Изведнъж, без предупреждение, каретата рязко зави и увеличи скоростта си по последвалия равен път. Навлязоха между две гладки скални стени. Лоркин се изпъна, отвори прозореца и надникна навън.

— Пристигнахме — каза той.

Денил усети как кожата му настръхва от вълнение. Той се усмихна с облекчение и Лоркин му се ухили в отговор. Двамата седяха в напрегнато очакване, съсредоточени върху движенията на каретата, подминаващите ги скали и звука на потрепващи копита, докато кочияшът не извика нещо и каретата бавно спря. На прозореца до Лоркин се появи лице. Мъжът, облечен с червена мантия, разгледа двамата пасажери и учтиво кимна.

— Добре дошли в Крепостта, посланик Денил и лорд Лоркин. Аз съм наблюдателят Ортън. Ще останете ли за през нощта или ще продължите направо към Сачака?

— За нещастие не можем да си позволим забавяне, защото Разпоредителят Оусън очаква с нетърпение да се установим в Сачака — отвърна Денил.

Мъжът се усмихна съчувствено.

— Тогава ви каня да се разтъпчете малко и да поразгледате, докато сменим конете ви с нови.

— Ще приемем с удоволствие.

Лоркин отключи вратата и слезе след Денил от каретата. Щом стъпи на земята, той се огледа и тихичко ахна.

— Ах, да. Впечатляваща постройка — каза Ортън, проследявайки погледа на Лоркин.

Денил погледна нагоре и усети как го побиват тръпки. Над него надвисна фасадата на Крепостта, която се простираше от единия до другия край на тясната клисура. Тя бе чиста и гладка, с изключение на големите пукнатини, запълнени с камъни, които показваха къде са извършвани ремонти.

— Това ли са следите от ичанското нашествие? — попита Лоркин.

— Да, макар отвътре да беше много по-зле — отвърна Ортън. Той тръгна напред, повеждайки ги към подобния на пещера вход. Очите на Денил привикнаха с мрака за няколко минути и едва след това той успя да различи стените на ширналия се пред тях тунел, осветен от фенери. Леки разлики в цвета показваха къде стените са били запълвани с нови камъни. На места все още се виждаха цепнатини, които продължаваха няколко етажа нагоре.

— Първоначалните капани подменени ли са? — попита Денил.

— Някой от тях, да — Ортън сви рамене. — Повечето представляваха обикновени бариери, предназначени да забавят и да изразходят силата на противника. Сега на тяхно място сме монтирали по-сложни системи за защита. Хитроумни капани, които биха могли да уловят нашественика, ако щитът му е свален. Илюзии, които ще изтощят силата му. Но нищо не би могло да възпре задълго група могъщи сачакански магьосници, затова влагаме много време и енергия в създаването на пътища и начини за бягство от Крепостта. Точно поради липсата на маршрути за бягство по време на Нашествието имаше толкова безсмислена смърт. А тук сме издигнали малък паметник в чест на онези, които загинаха, защитавайки смело Прохода.

В стената между два фенера беше изсечен списък с имена. Когато зърна познатото име, Денил се почувства едновременно развеселен и обезпокоен. „Доколкото си спомням, сачаканците са извлекли Фергън от скривалището му. Това едва ли би могло да се нарече смела защита на Прохода. Но останалите… те загинаха, без да знаят срещу какво се изправят, защото Гилдията не повярва на предупреждението на Акарин. Тя не можа да осъзнае заплахата, която той й описа, защото бе забравила на какво са способни магьосниците, които владеят черната магия“.

Известно време те постояха смълчани, после в тунела отекна тропотът на копита и скърцането на колела. Денил се обърна и видя, че кочияшът води за юздите новите коне, които вече бяха впрегнати в каретата.

— Трябва да видите Крепостта и откъм Сачака — каза му Ортън и продължи да върви напред.

Денил и Лоркин го последваха. Скърцането на каретата отекваше силно в затвореното пространство, така че никой от тях не проговори, докато не излязоха от тунела. От двете им страни отново се издигаха каменните стени на клисурата. Отдалечиха се от Крепостта, но все още нямаха изглед към Сачака. Когато Ортън се обърна и погледна нагоре, Лоркин и Денил направиха същото. Между стените на клисурата се простираше втора гладка стена, обсипана с множество малки прозорчета. Край едната й стена лежаха два огромни каменни блока, които очевидно някога са били част от голям квадрат.

