Лоркин се намръщи.

— Не за пръв път някой действа без знанието на Гилдията.

— Така е — Денил се зачуди дали Лоркин няма предвид родителите си. В тона му имаше огорчение. Няколко минути двамата просто седяха и гледаха пустинята. След това Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Земята така и не се е възстановила. Дори и след седемстотин години. Някой опитвал ли се е да я възроди?

Денил сви рамене.

— Не знам.

— Може би е добре, че никой не знае как е станала такава. Ако се изправим пред нова война — а не срещу група изгнаници — ни чакат големи проблеми.

Поглеждайки към съсипаната земя, Денил не можеше да не се съгласи с това.

— Във всички документи се споменава, че сачаканците били вбесени от опустошението. Ако са знаели как да отвърнат на удара, са щели да го направят. Според мен те едва ли знаят нещо повече от нас.

Лоркин кимна.

— Сигурно така е по-добре — той се намръщи и погледна към Денил. — Но ако ние открием нещо…

— Ще трябва да го запазим в тайна. Поне докато не предадем информацията на Върховния повелител Болкан. Това ще е по-опасно дори от познанието за черната магия.

Също като много други ученици, дошли от по-бедните части на града, Норин беше нисък на ръст. Но докато вървеше между двамата воини, които го съпровождаха до Заседателната зала, той изглеждаше още по-дребен. Когато момчето погледна към редиците насядали магьосници, които бяха вперили погледи в него, Сония почувства как сърцето й се свива от съчувствие при вида на пребледнялото му лице. После то сведе поглед.

„Жестоко е да го изправят пред цялата Гилдия — помисли си тя. — Изслушване само в присъствието на Висшите магове щеше да е достатъчно сплашващо и унизително. Но някой иска да го накаже за назидание на другите“.

Според правилата на Гилдията всеки ученик, който пропусне занятие в Университета или напусне земите на Гилдията без разрешение, се смяташе за потенциален отстъпник и трябваше да бъде изправен пред събралите се магьосници, за да обясни поведението си, макар наказанието да беше определяно единствено от Висшите магове.

„Ако не беше открит точно преди деня на Съвета, може би щяха да му спестят това. Но е много по-лесно да се прилепи едно Изслушване след края на обсъжданията, отколкото да се организира отделно. Подозирам, че ако Оусън бе принуден да се заеме със задачата да събере цялата Гилдия за това Изслушване, той щеше да намери вратичка в правилата и да свика само Висшите магове“.

Придружителите спряха отпред, Норин застана до тях и се поклони на Висшите магове. Разпоредителят Оусън се обърна към тях — и по-точно към Сония. За части от секундата погледите им се срещнаха, след което той извърна очи.

Останалите забелязаха очите му и самата Сония се оказа обект на спекулативни погледи от Върховния повелител Болкан, лейди Винара и директора Джерик. Тя устоя на порива да свие рамене, показвайки им, че няма представа защо Оусън е избрал точно този момент да я погледне, но вместо това избра да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху ученика.

Разпоредителят се приближи до Норин, който се изгърби, но не го погледна.

— Ученико Норин — каза Оусън, — ти си отсъствал от Гилдията и Университета цели два месеца. Пренебрегнал си всички искания за завръщането ти, принуждавайки ни да те задържим. Ти познаваш законите, които ограничават придвижването на учениците и местата, където могат да живеят. Защо ги наруши?

Норин повдигна рамене, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. После се изпъна и погледна Разпоредителя.

— Не искам да бъда магьосник — каза той. — Щеше ми се да искам, но се налага да се грижа за семейството си — той млъкна и отново заби поглед в земята. Сония не виждаше лицето на Оусън, но позата му издаваше търпеливо очакване.

— Семейството ти? — рече подканящо той.

Норин се огледа и се изчерви.

— Малките ми братя и сестри. Майка ми не може да се грижи за тях. Тя е болна.

— И никой друг не може да поеме тази отговорност? — попита Оусън.

— Не. Сестра ми — единствената, която беше по-голяма от мен — умря миналата година. Останалите са много малки. Не съм използвал магия — додаде бързо той. — Знам, че не трябва, щом отказвам да бъда магьосник.

