Но другата причина да стои далеч от Сачака досега бе, че това означава да остави Тайенд в Киралия. Ученият трябваше да поиска разрешение от елийнския крал да замине за Сачака и едва ли щеше да го получи. Отчасти защото Тайенд не бе твърде популярен в двора, откакто се премести в Киралия, за да заживее с Денил. Отчасти, защото беше „момък“ — мъж, който предпочита мъжете пред жените. Сачаканското общество не бе толкова толерантно към „момците“ като елийнското. То приличаше повече на киралийското — подобни неща се криеха и се пренебрегваха. Елийнският крал нямаше да рискува да обиди една страна, която лесно можеше да го победи, като изпрати сред жителите й човек, когото нямаше да одобрят.

„Ами аз? Защо смятам, че киралийският крал или Гилдията няма да ме отхвърли по същата причина?“

Всъщност Тайенд не беше толкова добър в прикриването на същността си колкото Денил. Скоро след като се засели в Имардин, ученият се огради с група приятели. Той бе приятно изненадан да открие, че в киралийските Домове, също както сред елита на Елийн, има достатъчно момци и те приеха с ентусиазъм елийнската традиция в организирането на приеми. Наричаха себе си „Тайният клуб“. И все пак този клуб не бе особено таен. Мнозина в киралийското общество знаеха за него и много от тях бяха изразили неодобрението си.

Денил знаеше, че притесненията му са породени от дългите години, в които криеше истинската си природа. „Може би съм страхливец, а може и да съм свръх предпазлив, но предпочитам да запазя личния си живот… лично за мен. Тайенд просто не ми позволи да го направя. Така и не ме попита как предпочитам да живея или дали не ме притеснява това, че цяла Киралия знае какви сме“.

Но в негодуванието му се криеше още нещо. През годините Тайенд обръщаше все повече внимание на приятелите си. Макар в групичката да имаше неколцина, чиято компания допадаше на Денил, повечето бяха разглезени богаташки синчета. И понякога Тайенд приличаше повече на тях, отколкото на младия мъж, с когото Денил бе пътувал преди години.

Магьосникът въздъхна. Сега не искаше да пътува с човека, в който се беше превърнал Тайенд. Страхуваше се, че ако бъде принуден да живее с него в някоя друга страна, това ще ги раздели завинаги. Освен това не спираше да се чуди дали ако прекарат известно време далеч един от друг, това няма да ги накара отново да търсят компанията си.

„Но ако няколко седмична или месечна раздяла ни се отрази добре, как ли ще се чувстваме след две години?“

Когато влезе в стаята за гости и видя, че Тайенд вече е отворил бутилка вино и я е пресушил до половината, той поклати глава.

Ако наистина възнамеряваше да запълни пропуските в историята на магията — делото на живота му — не трябваше просто да си седи тук и да чака някой да му изпрати точния архив или документ. Трябваше сам да тръгне да търси отговорите, дори това да означава да рискува живота си или да остави Тайенд в Киралия. „В едно нещо съм сигурен. Каквито и недостатъци да има Тайенд, аз го обичам достатъчно, за да не искам да рискувам живота му. Той ще поиска да дойде с мен и аз ще му откажа“.

И Тайенд нямаше да остане доволен. Никак.

Тя въобще не беше пораснала от последния път, когато Сери я беше видял. Тъмната й коса беше подстригана зле — неравно, и едва докосваше раменете й. Бретонът й бе зализан на една страна и падаше върху правата й (сякаш отрязана с бръснач) вежда. А очите й… тези очи, от които му омекваха коленете още от първия ден, в който я видя. Огромни, тъмни и изразителни.

Но в момента, докато се пазареше с един клиент, единственото, което се четеше в тях, беше безмилостна, непоколебима решителност. Сери не чуваше думите им, но увереността и предизвикателното й поведение го изпълниха с глупава гордост.

„Аний. Моята дъщеря — помисли си той. — Единствената ми дъщеря. А сега и единственото ми живо дете…“

Пред очите му се появи картината с обезобразените тела на момчетата му и нещо в него се пречупи. Той я прогони, но шокът и страхът продължиха да го терзаят. Заради дъщеря си и за свое добро той не можеше да позволи на мъката да го разсейва. Защото някой го наблюдаваше и дебнеше момента на слабост, за да нанесе отново своя удар.

