— Да. Аз съм — отвърна той. — Седни. Трябва да поговорим.

— Само че аз не искам да говоря с теб! — обяви тя и се обърна да си върви.

— Сякаш имаш някакъв избор.

Аний се спря и погледна към него през рамо с присвити очи. После застана с лице и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво искаш? — попита тя и въздъхна преувеличено драматично.

Това го развесели. Мнозина бащи с деца на нейната възраст се сблъскваха с навъсеното им примирение, гарнирано с црезрение. Но причина за нейното поведение не беше уважението към бащинския му авторитет, а най-вече фактът, че е Крадец.

— Да те предупредя. Животът ти е… в доста по-голяма опасност от обичайното. Има голяма вероятност съвсем скоро някой да се опита да те убие.

Изражението на лицето й не се промени.

— Така ли? И защо?

Той сви рамене.

— Поради нещастния факт, че си ми дъщеря.

— Е, досега съм успяла да оцелея.

— Това е нещо различно. Много по… щуро.

Тя завъртя очи.

— Вече никой не използва тази дума.

— Тогава значи аз съм никой — той се намръщи. — Сериозно говоря, Аний! Смяташ ли, че бих рискувал животите ни, за да се срещна с теб, ако не бях сигурен, че иначе ще стане по-зле?

Презрението и гневът се изпариха от лицето й, но на него не остана никакво изражение, което Сери да може да разчете. После тя погледна встрани.

— Защо си толкова сигурен?

Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. „Защото жена ми и синовете ми са мъртви“. При тази мисъл го прониза болка. „Не съм сигурен, че мога да го произнеса на глас.“ Сери огледа стаята и отново въздъхна дълбоко.

— Защото от тази нощ ти си единственото ми живо дете — каза й той.

Очите й бавно се разшириха, докато осъзнаваше смисъла на думите му. Тя преглътна и затвори очи. За миг остана съвсем неподвижна, с дълбока бръчка между веждите си, после отвори очи и отново впери поглед в него.

— Каза ли на Сония?

Въпросът й го накара да се намръщи. Защо го беше попитала точно това? Майка й винаги бе изпитвала ревност към Сония, може би защото усещаше, че някога е бил влюбен в това момиче от копторите, което се бе превърнало в магьосница. Не можеше Аний да е наследила ревността на Веста. Или може би дъщеря му знаеше повече от необходимото за продължаващата тайна връзка на Сери с Гилдията?

Как да отговори на въпроса й? Трябваше ли въобще да отговаря? Той се запита дали да не смени темата, но установи, че му е интересно да разбере как дъщеря му ще реагира на истината.

— Да — отвърна той и сви рамене. — Заедно с малко допълнителна информация.

Аний кимна и не каза нищо, запазвайки за себе си причината да му зададе този въпрос. Тя въздъхна и прехвърли тежестта си на другия крак.

— Как предлагаш да постъпя?

— Можеш ли да отидеш на някое сигурно място? При хора, на които вярваш? Бих ти предложил да те защитя, но… добре де, да речем, че решението на майка ти да ме напусне се оказа правилно и… — той усети горчивината в гласа си и премина на останалите причини. — Собствените ми хора може да са подкупени. По-добре да не разчитам на тях. Освен на Гол, разбира се. Макар че… хубаво ще е да има някакъв начин да се свързваме помежду си.

Аний кимна и той се ободри, когато видя как я изпълва решителност.

— Ще се оправя — каза му тя. — Имам… приятели.

Устните й се свиха в тънка линия. Сери разбра, че тя няма да му разкрие повече. Мъдър ход.

— Добре — каза той и се изправи. — Пази се, Аний!

Тя го изгледа замислено и ъгълчето на устните й потрепна. Внезапно Сери се изпълни с надежда, че тя може би разбира причините за дистанцията помежду им. После дъщеря му се обърна и напусна стаята, без да се сбогува.

Дърветата и храстите в градината охлаждаха летния вятър и сякаш като въздишка го превръщаха в приятен бриз. Лоркин и Декър седяха на една от пейките, разпръснати тук-там за отдих на магьосниците в градинските „стаи“, оградени от големи декоративни дървета пачи. Махмурлукът на Лоркин бе започнал да отшумява и той се облегна назад и затвори очи. Чуруликането на птичките се смеси със стъпките и гласовете в далечината — и подигравателните писъци и възражения, които се разнесоха някъде зад гърба му.

