Той вдигна лек шум, почука по мебелите, стъпи върху една скърцаща дъска и зачака. Но тя не се появи от спалнята си. Сери се приближи до вратата и леко я открехна. Леглото бе оправено. Стаята бе празна.

Въодушевлението му бе заменено от разочарование. Той седна. Досега Сония никога не бе отсъствала. „Никога не съм си и помислял, че няма да я намеря тук. Сега какво да правя? Да я почакам ли?“.

Но ако някой друг се появеше заедно с нея, щеше да се получи доста неловка ситуация. Сери нямаше да има време да се спусне по улея. А там пък бе и доста неудобно място за чакане и наблюдение. Крадецът изруга под носа си, стана и тихо започна да претърсва мебелировката й. Намери нужното в едно чекмедже — хартия и писалка. Той откъсна малко парче от листа, нарисува един мъничък серини — гризачът, откъдето идваше псевдонима му — и го пъхна под вратата на спалнята й.

След това мина обратно през ламперията и започна дългия път наобратно.

Робът, който посрещна Денил на вратата на Дома на Гилдията, побърза да се просне на земята. Но мислите на магьосника бяха заети с толкова много вълнуващи открития, че той не обърна внимание на думите на мъжа. Докато се прибираше от двореца, Денил записа в бележника си всичко, което си спомняше от разказа на краля за сачаканската история, но докато вървеше по коридора, започна да се сеща за други неща, които беше забравил.

„Трябва да седна и да запиша всичко. Подозирам, че ме чака дълга нощ. Чудя се дали Ачати ще може да ми освободи следващата вечер… какво е това?“.

Целият под на Господарската стая бе покрит с море от роби. Телата им започваха още от вратата. Към тях се присъедини и робът от входа. Гледката бе толкова сюрреалистична, че за миг Денил остана без думи.

— Станете! — нареди той.

Всички станаха като един. Магьосникът видя лица на мъже и жени, които не познаваше. Някои носеха грубите дрехи на дворни работници, други имаха петна от храна по кожените си престилки.

— Защо сте тук? — попита той.

Робите се спогледаха, после вкупом впериха погледи в роба, който го бе посрещнал на входа. Мъжът се прегърби, сякаш погледите им имаха тежест.

— Л-лорд Лоркин е… е… е…

Денил усети как сърцето му прескочи един удар, след което заби ускорено. Само нещо ужасно би породило такъв страх.

— Той е какво? Мъртъв?

Мъжът поклати глава и Денил отмаля от облекчение.

— Тогава какво?

— Няма го.

Мъжът отново се просна на пода, последван от всички останали вкупом. Денил си пое дълбоко дъх и се опита да говори спокойно.

— Тогава къде е?

— Не знаем — отвърна робът от входа с приглушен глас. — Но… той е оставил… в стаята си.

„Оставил е нещо в стаята си. Най-вероятно писмо, в което обяснява къде е. И незнайно защо робите мислят, че ще се ядосам. Да не би Лоркин да е решил на своя глава да се прибере у дома?“

— Станете — нареди той. — Всички. Върнете се към задълженията си. Не. Почакайте! — робите бяха започнали да се изправят. „Може би трябва да ги разпитам“. — Останете тук. Ти! — той посочи роба от входа — Ела с мен!

Кафявото лице на мъжа пребледня. Той мълчаливо последва Денил до стаята на Лоркин. Навсякъде из голямата стая бяха оставени фенери, един бе запален и в спалнята.

— Лорд Лоркин? — извика Денил, без да очаква отговор. Ако Лоркин им беше казал, че си тръгва, едва ли щеше да бъде тук. Въпреки това Денил отиде до вратата на спалнята и надникна вътре.

Гледката, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

В стаята лежеше гола сачаканка. Тялото й бе извито с гръб към него, но лицето й бе обърнато към тавана. Очите й се взираха безизразно. Чаршафите около нея бяха изцапани с тъмно червено. На места дори бяха още влажни. Денил видя раната на гърба й. Той се обърна и впери поглед в роба.

— Как се е случило това?

Мъжът се сви от страх.

