Денил се облегна назад.

— Това означава ли, че в Сачака ще трябва да го държа под око?

Ученият го погледна лукаво.

— Аз бих могъл да го наглеждам. Така ще можеш спокойно да се занимаваш с проучванията си.

— Не, Тайенд!

По лицето на учения преминаха гняв и раздразнение, той си пое дълбоко дъх и рязко го изпусна.

— По-добре размисли — каза той. — И знай, че ако не го направиш, аз ще… — той се поколеба, после изпъна рамене. — Когато след две години се върнеш в Киралия, може да не ме намериш тук.

Денил погледна любовника си, без да знае как да реагира. Сърцето му се бе свило при заплахата, но нещо го накара да замълчи. Може би причината бе, че Тайенд не се бе опитал да го спре. Просто искаше да се впусне в поредното приключение.

Ученият го погледна с широко отворени очи. После поклати глава, обърна се и бързо излезе от стаята.

Когато протегна ръка да докосне стената, Сери почувства прилив на странна привързаност. Някога старата ограда на града бе символ на разделението между бедни и богати — бариера, отвъд която можеха да преминават само Крадците и приятелите им, когато зимното Прочистване прогони всички бездомни скитници и обитателите на препълнените бараки извън града.

Сега тя не означаваше нищо за имардинците, освен неясен спомен за миналото. Стената представляваше част от сграда, собственост на Сери — просторен склад, където вносителите можеха да съхраняват стоките си, законни или контрабандни. В сградата имаше няколко входа към някогашната подземна мрежа от проходи, известна като Пътят на Крадците, но те се използваха рядко. Сери ги държеше само като евентуални пътища за бягство, но напоследък Пътят не можеше да гарантира безопасна евакуация.

Сери се отдалечи от стената и седна. Бе решил, че добре обзаведеното жилище на втория етаж на склада е подходящо за живеене. Завръщането в старото му убежище бе немислимо. И без болезнени спомени, то очевидно не бе безопасно. Не че някое от останалите му леговища бе по-добре защитено, но все пак съществуваше вероятността местоположението им да не е известно на убиеца.

Ала Сери нямаше намерение да се крие. Всеки път когато излезнеше в града, дали в квартала му или не, някой можеше да го нападне. Което го накара да се замисли дали не е сбъркал в предположението си, че той е истинската цел на убиеца.

„Не. Дори да са изчакали да си тръгна, преди да избият семейството ми, същинската им цел съм аз. Селия и момчетата нямаха врагове“.

При мисълта за тях гърдите го пристегнаха и за миг дъхът му спря. Но той успя по някакъв начин да улови тази задушаваща мъка и да я превърне в нещо друго — дълбока нарастваща ярост. Ако убиецът (или убийците) или човекът, който ги беше изпратил, възнамеряваше да нарани Сери, значи бяха успели. И щяха да си платят за това! И в този ред на мисли бе по-важното да разбере кой е убил семейството му и защо, а не как са открили убежището и са проникнали в него.

Той въздъхна дълбоко няколко пъти. Гол бе предположил, че Ловецът на Крадци може да ги е убил, но Сери отхвърли тази мисъл. Легендарният убиец не преследваше семействата. Той избиваше само Крадците.

Разнесе се тих звън, който мъжът веднага разпозна. Стана и се приближи до тръбата, която стърчеше от стената и притисна ухо към нея. Гласът, който отекна вътре, бе променен, но разпознаваем. Сери обиколи стаята, дърпайки ръчки и завъртайки дръжки, докато една част не се завъртя и Гол не влезе в помещението.

— Как мина? — попита Сери, връщайки се при стола си. Гол седна срещу него и потри ръце.

— Вече тръгнаха слухове. Не знам дали някой от нашите се е разприказвал или убиецът се е похвалил — Сери кимна. Някои обичаха да разказват за прочутите си жертви, сякаш за да демонстрират умствения си капацитет. — Съмнява ме, че Аний ще каже нещо — додаде Гол.

— Би могла, ако се наложи. По обичайните маршрути ли мина?

Гол кимна.

— Как вървят нещата?

