„Съдейки по всичко, този въпрос е трябвало да бъде разрешен спешно — помисли си Лоркин. — Но пък не много отдавна самите киралийци са били роби“.

След като завърши писмата, той прегледа пергаментите, които се оказаха счетоводни сметки. В папките имаше още писма, този път от сестрата на магьосника. Тя като че ли се интересуваше повече от това как се изхранват освободените роби и Лоркин установи, че му допадат съчувствените й, но практични предложения.

„Ще ми се да можех да прочета отговорите му. Иска ми се да разбера как е отвърнал на въпросите й за плановете на Гилдията за Сачака. Може би това ще ни подскаже защо Киралия се е отказала от контрола над страната, която е завладяла“.

Робът се появи с храна и питие. Лоркин се нахрани бързо и отново се потопи в проучването. Когато най-накрая прочете всичко в шкафа, той осъзна, че са минали няколко часа. Погледна към бележника си и усети смътно разочарование. „Не съм убеден, че съм намерил кой знае колко полезна информация, но може би Денил ще открие нещо, което ми е убегнало“.

Когато се протегна да затвори вратите на шкафа, той осъзна, че все още държи книгата, която бе използвал за подпорка на бележника. Когато я отвори, той установи, че това е поредният архив. Той като че ли продължаваше оттам, откъдето свършваше предишният, но само една трета от страниците му бяха изписани. Лоркин се зачете в последното вписване. Кожата му веднага настръхна. Текстът бе кратък и написан набързо.

Следващите празни страници породиха безброй въпроси и догадки. Защо магьосникът не бе подновил архива? Дали е загинал? Дали не се е сблъскал с този лорд Нарвелан и е изчезнал?

И какъв е този „хранилищен камък“, който е толкова важен за контрола на Гилдията над Сачака? Дали са го намерили? Ако не са, това ли е причината Киралия да върне Сачака на народа й?

И ако никога не е бил открит, какво ли се е случило с него?

Дали не съществува някакъв магически предмет, който да е толкова могъщ, че да държи в подчинение една страна — страховитата империя на черните магьосници? Лоркин бързо седна на табуретката и започна да преписва текста.

„Прав съм. Наистина има някаква древна магия, която може да ни помогне да защитим Киралия. Тя е изгубена от седемстотин години и аз ще я открия“.

Гол се беше справил добре. Магазинът бе от типа, в който се купуваха и продаваха вещите на длъжници и попаднали в безизходица хора. Освен това се намираше в такава част на града, където Сери едва ли щеше да бъде разпознат. На стената в единия му край бяха облегнали хартиени паравани с всякакви размери и форми. Палта и наметала висяха по закачалките, а на земята под тях бяха подредени чифтове обувки. Рафтовете зад гърба на стола на собственика бяха претъпкани с грънци, стъклени съдини, метални и каменни домакински съдове и предмети. И една тежка декоративна желязна решетка предпазваше таблите с бижута — макар повечето от тях да изглеждаха груби или фалшиви.

Други няколко рафта съдържаха книги с всякакви размери. Някои подвързани с хартия и отвсякъде стърчаха конци. Други имаха кожени подвързии и изглеждаха износени и окъсани, но сред тях се забелязваха и няколко чисто нови.

— Значи книги за магията, а? — каза собственикът на заложната къща и се засмя. — От време на време ми попадат и такива. О, тук няма да ги намериш, млади човече.

Сери се обърна и видя, че мъжът го гледа. Усмивката на собственика угасна за миг, щом той осъзна грешката си.

— Гилдията ги взима? — попита Сери.

Мъжът поклати глава.

— Не. Стражата минава от време на време на проверка, но аз не съм чак толкова глупав, че да ги изложа тук. А и те много бързо заминават. Идват и си отиват. Редовните ми клиенти знаят, че трябва да действат бързо, след като ги уведомя, че нещо се е появило, ако искат да се сдобият с него.

— Ако нямате нищо против да ви питам, как се сдобивате с тях?

Мъжът сви рамене.

— Повечето идват от учениците. Онези, които са оттук. Незнайно защо те не могат да изпращат пари на семействата си, затова крадат книги и ми ги продават, а аз предавам парите на техните хора.

