— Обаче ашаки Ачати ми каза, че сме успели да навлезем по-навътре в територията им от всички останали, които са опитвали някога — рече той, вмъквайки тон на гордост и възхищение в гласа си.

Ашаките закимаха и се усмихнаха.

— Ако някога все пак решите да си върнете помощника, обадете ни се — рече най-разговорливият от тях. — Кралят няма да се поколебае да събере малка армия за тази цел. Ние винаги си търсим някакво оправдание, за да ги прочистим.

— Ще го имам предвид! — увери ги той. — Ценя предложението ви. — Той се обърна и погледна към Унх. — Познавам и добър следотърсач, когото да извикам.

Туземецът леко наклони глава, но не промени изражението на лицето си. Сачаканците не казаха нищо, докато най-мълчаливият от тях не се прокашля.

— Според вас какво ще направи Гилдията по въпроса с лорд Лоркин?

Денил поклати глава.

— Не знам — призна той. — Но сигурно ще ми изпратят нов помощник. Да се надяваме, че изборът им ще бъде по-добър от моя.

Сачаканците се засмяха. След това разговорливият сачаканец потри ръце.

— Тогава да поемаме по пътя си.

След като се сбогуваха, сачаканците си тръгнаха. Унх кимна още веднъж на Денил и този жест означаваше много повече от сбогуванията на сънародниците му. Групата им се отдалечи сред облак прах. Денил и Ачати се качиха в каретата, а двамата роби на сачаканеца се настаниха отвън. Колата се залюля и потегли плавно по пътя.

— Така е по-добре — каза Ачати. — Удобство. Уединение. Възможност за редовни бани.

— Определено очаквам с нетърпение първата.

— Подозирам, че помощниците ни също бързат да се приберат у дома, макар да не успяха да отърват Сачака от няколко Изменници.

Денил потрепна.

— Отново се извинявам за това, че ви причиних толкова неудобства за нищо.

— Не беше за нищо — поправи го Ачати. — Вие бяхте длъжен да го потърсите, аз бях длъжен да ви помогна. Младият мъж можеше да се намира в опасност. А това, че не беше, не омаловажава пътуването ни.

Денил кимна, благодарен за проявеното от сачаканеца разбиране.

— Предполагам, че трябва да се извиня и от името на Лоркин. Сигурен съм, че щеше да ни уведоми по-рано за решението си, ако бе имал възможност.

— Може би е решил къде да отиде едва след като е разговарял с вас — сви рамене Ачати. — Не бихме тоя път напразно. Всъщност дори бе доста поучителен за това как мислят киралийците и как мислите вие. Аз, например, си бях създал различно впечатление за мотивите на това толкова усърдно търсене на помощника ви. Помислих си, че може… между вас да има нещо повече от обикновена лоялност между колеги магьосници и киралийци.

Денил го погледна изненадано.

— Решили сте, че сме…!?

— Любовници — изражението на мъжа беше сериозно. Той извърна поглед встрани. — Моят роб е много красив и талантлив. Той ме обожава. Но това е обожанието, което един роб изпитва към добрия господар. Аз ви завиждах за вашия помощник.

Неспособен да отмести изненадания си поглед от Ачати, Денил се опита да намери подходящ отговор, но не откри такъв. Ачати се засмя.

— Не може да не сте го усетили.

— Ами… да, но трябва да призная, че ми отне време.

— Бяхте твърде зает.

— Да разбирам ли, че сте ме проучили добре?

Ачати поклати глава.

— Стараем се да проучим всичко за посланиците, които Гилдията ни изпраща. А изборът ви на другари не е нещо тайно в Имардин.

— Не е — съгласи се Денил, сещайки се за Тайенд и приемите му.

Ачати въздъхна.

— Аз мога да си купя другар, всъщност съм го правил много пъти. Някой красив. Някой добре обучен да доставя удоволствие на господаря си. Може и да попадна на някой умен и достатъчно духовит, с когото да мога да разговарям и дори да имам късмета да бъда обичан от този роб. Но винаги ще ми липсва нещо.

Денил го погледна замислено.

— И какво е то?

Устата на мъжа се изкриви в несиметрична усмивка.

