— Според мен Лоркин не би тръгнал с тази жена, ако не е имал добра причина да го направи.

— А ако всъщност е нямал избор? — възрази тя.

— Тогава ще трябва да се доверим на Денил. Знаеш, че той щеше да ни съобщи веднага, ако ситуацията е твърде сериозна. Ако Лоркин е заложник, то ти няма да можеш да направиш за него нищо повече от Денил. Той има опит в преговорите. Разполага с помощта на сачаканците — гласът му стана по-груб. — Ако се намесиш, ще влошиш положението, и то не само за Лоркин, а и за Киралия и Сачака.

Тя изведнъж се почувства слаба и изцедена. Безпомощна. „Каква полза от всичката ми сила, щом не мога да я използвам, за да спася собствения си син?“

„А може би той няма нужда да бъде спасяван?“ — обади се слабичко гласче някъде в съзнанието й.

Оусън въздъхна.

— Опасявам се, че трябва да ви забраня да отпътувате за Сачака, Черна магьоснице Сония. Както и да говорите за това с други хора освен самия мен, краля, Върховния повелител Болкан и лорд Ротан.

— Дори и със семейството на Акарин?

Той поклати глава.

— Дори с тях. Като майка на Лоркин вие имате правото да научите какво се е случило и аз ще ви информирам периодично за развитието на ситуацията. Довечера с Върховния повелител Болкан ще обсъдим начините, по които бихме могли да помогнем на лорд Денил, включително евентуалното изпращане на човек в Сачака. Ако вземем решение, ще ви съобщя подробностите.

„Постарай се да го направиш“ — помисли си Сония.

— Очаквам от вас редовно да ме информирате за развитието — рече твърдо тя.

Той я изгледа замислено.

— Лека нощ, Черна магьоснице Сония.

Тя го изпрати до вратата и я отвори с магия. Преди да излезе в коридора, той й кимна учтиво. След това си тръгна и Сония затвори вратата под звука на бързо отдалечаващите се стъпки.

След това се обърна към Ротан.

— Заминавам — каза му тя и отиде в спалнята. Върху шкафа с дрехи лежеше малък куфар. Издигна го с магия и бавно го спусна на пода.

— Втори път няма да те приемат обратно — обади се Ротан, който стоеше на прага.

Тя отиде до шкафа и го отвори. Беше пълен с черни мантии.

— Не ме интересува. Ще намеря Лоркин и двамата ще тръгнем на пътешествие. Загубата е тяхна, не моя.

— Нямам предвид Гилдията, а страната. Обединените земи.

— Знам. Но освен тях има и други държави, нали знаеш.

— Да. Но докато Гилдията може да обучи друг черен магьосник, който да те замести, ти няма да можеш да намериш заместител на Гилдията. Теб може и да не те интересува, но задавала ли си си въпроса как ще го приеме Лоркин?

Тя продължаваше да гледа мантиите. Те не бяха подходящото облекло за магьосник, който възнамерява да отхвърли оковите на Гилдията. Сония не беше сигурна как би трябвало да се облече разбунтуваният магьосник, който бяга от страната, знаеше само, че мантиите със сигурност не са подходящото облекло. Но не разполагаше с други дрехи.

„Не мога да повярвам, че в този момент се тревожа за най-подходящото облекло!“

— Трябва да намериш отстъпничката, Сония.

— Регин може да я намери.

— Сери не му вярва.

— Не го обвинявам — промърмори тя. — Сери ще трябва да се примири.

Ротан въздъхна.

— Сония! — гласът му прозвуча по бащински твърдо.

Тя скръсти ръце и се втренчи в него с най-страшния си поглед, който казваше „не ми се меси, аз съм се сблъсквала с много по-страшни ситуации от теб и съм печелила“ и който караше учениците да се вцепеняват, а магьосниците да преглъщат нервно.

И, както винаги, Ротан не се впечатли.

— Знаеш, че не можеш да отидеш — каза й той. — Знаеш, че е по-вероятно да влошиш положението на Лоркин и че след като всичко приключи, той ще има нужда да се върне в сигурната, безопасна Гилдия — където е и майка му.

Без да сваля очи от лицето му, тя изруга.