Декър погледна натам едновременно с него. Зад гърбовете им се издигаше стена от храсти и дървета, затова и двамата се изправиха, за да надникнат над зеленината. От другата страна четири момчета бяха заобиколили пето и тормозеха жертвата си.

— Глу-пав се-ляк! — пееха те. — Ня-ма дом. Все ре-ве. Все смър-ди.

— Хей! — викна им Декър. — Престанете или ще ви пратя всичките да помагате в болниците!

Лоркин се намръщи. Майка му въобще не харесваше идеята на лейди Винара да наказва учениците, като ги изпраща да помагат в болниците. Тя казваше, че по този начин те намразват работата и никога няма да я смятат за нещо благородно. Но от доброволци винаги имаше нужда, затова просто не й стигаше куражът да възрази. Никои от онези, които всъщност бяха изпратени при нея за наказание, после избираха да се обучават в лечителство, защото работата с нея ги беше вдъхновила, но всичките им съученици тайно им се присмиваха.

Учениците промърмориха някакви извинения и се разбягаха във всички посоки. Когато Лоркин и Декър отново седнаха на пейката, на входа на градинската стая се появиха двама магьосници.

— А! Стори ми се, че чух гласа ти — каза Риатър, а разтревоженият израз веднага изчезна от лицето на Пърлър, щом разпозна приятеля на брат си. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас?

— Съвсем не — отвърна Декър и с жест ги покани на отсрещната пейка.

Лоркин ги огледа внимателно, чудейки се каква ли е причината за намръщената физиономия на Пърлър. Риатър изглеждаше ужасно доволен, че ги е срещнал.

— Пърлър получи няколко лоши новини тази сутрин — каза Риатър и се обърна към брат си. — Кажи им.

Пърлър го погледна.

— За теб не са лоши, надявам се — брат му сви рамене и не отвърна нищо, затова магьосникът въздъхна и се обърна към Декър. — Лорд Марон подаде оставка. Оказва се, че ще му е нужно доста повече време, за да оправи семейните проблеми. Затова аз няма да се връщам в Сачака.

— Няма ли да помагаш на новия посланик? — попита Лоркин.

Пърлър сви рамене.

— Бих могъл, ако поискам. Но… — той погледна брат си. — И аз трябва да се погрижа за някои семейни дела.

Риатър потрепна.

— И кой ще го замени? — зачуди се Декър.

— Някой спомена, че лорд Денил се е кандидатирал — Риатър се ухили. — Може би иска да провери как са местните…

— Риатър! — прекъсна го Пърлър.

— Какво? Всички знаят, че той е момък.

— Което не означава, че трябва да си правиш груби шеги с него. Порасни и поумней! — той завъртя очи. — Освен това лорд Денил не би пожелал да отиде. Той е твърде зает с проучванията за книгата си.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Снощи той ми каза, че проучванията му вървят много тегаво. Може би… може би се надява да ги продължи там.

Риатър стрелна брат си с поглед.

— Това ще те накара ли да промениш намеренията си? Ох! — той разтърка рамото си след силния удар на Пърлър. — Заболя ме.

— Това беше целта — Пърлър се замисли. — Интересно дали някой ще се кандидатира за негов помощник. Повечето хора са склонни да не обръщат внимание на наклонностите на лорд Денил, но малцина биха рискували да бъдат одумвани, ако се предложат за негови помощници.

Лоркин сви рамене.

— Аз бих отишъл.

Останалите впериха погледи в него. Лоркин огледа шокираните им лица и се разсмя.

— Не, не съм момък. Но винаги съм се разбирал с лорд Денил, а и проучванията му са интересни — и полезни. С гордост бих участвал в тях. — За негова голяма изненада те продължаваха да го гледат разтревожено. С изключение на Пърлър, отбеляза той.

— Но… Сачака — каза Риатър.

— Дали това е мъдър избор? — попита Декър.

Лоркин ги погледна.