Скелин се обърна към Сери и се усмихна, но в очите му проблесна тъга и неудовлетворение. „Може би пред мен стои почтен човек — помисли си Сери. — Щом не е очаквал, че роетът ще се разпространи толкова бързо, може би не е очаквал, че ще нанесе такава вреда… но това не може да ме убеди да се замеся в разпространението му“.

Усмивката на Скелин посърна и бе заменена от намръщено изражение.

— Навън има хора, които са готови да заемат мястото ти, Сери. Роетът може да се окаже най-добрата ти защита срещу тях, също както се оказа за мен.

— Винаги ще има хора, които ще искат да ме няма — каза Сери. — Ще си ида, когато съм готов.

Другият Крадец го погледна развеселено.

— Наистина ли вярваш, че ще ти бъде позволено да избереш времето и мястото?

— Да.

— И наследника ти?

— Да.

Скелин се засмя.

— Харесва ми увереността ти. Фарин също беше сигурен. И позна поне наполовина: той избра наследника си.

— Фарин беше умен мъж.

— Разказа ми много неща за теб — в очите на Скелин проблесна любопитство. — Как си станал Крадец не по обичайния начин. Че прочутият Върховен повелител Акарин го е уредил.

Сери устоя на желанието си да погледне към статуята.

— Всички Крадци печелят влияние, като правят услуги на могъщи хора. Аз просто извадих късмета да услужа на един от най-могъщите.

Скелин повдигна вежди.

— Той научи ли те на магия?

От устата на Сери се откъсна рязък смях.

— Де да беше така!

— Но ти си отраснал с Черната магьосница Сония и си спечелил мястото си с помощта на бившия Върховен повелител. Не може да не си понаучил нещо.

— Магията не действа така — обясни му Сери. — „Но той сигурно го знае“. Трябва да имаш талант и да те научат как да я контролираш и използваш. Не можеш да я усвоиш само като наблюдаваш отстрани.

Скелин опря показалец на брадичката си и погледна замислено Сери.

— Но ти все още имаш връзки в Гилдията, нали?

Сери поклати глава.

— От години не съм се виждал със Сония.

— Колко жалко, след всичко, което си направил — което са направили Крадците — за да им помогнат — Скелин се усмихна накриво. — Боя се, че репутацията ти на приятел на магьосниците вече почти се е изпарила, Сери.

— Случват се такива неща с репутациите. Почти винаги.

Скелин кимна.

— Така си е. Хубаво, добре си поговорихме, аз направих своите предложения. Сключихме поне едното споразумение. Надявам се, че след време ще договорим и останалото — той се изправи. — Благодаря ти, че прие да се срещнеш с мен, Сери от Северния квартал.

— Благодаря ти за поканата. Успех в залавянето на Ловеца на Крадци.

Скелин се усмихна, кимна учтиво, после се обърна и тръгна бързо обратно по пътя, откъдето се беше появил. Сери го изпрати с поглед, после се обърна към статуята. Наистина хич не си приличаше.

— Как мина? — промърмори Гол, когато Сери се приближи до него.

— Както очаквах — отвърна Сери. — С изключение…

— С изключение? — повтори Гол, когато Сери не довърши.

— Договорихме се да обменяме информация за Ловеца на Крадци.

— Значи наистина съществува?

— Така смята Скелин — Сери сви рамене. Двамата прекосиха пътя и тръгнаха обратно към Пущинака. — Но това не беше най-странното нещо.

— Нима?

— Той ме попита дали Акарин ме е учил на магия.

Гол се спря.

— Всъщност не е чак толкова странно. Фарин все пак скри Сония, преди да я предаде на Гилдията, с надеждата, че тя ще му помага с магия. Скелин сигурно е научил за това.

— Значи смяташ, че иска да си има домашен магьосник?

— Разбира се. Макар че едва ли ще иска да наеме теб, тъй като си Крадец. Може би смята, че може да те използва, за да иска услуги от Гилдията.

— Казах му, че не съм виждал Сония от години — Сери се засмя. — Следващия път като я видя, може да я питам дали иска да помогне на един от приятелите ми Крадци, само за да й видя физиономията.

В уличката пред тях се появи някаква фигура и забърза към тях. Сери бързо огледа наоколо за възможни изходи и укрития.