— Защо трябва винаги да си прав, Ротан?

Той сви рамене.

— Аз съм по-възрастен и по-умен от теб. А сега двамата трябва да седнем и да измислим някой по-прикрит и не чак толкова унищожителен план. Като за начало ти предлагам да изпратиш някой в Сачака, който да действа от твое име.

Той се усмихна.

— Имам няколко предложения. Нека да поседнем и ще ти ги кажа.

Поточето изобщо не изглеждаше чисто, дори на слабата светлина от настъпващата зора. В плиткия канал лениво криволичеше тънка струйка вода, оградена със зеленикава слуз, от която се разнасяше воня на мухъл и гниеща растителност. Тивара като че ли не се притесняваше от това. Тя клекна и гребна в шепата си.

Лоркин наблюдаваше как я поглежда за миг и бързо я преглъща.

— Ще се разболееш — каза той.

Тя го погледна.

— Не се притеснявай, първо я оголвам.

— Оголваш я?

— Отнемам енергията на живота в нея. Остават разни песъчинки, но това е просто неприятно, не е опасно. Така става много по-бързо и по-ефективно от онова, което правиш ти, защото аз отнемам енергия, а не я хабя. Ще пиеш ли? Не е сигурно кога пак ще попаднем на вода.

Лоркин погледна към ръцете й, които се бяха замърсили от водата.

— Мислех си, че магията може да бъде извличана единствено чрез кръвта.

Тя се усмихна и загреба още вода.

— Знаеш ли, че хората и повечето животни притежават защитен магически слой, който покрива кожата? — За да преминеш през него, първо трябва да го разрушиш и най-лесният начин е като порежеш кожата. Това напълно естествено води до кръвотечение, затова хората смятат, че кръвта е изключително важна. Всъщност не е — докато говореше, гласът й подрезгавя. Отдавна не бяха намирали вода. Тя замълча и погледна към водата в шепата й, изпия и отново се обърна към него. — Във водата има всякакви дребни форми на живот — могат да се усетят дори и да не се виждат — и всъщност те те разболяват. Но при тях като че ли го няма този защитен слой, затова енергията им се извлича с лекота. Но на тези слаби източници не може да се разчита — тя погледна надолу. — Растенията имат по-слаба защита от животните. Тяхната сила може да се извлича, без да се налага порязване, макар че става бавно и количеството енергия е толкова малко, че не си заслужава — тя отново гребна шепа вода.

Лоркин въздъхна и седна на земята. Той извлече малко магия, събра с нея вода колкото една чаша и я задържа в невидимото кълбо от енергия. Течността беше мътна и противна. Той я подгря с магия, докато заври.

В часовете по Лечителски умения, където се бе научил как да пречиства вода, му бяха казали, че е най-добре да я остави да поври няколко минути. Но скоро Тивара спря да пие и го загледа с очакване, очевидно нетърпелива да продължат напред. Той спря да нагрява водата и я изстуди до температура, подходяща за пиене. Песъчинките се бяха утаили на дъното и той можа да загребе от по-чистата вода на повърхността. След няколко глътки бе готов и двамата се изправиха. Пред клоните на заобикалящите ги дърветата проникваха първите слънчеви лъчи. Той не бе осъзнал, че зората е толкова близо.

— Сега накъде? — попита Лоркин.

— В гората. Реших, че ще ти допадне да поспиш малко над земята.

Той се намръщи. Макар че през последните няколко дни бяха спали в дупка, той бе започнал да свиква с мисълта, че от погребването му жив го дели само една магическа бариера.

— Определено.

— Да вървим тогава.

Двамата слязоха от пътя. Тивара тръгна между дърветата, следвана от Лоркин. Той се препъваше в камънаците, опитвайки се да избегне клоните, които отскачаха към него, след като Тивара ги бе отместила от пътя си, като едва не загуби равновесие върху неравната земя. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху придвижването си, за да не падне. Тивара се отдалечаваше все повече, докато не забеляза, че той изостава и спря, за да го изчака.

— Някога вървял ли си през гора? — попита го тя.

— Да. Има една в земите на Гилдията, но в нея има пътеки.

— Досега напускал ли си Имардин?