— Рискът. Само когато знаеш, че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане. Само когато не им е лесно да решат дали те харесват или не, можеш да оцениш, когато изберат първото.

— Равноправие.

Ачати сви рамене.

— Или почти. За да намеря някой, който да ми е напълно равнопоставен, трябва доста да огранича избора си. Все пак като пратеник на краля, аз съм един от най-влиятелните хора в страната.

Денил кимна.

— Никога не ми се е налагало да се замислям върху разликите в общественото положение. Макар че сигурно щеше да ми се наложи, ако другарят ми бе прислужник.

— Но прислужникът може да си тръгне.

— Да.

— С прислужниците могат ли да се водят интересни разговори?

— С някои сигурно може.

Ачати разкърши рамене и се отпусна.

— Нашите разговори ми допадат.

Денил се усмихна.

— Радвам се, защото до Арвис ще можете да разговаряте само с мен.

— Наистина — сачаканецът присви очи. — Мисля, че ми допадат не само разговорите ни.

Денил отново остана без думи. Изненадата бе последвана от смущение, което бе изместено от любопитство и той дори се почувства до голяма степен поласкан. „Този сачаканец — който току-що посочи, че е един от най-влиятелните в страната — всъщност ми се предлага! Как да постъпя? Как мога да отблъсна някой като него, без да проявя неучтивост или да предизвикам политически последици? И дали изобщо искам да го направя?“

Той усети как косъмчетата на врата му настръхват. „Той е по-млад от мен, но не с много години. Изглежда добре за сачаканец. Добра компания е. Държи се добре с робите си. Но… О! Една такава връзка може да се окаже политически опасна!“

Ачати отново се засмя.

— Не очаквам нищо от вас, посланик Денил. Само изказвам мнение. И възможност. Нещо, върху което да се помисли. А засега нека продължим с разговорите. Все пак не бих искал да разруша приятелството ни, като ви предложа нещо, което би ви смутило.

Денил кимна.

— Какво вече казах, схващам малко бавно.

— Въобще не е така — ухили се Ачати. — Иначе нямаше да ви харесвам толкова. Бяхте твърде зает. Съсредоточен върху една цел. Сега вече можете да обърнете внимание и на други неща. Като например колко време ще отнеме на Гилдията да избере и да ви изпрати новия ви помощник.

— Едва ли някой ще пожелае да заеме този пост след онова, което се случи с Лоркин.

Ачати се засмя.

— Може и да останете изненадан. Може някои да дойде с надеждата да бъде отвлечен на тайно място, управлявано от екзотични жени.

Денил изпъшка.

— О дано не стане така! Наистина се надявам да не стане така.

Сония седна в креслото си и зачака Висшите магове да се успокоят. Беше се опитала да попречи на призоваването на Сери пред Гилдията, но след като се разбра, че външни хора са помогнали на нея и Регин да открият отстъпничките, обичаят на Гилдията да проучва всички гледни точки в дадена ситуация направи призоваването им неизбежно. Тя представи Сери като стар приятел, а не като Крадец. Неколцина щяха да направят връзка с Крадеца на име Сери, който бе помогнал на нея и Акарин по време на ичанското нашествие, но повечето бяха забравили тази част от историята. Онези, които предпочитаха да пренебрегнат участието й в поражението на нашествениците, не бяха обърнали внимание на имената на помощниците й, а тя се надяваше, че малцината, които бяха проявили интерес, щяха да разберат причините й да не привлича толкова внимание към стария си приятел.

Само Калън, който и без това се вълнуваше прекадено много от нейната персона, можеше да направи връзката. Но той поне бе дискретен. Нямаше да го обяви пред цялата Гилдия. Щеше да се посъветва с останалите Висши магове.

Подразни я това, че привикването на Сери не бе доказало нищо повече от онова, което вече знаеха. Жената очевидно бе отстъпничка. Бе използвала магия пред стотици хора, включително алхимика и лечителката, които бяха помогнали на Сония да я залови. Освен това я бе използвала и в неуспешния си опит да се противопостави на магьосниците, които я бяха отвели във временния й затвор в Купола.