вежди.

— Тогава как можете да сте сигурен, че казват истината?

— Робите очакваха мислите им да бъдат прочетени, затова едва ли са застанали пред мен с някоя измислена история. Оставих ги да чакат в коридора, като им забраних да разговарят, така че не смятам, че са успели да се наговорят, след като са разбрали, че нямам намерение да влизам в съзнанията им. Историите им съвпадат, така че едва ли са ме излъгали.

Сачаканецът изглеждаше заинтригуван.

— Но ще успеете ли да научите повече от разпита им, отколкото бих научил аз от прочитането на мислите им?

— Едва ли — Денил извади бележника си и се усмихна. — Но това си има своите предимства. Няма как да разберем, докато не сравним методите ни.

Ачати изглеждаше развеселен.

— Да прочета ли съзнанията им сега, за да разберем кой метод е по-добър или предпочитате да ми разкажете какво сте научил?

Денил погледна към трупа.

— По-добре аз да ви кажа, за да спестим време. Съгласен ли сте с мен, че това изглежда повече като спонтанно, а не планирано убийство?

Ачати кимна.

— Научих, че Тивара и мъртвата жена, Рива, често са се карали. Очевидно Рива е била подчинена на Тивара. Рива е искала да бъде обслужващата робиня на Лоркин още от деня на пристигането му, но Тивара заела мястото й. И двете жени са били преди това част от домакинството на ашаки Тикако и често са получавали послания от тамошните роби — макар всяка да е имала своите контакти. Не са общували с роби от други домакинства, затова смятам, че Лоркин най-вероятно е бил отведен там.

Ачати се намръщи.

— Ако ще ходим да ги търсим там, трябва да сме сигурни в това. Възможно ли е някой друг да го е похитил?

— Лоркин не е имал други посетители. Ако е бил отведен против волята си, похитителят му трябва да е бил могъщ магьосник. Ако ли не… — Денил сви рамене. — Значи са били много убедителни.

Ачати въздъхна и кимна.

— Ако тази Тивара владее висшата магия, то тя едва ли е робиня. Сигурно е била шпионка.

— Но за кого е шпионирала? — попита Денил.

— Не знам — Ачати се намръщи. — Не е за краля, защото той щеше да ме предупреди. Но който я е изпратил, със сигурност е желаел смъртта на Лоркин. Ако са го взели оттук жив, значи са го направили с някаква цел.

— Каква цел?

— Може би изнудване? — Ачати се замисли. — Въпросът е дали мишената е крал Амакира или Гилдията — или и двете?

Денил се усмихна накриво.

— Сигурно е Гилдията. Ако са искали да притеснят краля, са щели да отвлекат мен. Един похитен посланик ще причини много повече затруднения от един обикновен помощник.

— Но той не е обикновен помощник — рече Ачати, повдигнал вежди. — Нали не смятате, че не сме наясно кои са родителите му?

Денил въздъхна.

— Можех само да се надявам, че няма да обърнете внимание.

— Искам да ви успокоя, че това едва ли ще го постави в по-голяма опасност. Всъщност според нас мисълта за майка му, която ще бъде в правото си да отмъсти, ако той бъде наранен по някакъв начин, ще бъде достатъчна, за да възпре подобни глупави действия. Макар че… — той се спря, обърна се към мъртвата жена и се намръщи, сякаш му беше хрумнало нещо.

— Да? — попита настоятелно Денил.

Сачаканецът поклати глава.

— Има една група, за която се знае, че отвлича хора, но те няма да спечелят нищо от похищението му, а и той не е от обичайните им мишени. Не. Трябва да отидем в дома на ашаки Тикако. Ако имаме късмет, ще намерим помощника ви там и ще го върнем в Дома на Гилдията преди залез слънце — той се поколеба. — Макар че сигурно преди това ще искате да се отървете от трупа на робинята.

Денил кимна утвърдително.

— Не е особено приятен подарък за добре дошъл. Ако сте приключил с огледа, ще кажа на робите да я вземат и да направят каквото е нужно.

Тъй като новото убежище вече не му бе необходимо като капан за Ловеца на Крадци, Сери нареди да го запечатат. Двамата с Гол се върнаха в някогашните му стаи до старата градска стена.

Сери разказа на Гол за срещата си със Сония едва на сутринта. Реакцията й на новините му бе толкова различна от очакваното, че той имаше нужда от време да помисли, преразгледа плановете си и да се чуди дали няма да съжалява за онова, на което се бе съгласил.

— Защо самата тя не тръгне след отстъпничката? — попита отново Гол.

Сери въздъхна и леко повдигна рамене.

— Каза, че не може да обикаля свободно из града. Може да ходи до болниците, но за други места трябва да иска разрешение.

Гол се намръщи.

— Неблагодарни гадове. След всичко, което направи, за да спаси града.