— Какво да правя. Гол? — промърмори той. Намираха се в една частна стая на последния етаж в пивницата, която гледаше към пазара и сергията на дъщеря му.

Телохранителят му се размърда, понечи да погледне през прозореца, но се спря. Обърна се колебливо към Сери.

— Не знам. Струва ми се, че и да говориш с нея, и да не говориш — все е опасно.

— Значи само си губя времето да го мисля.

— Да. Доколко вярваш на Дония?

Сери се замисли над въпроса на Гол. Собственичката на пивницата, която предлагаше различни странични „услуги“, беше стара приятелка от детинство. Сери й помогна да отвори заведението, когато пет години по-рано бе починал съпругът й — старото приятелче на Сери, Херин. Хората му пречеха на бандите да я изнудват за пари срещу защита. Дори да нямаха толкова здрава връзка помежду си и дори да не му беше благодарна за цялата помощ, тя му дължеше пари и познаваше достатъчно добре Крадците, за да знае, че никой не може да ги предава, без да си понесе последствията.

— Повече… отколкото на който и да е друг.

Гол се изсмя рязко.

— Което не е кой знае какво.

— Не, но вече й казах да наглежда Аний, макар да не знае защо. Досега не ме е подвеждала.

— Тогава няма ли да й се стори странно, ако поискаш да ти доведе момичето за разговор на четири очи?

— Странно, не… но ще й бъде любопитно — Сери въздъхна. — Хайде да приключваме с това.

Гол се изпъна.

— Ще ида да подреждам разни неща навън и ще се погрижа никой да не подслушва.

Сери го изгледа и кимна. Телохранителят му тръгна към вратата, а Крадецът погледна пред прозореца и видя, че предишният клиент е заменен от друг. Аний гледаше мъжа, който прокара пръст по острието на един от ножовете й, за да провери остротата му.

— И се погрижи докато е тук, някой да наблюдава сергията й.

— Разбира се.

След няколко минути четирима мъже излязоха от пивницата и се приближиха до сергията на Аний. Сери забеляза, че останалите търговци се преструват, че не им обръщат внимание. Единият от мъжете каза нещо на Аний. Тя поклати глава и го погледна. Когато той се пресегна към ръката й, тя отстъпи назад, със светкавична скорост измъкна отнякъде нож и го насочи към него. Той вдигна помирително ръце.

Последва дълъг разговор. Аний бавно свали оръжието, но нито го прибра, нито свали поглед от мъжа. На няколко пъти стрелна с очи пивницата. Най-накрая вирна брадичка и докато той отстъпваше от сергията й, се плъзна покрай него и се затича към пивницата, прибирайки ножа си.

Сери издиша бавно дъха си, който бе задържал доста дълго време и осъзна, че стомахът му се е свил, а сърцето му бие твърде бързо. Внезапно му се прииска да се беше наспал предишната нощ. Искаше му се да е в най-добра форма. Да не допуска никакви грешки. Да не пропусне момента за единствената среща с дъщеря си, която смяташе, че може да си позволи. Не беше говорил с нея от години, когато тя бе още дете. Сега беше млада жена. Младежите сигурно се бореха за вниманието и постелята й…

„Не трябва да мисля твърде много за това“ — каза си той.

После чу приближаващи се гласове и стъпки от стъпалата пред стаята му. Сери си пое дълбоко дъх и се обърна към вратата. Настъпи миг тишина, после познат мъжки глас каза нещо и стъпките продължиха.

Когато тя се появи на вратата, Сери се запита дали да не й се усмихне, но знаеше, че няма да успее да открие достатъчно веселие в себе си, за да изглежда убедително. Вместо това предпочете да отвърне на погледна й със сърдечна сериозност, или поне така се надяваше.

Аний примигна, очите й се разшириха, след това се намръщи и влезе бързо в стаята.

— Ти! — каза тя. — Трябваше да се досетя, че си ти.

Очите й горяха гневно и обвинително. Тя се спря на няколко крачки от него. Сери не потрепна под тежестта на погледа й, макар да усети познатата вина.