Облегнат на стола си, Сери изслуша разказа на своя телохранител и приятел, относно преживяното от деня. Беше му ужасно трудно да се съсредоточи върху думите на мъжа, но Сери направи всичко възможно. За негово огромно облекчение делата в квартала се движеха в обичайното русло. Гол не бе открил никакви доказателства, че някой се е възползвал от объркването на Сери.

— И така — каза Гол. — Какво ще правиш сега?

Сери сви рамене.

— Нищо. Очевидно някой очаква да реагирам по някакъв начин, но няма да му доставя това удоволствие. Ще продължа да работя по обичайния начин.

Гол се намръщи, отвори уста, но я затвори, без да каже нищо. Сери успя да разтегли устни в невесела усмивка.

— О, не си мисли, че не съм вбесен от убийството на семейството ми, Гол! Ще си отмъстя. Но успелият да нахълта в убежището ми е бил умен и предпазлив. Ще ми е нужно доста време да разбера кой е и защо го е направил.

— Щом докопаме убиеца, лесно ще разберем кой му е платил — увери го Гол.

— Ще видим. Имам чувството, че ще ни е нужно повече от това.

Гол кимна, после се намръщи.

— Има ли още нещо? — попита Сери.

Едрият мъж прехапа устната си и въздъхна.

— Ами… нали знаеш, че според Хер някой е използвал магия, за да се промъкне в убежището ти?

— Да — Сери се намръщи.

— Дерн го подкрепя. Казва, че няма никакви следи от взлом. При направата на ключалките е сложил малко маджун, така че той знае най-добре.

Дерн беше ключарят, който бе проектирал и монтирал заключващата система в убежището на Сери.

— Възможно ли е да е някакъв хитроумен шперц? Или самият Дерн?

Гол поклати глава.

— Той ми показа една ръчка, която се премества само, ако вратата е отключена отвътре — от вътрешността на ключалката, де — което означава, че може да е било направено единствено с магия. Попитах го, защо я е монтирал, а той отвърна: „За да се защитя“. Той никога не е обещавал, че ключалките му ще издържат срещу магия, затова трябва да има начин да докаже, че това е причината да бъдат разбити. Не знам. Струва ми се прекалено. Може и да си го измисля, за да се прикрие.

„А може би не“. Сери усети как настръхва. Може би през цялото време е грешал. Може би беше важно да разбере как убийците са достигнали до семейството му.

Той щеше лично да разпита Дерн и да провери ключалката. И ако се окаже, че човекът казва истината, Сери щеше да има още една следа към убиеца на семейството му, която, макар и смущаваща, все пак бе някакво начало.

— Трябва да поговоря с този ключар.

Гол кимна.

— Веднага ще го уредя.

Пърлър се усмихна и кимна на Лоркин, който влезе в стаята. Но лорд Марон се намръщи.

— Благодаря ви, че веднага се съгласихте да ни информирате подробно за всичко — каза лорд Денил. Той махна с ръка към масите и столовете, които представляваха единственото обзавеждане на стаята и всички насядаха.

Погледът на Марон прескачаше от Денил към Лоркин и най-накрая той се усмихна.

— Много сте уверен, че Висшите магове ще удовлетворят молбата на Лоркин да ви придружи в Сачака — каза той. — И че възражението на Черната магьосница Сония ще бъде отхвърлено.

Денил се засмя.

— Не съм съвсем уверен. Никога не съм подценявал влиянието на майка му, а и винаги биха могли да се появят неизвестни за нас фактори, които да променят мнението на Висшите магове. Но ако изчакаме до взимането на решение, Лоркин може да остане недостатъчно информиран — което ще бъде грешка.

— Същото ще се отнася и до заместника му — ако маговете решат, че не могат да го пуснат.

Денил кимна утвърдително.

— Бих довел и евентуалният му заместник, но други кандидати няма.

— В случай, че това се случи, аз бих могъл да ви намеря помощник, да го инструктирам и да ви го изпратя, когато е готов — предложи Марон.

— Ще съм ви много благодарен — каза Денил, кимайки с признателност.