— Срещу такса — завърши Сери.

Мъжът поклати глава.

— О, печеля достатъчно от продажбите им. Аз се грижа добре за моите ученици, защото има много други, при които могат да отидат, ако не са доволни — той се намръщи. — Разбира се, някои от тях се опитват да ме накарат да предам парите на продавачи на роет. Но при мен такива не минават. Гадни хора са това! Не искам да имам нищо общо с тях.

— Нито пък аз — отвърна Сери. — Как разбираш дали една книга е истинска или фалшива?

Мъжът се изпъна.

— От опит. И известно време работех в Гилдията като млад.

— Наистина ли? Работил си за Гилдията? — Сери се наведе към мъжа. — Защо те изритаха?

Мъжът скръсти ръце.

— Да съм казвал, че са ме изритали?

Сери го погледна твърдо.

— Значи просто така си зарязал работата?

Продавачът се поколеба и сви рамене.

— Не ми хареса непрекъснато да ми нареждат какво да правя. Както обичаше да казва покойната ми съпруга, това не е за всекиго. „Закупчика Макин“ ми подхожда най-добре. По-добре да съм Макин, който сам си изкарва парите, отколкото Макин, който слугува на някого — изкиска се той.

— Така си е — отвърна Сери. — И аз не бих го изтърпял. И така… кога смяташ, че ще получиш нови книжки? И какво бих могъл да си взема?

Очите на Макин проблеснаха от удоволствие.

— Ще дойдат, когато дойдат. Понякога се чака дни, понякога седмици. Ще се опитам да накарам учениците ми да откраднат каквото търсиш, но не винаги е възможно — или пък отнема повечко време. Цената зависи от трудността, а и трябва да те предупредя, че понякога един от моите… хм… по-влиятелни клиенти проявява интерес и изкупува всичко, независимо кой го е поръчал — мъжът потри ръце. — Та ти какво търсиш точно?

— Нещо… необичайно. Рядко. По определен предмет. Не ме интересува какъв, стига да не е книга за начинаещи.

Мъжът кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Обади ми се след няколко дни и ще ти кажа какво имат или могат да намерят моите момчета — той му се усмихна. — Винаги е хубаво да имаш нови клиенти.

Сери кимна.

— Винаги — той леко наведе главата си настрани. — Предполагам, че няма да ми кажеш кои са другите ти клиенти. Просто да знам срещу кого се изправям.

Мъжът поклати глава.

— Ако го правех, нямаше да остана дълго време на тая работа.

— Да, сигурно е така — Сери се обърна към вратата, но после се обърна със замислено изражение. — Ще ми се да те питам, просто от любопитство, колко трябва да ти предложи човек, за да рискуваш?

— Толкова ми се иска да живея, че дори не смея да помисля за това.

Сери повдигна вежди.

— Значи имаш много влиятелни клиенти.

Мъжът се усмихна.

— С нетърпение очаквам сделките ни.

Сери му обърна гръб, сдържайки смеха си. Гол забърза напред, за да му отвори вратата и двамата излязоха на улицата.

Беше почти залез слънце и хората по улицата вървяха бързо и целеустремено, като очевидно бързаха да стигнат до крайната си цел по светло. След като се отдалечиха на няколко крачки от магазина, Сери прекоси пътя и се скри в сенките на отсрещната сграда. Там се спря и погледна назад.

— Какво си мислиш? — попита Гол. — На лицето ти пак се е изписало онова изражение.

— Мисля си, че Макин и магазинът му може би са идеалното място за нашия капан.

— Значи трябва да уредим в ръцете му да попадне нещо специално и да видим кой ще го вземе или ще изчакаме да се появи нещо истинско?

— Съмнява ме, че ако му попаднат истински книги, ще каже първо на нас. Операцията трябва да е изцяло под наш контрол, а ако ние уредим доставката на фалшификатите, ще имаме време да подготвим плана. Макар че… трябва да дадем повод на мишената ни да използва магия. Чудя се… той каза, че не ги излага в магазина. Сигурно са в някой сейф?