— Щом не искаш да бъдеш магьосник — ако искаш да напуснеш Гилдията — то тогава силите ти трябва да бъдат блокирани — каза му Оусън.

Ученикът примигна и погледна Разпоредителя с такава надежда в очите, че Сония усети стягане в гърдите.

— Можете ли да го направите? — попита Норис с едва чут глас. — Тогава ще мога да се грижа за семейството си и никой няма да има нищо против? — той се намръщи. — Това не струва скъпо, нали?

Оусън не отвърна нищо, само поклати глава.

— Не струва нищо, само пропуснатите от теб възможности. Не можеш ли да изчакаш още няколко години? За семейството ти няма ли да е по-добре, ако си магьосник?

Лицето на Норин помръкна.

— Не. Не мога да ги виждам. Не мога да им давам пари. Не мога да прогоня болестта на майка. А останалите са твърде малки, за да се грижат за себе си.

Оусън се обърна към Висшите магове.

— Предлагам да обсъдим този случай.

Сония кимна заедно с останалите. Разпоредителят даде знак на придружителите да изведат момчето от залата. Щом вратите се затвориха, лейди Винара въздъхна шумно и се обърна към останалите.

— Майката на момчето е уличница. Не е болна, а е пристрастена към роета.

— Така е — обади се и директорът Джерик. — Но Норин не е възприел лошите навици на майка си. Той е чувствителен млад мъж, прилежен и с добри маниери, силен. Жалко, ако го загубим.

— Той е твърде млад, за да знае от какво се отказва — додаде лорд Гарел. — Ще съжалява, че е жертвал магията заради семейството си.

— Но ще съжалява повече, ако жертва семейството си заради магията — не се сдържа Сония.

Всички се обърнаха към нея. През последните двайсет години тя нямаше навика да участва в обсъжданията на Висшите магове. В началото — защото беше твърде млада и неопитна в политиката на Гилдията, а по-късно — защото й стана ясно, че мястото й сред тях й беше дадено не от уважение, а от неохотно признание на силата й и заради помощта й в защитата на страната.

„Но въпреки това всеки път, щом заговоря, като че ли привличам повече внимание от очакваното“.

— Вие имате много общо с Норин, Черна магьоснице Сония — заговори Оусън. — В това, че не искахте да се присъедините към Гилдията — макар и не по семейни причини, разбира се — додаде той. — Как смятате, че ще успеем да го убедим да остане?

Сония потисна желанието си да завърти очи.

— Той иска да посещава семейството си и да му помага. Ако му позволите това, аз съм сигурна, че той с удоволствие ще остане с нас.

Висшите магове размениха погледи. Тя погледна към Ротан. Той се намръщи, подсказвайки й, че Висшите магове едва ли ще се съгласят.

— Но това би означавало, че парите на Гилдията ще отиват у една уличница, която несъмнено ще задоволява пристрастеността си — посочи Гарел.

— Всяка нощ за заплащането на услугите на уличници отиват толкова гилдийски пари, колкото ще стигнат на семейството на Норин за една година — отвърна Сония и потрепна от хапливостта в гласа си.

Магьосниците отново се умълчаха. „И това също се случва всеки път, когато се осмеля да кажа нещо“ — помисли си тя и забеляза, че лейди Винара беше покрила устата си с ръка.

— Норин ще се погрижи парите, които дава на майка си, да не отиват за роет — каза им Сония, опитвайки се да звучи по-отстъпчиво. — Очевидно целта му не е да я убие — изведнъж почувства прилив на вдъхновение. — Ако се съгласи да остане, изпратете го да работи в болниците — като наказание, ако трябва. Аз ще уредя семейството му да го посещава. Така той ще може да ги вижда и да изпълнява наказанието си за нарушаване на закона.

Всички закимаха одобрително.

— Отлично решение — каза лорд Оусън. — Може би ще успеете и да убедите майка му да се откаже от опиата — той я погледна очаквателно. Сония не каза нищо, просто издържа равнодушно на погледа му. „Не съм чак толкова глупава, че да давам обещания, когато стане въпрос за роет“.