— Ще разбера. Много по-лесно ще ни бъде, ако сме сигурни, че Макин няма да продаде книгите на някой друг. Да се надяваме, че това ще принуди Ловеца да проникне в дома му, за да ги вземе.

— И да използва магия — Сери кимна. — Трябва ни безопасно място, откъдето да го наблюдаваме. И да сме сигурни, че ще успеем да се измъкнем, ако нещо се обърка или Макин разбере какво става.

Гол кимна.

— Ще се погрижа.

Вече беше късно, когато Денил най-после влезе в стаята си в Дома на Гилдията. Беше прекарал вечерта на гости на възрастен ашаки, който бе настоял да му разкаже за търговските постижения на всичките си предшественици и възторжено описваше успеха им в съсипването на конкуренцията.

Погледна към съседната стая, която той и предишните посланици бяха използвали като кабинет, видя нещо ново на бюрото си и напрегна поглед, за да го види по-добре. Там лежеше бележник. Денил влезе в стаята и го взе. Когато го разгърна, разпозна почерка на Лоркин и цялата умора, която се беше натрупала през последните няколко часа, излетя за миг.

Предишният посланик бе закупил или поръчал да направят за кабинета обикновен стол с облегалка. Денил седна с въздишка на облекчение и започна да чете. Първият пасаж, който бе преписал Лоркин, бе от книгата, която Денил бе прелистил. Забеляза, че нямаше много записки и го жилна безпокойство, когато осъзна, че младият мъж не бе преписал текста за къщата в Имардин. Денил не я беше споменал, любопитен дали Лоркин ще я забележи.

„Но това не е ясна следа. Лоркин несъмнено ще забележи различни неща. Макар да не обърне внимание на всичко, което съм усетил аз, той може да открие неща, които ще пропусна“.

Изпращането на Лоркин вместо Денил бе идеалното решение на проблема за повторното посещение в домовете на влиятелните сачаканци. Нищо не можеше да се сравни с това да извършва сам проучването си, но изпращайки Лоркин, той щеше да се сдобие с някакви материали за проучване и оценка, докато не се окаже с достатъчно свободно време, за да продължи сам проучването.

Докато прочиташе, той почувства как вълнението му постепенно се топи. Тук нямаше много полезна информация. Внезапно почеркът на Лоркин стана по-смел и заострен, една от думите бе подчертана на всички места. Денил прочете и препрочете преписания текст и предположенията на Лоркин и настроението му отново се приповдигна.

„Лоркин е прав. Този «хранилищен камък» очевидно е важен.

Макар да смята, че става въпрос за магически предмет, напълно е възможно това да е нещо с политическа стойност — предмет, който показва, че притежателят му е важен, нещо като кралската лента или съкровището на някой религиозен лидер“.

Името Нарвелан му беше познато, но не можеше да си спомни откъде. Денил потърка челото си и усети, че главата го понаболява и е жаден. Ястията бяха изключително солени, а единственото предложено питие беше вино. Той погледна през вратата към съседната стая и видя, че до стената стои един роб.

— Донеси ми малко вода — извика той.

Младият мъж бързо се отдалечи. Денил се върна към записките на Лоркин и започна да ги препрочита, опитвайки се да си спомни къде е чувал името Нарвелан. Когато чу стъпките на връщащия се роб, той вдигна глава. Вместо предишния млад мъж, пред него стоеше момче, което държеше кана и чаша.

Денил се поколеба, после ги взе, чудейки се защо е обслужван от друг роб. Момчето наведе глава, избягвайки погледа му. За пръв път Денил се зачуди кой разпределя задачите на робите. Сигурно надзирателят, който се беше представил още първия ден. Лорд Марон му беше обяснил, че всъщност робите принадлежат на краля, но са дадени „назаем“ на Дома на Гилдията. Така, докато бяха в Сачака, посланикът и помощникът му не нарушаваха закона на Киралия, който забраняваше поробването на други хора — закон, чиято задача бе да попречи на киралийците да харесат този статут и да се опитат да го наложат в страната си.

Момчето прехапа устни и пристъпи към Денил.

— Господарят иска ли компания в леглото? — попита то.

Денил усети как вътрешностите му се смръзват и го заля вълна от ужас.