— Трябва да й кажеш, че Скелин разпитва наоколо — посъветва го Гол. — Той може да се опита да наеме някой друг. Може и да се получи. Не всички магьосници са неподкупни като Сония — Гол забави крачка. — Това е… Това е Хер.

Облекчението, че не ги приближава поредният нападател, беше заменено от загриженост. Хер охраняваше главното скривалище на Сери. Предпочиташе го пред обикалянето на улиците, защото изпитваше панически страх от откритите пространства. Пазачът ги видя. Когато стигна до тях, той дишаше тежко. Нещо на лицето му се белна на светлината и Сери усети как сърцето му се свлече в петите. Превръзка.

— Какво има? — попита Сери с променен глас.

— Из-винявай — рече запъхтяно Хер. — Лоши новини! — той си пое дълбоко дъх; после издиша рязко и поклати глава. — Не знам как да ти го кажа.

— Казвай! — нареди му Сери.

— Мъртви са. Всичките. Селия. Момчетата. Така и не видях кой е. Пропуснахте. Не знам как. Ключалките са здрави. Когато влязох… — докато Хер продължаваше да бърбори; да се извинява и да обяснява, ушите на Сери забучаха. Умът му се опита да открие някакво друго обяснение за случващото се. „Сигурно греши. Ударил си е главата и бълнува. Сънувал го е“.

Но после се насили да приеме истината. Онова, от което се беше страхувал най-много — което от години пораждаше кошмари — се беше случило.

Някой бе успял да преодолее ключалките, охраната и защитите, и да избие семейството му.

Събуди се много по-рано от обичайното. Оставаха още няколко часа до зазоряване. Сония примигна в мрака и се зачуди какво ли я е събудило. Сън? Или може би се беше случило нещо, което внезапно да я стресне посред нощ?

В този миг тя чу звука от съседната стая, слаб, но отчетлив. С разтуптяно сърце и пламнала глава, тя стана и тихичко се приближи до вратата. Чу изтупването на крак по пода, последвано от второ. Сония хвана дръжката, почерпи от магията си, издигна около себе си бариера и си пое дълбоко дъх.

Дръжката се завъртя безшумно. Тя леко дръпна вратата към себе си и надникна в стаята. Слабата лунна светлина, процеждаща се през панелите на прозорците, осветяваше някаква фигура, която крачеше през гостната. Мъж, дребен на ръст, когото веднага разпозна и въздъхна с облекчение.

— Сери — каза Сония и отвори широко вратата. — Кой друг би се осмелил да се промъкне в стаята ми посред нощ?

Той се обърна към нея.

— Сония… — после си пое дълбоко дъх, но не каза нищо повече. Последва продължителна пауза и тя се намръщи. Колебанието не беше типично за него. Дали не беше дошъл да моли за услуга, която знаеше, че няма да й допадне?

Сония се съсредоточи и създаде малко светлинно кълбо, достатъчно, за да озари стаята с меко сияние. За миг дъхът й секна. Лицето му бе толкова набръчкано. Опасните и пълни с тревоги години като Крадец го бяха състарили повече от всички, които познаваше.

„На мен годините също ми се отразиха! — помисли си тя. — Но моите битки представляваха просто жалки кавги между магьосници, а не борба за оцеляване в безкомпромисния и често жесток подземен свят“.

— И така… какво те води в Гилдията посред нощ? — попита тя, влизайки в гостната.

Той я погледна замислено.

— Никога не ме питаш как успявам да вляза тук незабелязано.

— Не искам да знам. Предпочитам да не рискувам някой друг да разбере, ако случайно му позволя да проникне в съзнанието ми.

Той кимна.

— Ясно. Как вървят нещата тук?

Тя сви рамене.

— Все същото. Кавгите между богатите и бедните ученици не стихват. А сега, когато няколко от някогашните бедни ученици завършиха и станаха магьосници, кавгите се пренесоха и на по-високо ниво. Има нещо, към което трябва да се отнесем по-сериозно. След няколко дни ще се съберем на съвет, за да обсъдим петицията за отмяна на правилото, което забранява на учениците и магьосниците да общуват с престъпници или хора с лошо име. Ако всичко мине успешно, вече ще мога да разговарям с теб, без да нарушавам закона.