— Не знам. Никой не знае. Чухме шумове. Гласове. Когато всичко утихна, дойдохме да видим — очите му се плъзнаха по тялото, но бързо се отместиха встрани.

„Лоркин ли го е направил? — искаше да попита Денил. — Но мъжът каза, че не знае какво е станало, така че няма как да знае дали Лоркин е виновен“.

— Коя е тя? — попита вместо това той.

— Рива.

— Тя от робите в къщата ли е?

— Д-да.

— Някой друг липсва ли?

Мъжът се намръщи, но след миг очите му се разшириха.

— Тивара.

— Друга робиня?

— Да. Като Рива. От робите прислужници.

Денил отново огледа мъртвата жена. Дали Тивара бе замесена по някакъв начин в убийството? Или я беше сполетяла същата съдба?

— Рива и Тивара… бяха ли в приятелски отношения? — попита Денил. — Някой виждал ли ги е да разговарят?

— Н-не знам. — Мъжът отново наведе поглед. — Ще попитам.

— Недей! — каза Денил. — Доведи ми робите. Нареди ги вън в коридора и им забрани да разговарят.

Мъжът излезе бързо. „Сигурно вече са успели да поговорят и да измислят алибита или извинения. Но повече няма да могат да променят историята си“.

Трябваше незабавно да изпрати послание на ашаки Ачати. Робите принадлежаха на краля. Денил не бе сигурен дали убийството на един от тях ще бъде голям проблем. Но изчезването на Лоркин беше. Особено ако бе отведен против волята му. Особено, ако той бе убил робинята.

„Ачати несъмнено ще разпита сам робите. Сигурно ще прочете съзнанията им. Възможно е да укрие някаква информация, която според него не трябва да узнавам. Така че трябва да разбера колкото се може повече, преди Ачати да пристигне“.

По гърба му полазиха тръпки. „Съвпадение ли е, че бях поканен в двореца същата вечер, когато тук бе убит един от робите на краля?“

Лоркин ли бе убил робинята? Едва ли. Но определено изглеждаше така, сякаш го е направил. Дали е било при самозащита? „Трябва да проверя за улики, преди да пристигнат хората на краля“. Той се върна в стаята и погледна към тялото. Освен смъртоносната рана, на ръката й се забелязваше плитко порязване, от което се стичаше тънка струйка кръв. „Интересно. Това ми прилича на доказателство за използването на черна магия“. Той се насили да докосне кожата на бедрото на жената и да активира сетивата си. И наистина в тялото не се долавяше и капчица енергия. Наистина бе използвана черна магия. Връхлетя го неописуемо облекчение. „Значи няма как да е Лоркин“.

Тогава защо беше изчезнал? Дали бе пленник на някой сачакански черен магьосник? Денил внезапно почувства пристъп на гадене.

„Ако Сония разбере…“ А трябваше ли да разбира? Ако той успее да намери Лоркин достатъчно бързо, то тогава нямаше да има лоши новини за съобщаване, а само история със щастлив край за разказване. Поне така се надяваше. Трябваше да открие Лоркин, и то бързо. Шумовете от коридора му подсказаха, че робите са се събрали за разпита. Той въздъхна. Нощта определено щеше да е дълга. Но причината за това съвсем не беше по вкуса му.

Сония издигна с магия окървавените превръзки във въздуха и запрати срещу тях вълна от топлинна енергия. Те избухнаха в пламъци и бързо се превърнаха в пепел. Във въздуха се разнесе мирисът на изгорял плат, смесен с миризмата на препечено развалено месо. Тя остави пепелта да падне в кофата, която бе поставена точно за тази цел, след което затопли в една чинийка малко ароматно масло и острото му ухание постепенно надделя над останалите по-неприятни миризми. Приключила почистването след последния си пациент, тя отвори с магия вратата на стаята.

Мъжът, който влезе вътре, беше на средна възраст, нисък, с позната физиономия. Сърцето й подскочи, щом го разпозна.

— Сери! — изсъска тя и бързо огледа стаята, макар да знаеше, че вътре няма никой. — Какво правиш тук?

Той сви рамене и седна на един от столовете, предназначени за пациентите и семействата им.

— Минах през стаята ти в Гилдията, но те нямаше.