— Не — отвърна той бързо и твърдо, и след това добави. — Можеш да си вървиш.

Момчето си тръгна, а походката му не показваше нито облекчение, нито разочарование. Денил потрепери. „Тъкмо свикнах с присъствието на робите навсякъде…“ Но може би не трябваше да свиква много. Може би бе по-добре да не забравя варварската същност на сачаканците.

Но защо момче? Никоя от робините не се бе държала толкова прямо. Едва ли шпионите на сачаканския крал щяха да ровят из миналото му и да изкарат на бял свят не чак толкова тайните му предпочитания към мъжете. „Но това не означава, че ще вкарам в леглото си дете. Или роб, който няма право на избор“. Последната мисъл го отблъсна, но първата направо го отврати. „Дали Лоркин е получил подобно предложение?“ Въпросът го разтревожи, но той си спомни какво се изписваше на лицето на Лоркин всеки път, когато някой роб се проснеше на пода пред него. „И да е получил, според мен няма да го приеме. И все пак трябва да го наблюдавам“.

Но не и тази вечер. Вече беше късно и Лоркин сигурно отдавна беше заспал. Денил също трябваше да си легне. На следващата вечер трябваше да посети поредния ашаки, същото го очакваше и по-следващата вечер, а списъкът с търговски и дипломатически въпроси, които трябваше да разрешава през деня, също започна да нараства.

И въпреки това когато най-после си легна, той сънува как се кара с Тайенд, който по някакъв начин се бе превърнал в сачакански ашаки — заради някакви поразително красиви роби, които бяха негова собственост. „Прави като местните — каза му Тайенд. — Ние очакваме същото от тях, когато дойдат в Киралия. И не забравяй, че аз не съм първият гилдийски магьосник, който притежава роби“. Спомни си го на сутринта.

Когато каретата й спря пред дома на Регин, Сония почувства как я изпълва неохота. Тя остана на мястото си, връхлетяна от спомените за изтощението и безпомощността, които бе чувствала, докато ученикът и приятелите му я измъчваха в тъмните коридори на Университета.

След това си спомни как същият този ученик отстъпваше пред сачаканския магьосник-ичани, след като бе предложил доброволно да играе ролята на примамка в капана, който лесно можеше да се провали. Спомни си и думите му: „… ако оцелея, ще се опитам да ти се реванширам“.

Беше ли опитал? Тя поклати глава.

След войната много от могъщите Домове в Имардин бързаха да заместят членовете на семействата, които бяха загинали в битката, защото колкото повече магьосници имаше един Дом, толкова по-голям бе престижът му. Регин се ожени скоро след като завърши Университета и според слуховете, които се носеха из Гилдията, той не харесваше особено съпругата, която бе избрало семейството му.

След онези неприятни дни в Университета той не бе причинил нищо неприятно на Сония. Не ставаше въпрос само за жалките номера на учениците, а и като възрастен. Бяха минали двайсет години. Защо тогава тя изпитваше такова нежелание да се срещне с него в дома му? Все още ли се страхуваше? Детинско бе да го ненавижда заради нещата, които й бе причинил като млад и глупав ученик. Ротан бе прав, че Регин се е превърнал в наистина здравомислещ мъж.

„Но старите навици умират трудно!“ — помисли си тя.

Насили се да стане и слезе от каретата. Както винаги първо спря, за да се огледа. Рядко й се удаваше възможността да вижда градските улици.

Тази улица, естествено, беше част от Вътрешния кръг, тъй като семейството на Регин и Дома му бяха стари и могъщи, а само най-богатите и влиятелни хора можеха да си позволят да живеят толкова близо до двореца. Улицата изглеждаше както всички други във Вътрешния кръг, с големи дву- и триетажни сгради, а по повечето личаха следи от ремонт или имаха изцяло подновени фасади, завършени скоро след ичанското нашествие.

Сония насочи вниманието си към хората, които вървяха по улицата. Имаше неколцина мъже и жени, чиито облекла разкриваха висшия им статус, както и един магьосник. Останалите бяха прислужници. Но тогава тя забеляза група от четирима мъже да излиза от сградата в края на улицата и да се качва в една карета. Макар да се носеха с финеса на богаташи, във фигурите и движенията им имаше нещо, което напомняше за уверената бруталност на уличните бандити.