— Едно време това беше нещо като врата — каза им Ортън. — Спускаха я пред отвора, за да блокира достъпа до тунела — той сви рамене. — Чудя се защо магьосниците, построили крепостта, които също са били черни магьосници, са смятали, че нещо такова ще успее да възпре нашествениците.

— Всяка похабена от врага частица енергия може да означава спасен живот — каза Лоркин.

Ортън погледна към младия мъж и кимна.

— Може би.

Каретата излезе от тунела и кочияшът накара конете да спрат край тях. Ортън се обърна към Денил.

— Дадохме ви отпочинали коне, плюс храна и вода за три дни — ще ви стигнат, за да прекосите пустошта. В каретата има продукти и за вас, а аз помолих готвача да ви приготви нещо вкусно за следващото ви спиране. Не е кой знае какво, но може да се окаже последната киралийска храна за доста дълго време.

— Благодаря ви, наблюдателю Ортън.

Мъжът се усмихна.

— За мен беше удоволствие, посланик Денил — той погледна към Лоркин. — Надявам се двамата с лорд Лоркин да имате спокойно пътуване и на връщане да поостанете малко повече.

Денил кимна.

— Ще направим всичко възможно, за да попречим на нашествениците да проверят новата ни защита.

Ортън се засмя и се обърна към каретата.

— Сигурен съм, че ще го направите.

Вратата на каретата се отвори, несъмнено от магията на Ортън. Денил се качи вътре и седна, последван от Лоркин. Двамата продължиха да махат за довиждане, докато Ортън не се скри от погледите им. Денил погледна към Лоркин, който му се усмихна в отговор.

— Подозирам, че наблюдателят Ортън няма много посетители — каза тихо младият мъж.

— Така е. Изглеждаш ми по-весел от сутринта — отбеляза Денил.

Усмивката на Лоркин се разшири.

— Вече сме в Сачака.

Денил усети студени тръпки по гърба си. „Той е прав. В момента, в който излязохме от тунела, вече не се намираме на наша земя. Ние сме в екзотичната Сачака, сърцето на някогашната империя, която е включвала Киралия и Елийн. Земята на черните магьосници. Всички са много по-могъщи от мен…“

Сигурно така се чувстваха търговците или дипломатите, общуващи с магьосниците в Обединените земи — винаги знаещи колко са безпомощни пред лицето на магията, но разчитащи на дипломацията и заплахата за възмездие, за да се предпазят. Денил се сети за кръвния пръстен, който му беше дал Разпоредителят Оусън. Черният магьосник Калън го беше направил от кръвта на Оусън, за да може Денил да се свързва с него. „За месечните доклади и само в спешни случаи. Сякаш би могъл да попречи на някой черен магьосник да ме убие…“

Изведнъж скалната стена пред очите му изчезна и на нейно място се появи огромна бледна шир. Лоркин възкликна нечленоразделно и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.

— Значи това е пустошта — рече шепнешком той.

Отстрани на пътя се спускаше стръмен гол склон, който достигаше до каменистите, рушащи се хълмове в ниското. Надиплена около тях, като замръзнало море, се ширеше пустинята, покрита с развълнувани дюни. Денил внезапно осъзна, че въздухът е сух и има вкус на прах.

— Така изглежда — отвърна той.

— По-голяма е, отколкото очаквах — рече Лоркин.

— Учили са ни, че целта й е да представлява преграда — каза Денил. — Но в старите архиви се споменава, че е можела да се използва като такава. Което предполага, че пустошта не е създадена умишлено. Поне не това е било намерението на Гилдията.

— Значи никой не знае със сигурност как е била създадена, да не говорим защо?

— Има няколко архива, които твърдят, че онези, които са я създали, са възнамерявали да отслабят Сачака, като я лишат от най-плодородните й земи. Попаднах на писма, в които някои магьосници подкрепят идеята, а други смятат, че това е ужасно. Но това са писма от хора, които реагират на слухове и клюки, а не на официални решения.