„Може би просто си въобразявам — помисли си тя. — Не мога да си правя такива изводи само защото наскоро чух Регин да говори за престъпните връзки на Домовете.“

Тя се обърна, тръгна към вратата на дома му и почука. Миг по-късно един слаб прислужник й отвори и се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза той с неочаквано дълбок глас. — Лорд Регин ви очаква. Ще ви отведа при него.

— Благодаря — отвърна тя.

Мъжът я поведе по големия коридор към едно вито стълбище. Накрая се озоваха в голяма стая, пълна с тапицирани кресла, осветена от слънчевите лъчи, които проникваха през високите прозорци. Тапицерията на креслата, боята по стените и хартиените пана, бяха в ярки и контрастни цветове.

Двама души се надигнаха от местата си — Регин и една жена, за която Сония предположи, че е съпругата му. Тя се запъти към черната магьосница с протегнати ръце, сякаш се канеше да я прегърне за добре дошла, но в последния момент плесна с длани.

— Черна магьоснице Сония! — възкликна тя. — Каква чест е да ви посрещнем у дома.

— Това е Уайнина, съпругата ми — обясни Регин.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Сония.

Жената грейна.

— Слушала съм толкова много за вас! Не се случва често да ни посети такава историческа личност.

Сония се опита да се сети за някакъв подходящ отговор, но не успя. Жената се изчерви и бързо постави длан пред устата си.

— Добре — каза тя, местейки погледа си от Сония към Регин. — Вие двамата сигурно имате да обсъждате важни неща. Ще ви оставя насаме.

Тя тръгна към вратата, обърна се да се усмихне на Сония и изчезна в коридора. Регин се засмя.

— Доста я смутихте — каза той с нисък глас и й посочи с жест креслата.

— Така ли? — Сония отиде до едно от тях и седна. — Не останах с такова впечатление.

— О, обикновено е доста по-многословна — той се усмихна леко. — Но сигурно има по-сериозни въпроси, които искате да обсъдим.

— Да — Сония се поколеба и си пое дълбоко дъх. — Поразпитах лечителите и помощниците в болниците и резултатът ме накара да се съглася с вас — премахването на закона, забраняващ контактите с престъпници, наистина ще нанесе вреди.

Тя бе решила да не споменава подозренията си за потенциала на роета да нанася необратими поражения върху телата на магьосниците. Когато спомена за съмненията си пред лейди Винара, жената бе проявила учтива недоверчивост. Щеше да е необходимо нещо повече от думите на един каменоделец, за да убеди магьосниците, че те не могат да излекуват телата си от влиянието на опиата. Докато не потвърдеше тази теория, Сония трябваше да я запази за себе си. А и дори да успееше да намери доказателства, със сигурност щяха да се намерят хора в Гилдията, които да обвинят нисшите съсловия за този проблем. Това само щеше да влоши ситуацията, в която законът поставяше селяците.

Регин се изпъна и леко повдигна вежди.

— Разбирам.

— Но въпреки това продължавам да смятам, че законът е нечестен спрямо учениците и магьосниците от нисшите съсловия — продължи Сония — И че трябва да направим нещо за това, в противен случай ще изгубим много талантливи и силни ученици — или дори още по-лошо, ще предизвикаме бунт.

Регин кимна.

— Ще трябва да се съглася с вас за това. И макар и по съвсем различни причини смятам, че трябва да се погрижим всички магьосници, които нарушават закона, да бъдат наказвани по равно, без да се фаворизират съсловия.

— Законът трябва да бъде променен, а не отхвърлен — заключи Сония.

— Съгласен съм.

Двамата се спогледаха мълчаливо, след което Сония се усмихна.

— Е… мина по-лесно, отколкото очаквах.

Той се засмя.

— Да. Сега ни чака трудната част. Как да бъде променен законът и как да убедим Висшите магове — или останалите от Гилдията — да гласуват така, както искаме ние?

— Хмм… — Сония се намръщи. — Щеше да ни бъде много по-лесно да го направим, ако знаем кой ще гласува.

Регин сплете пръстите на ръцете си.

— Според мен на Оусън ще му бъде много по-лесно да реши, ако и двамата му предложим едно и също нещо. Трябва да отидем при него, поотделно и да му кажем предпочитанията си. Или пък вие трябва да убедите лорд Пендъл да го направи, тъй като той е водачът на онези, които искат отмяна на закона.

Сония кимна.

— Мисля, че той ще се вслуша в думите ми. Но трябва да му дам добра причина, за да избере нашия начин пред техния. А вие?

— Аз ще направя всичко възможно, за да смекча позицията на противниците. Трябва да се възползваме от предимствата и недостатъците и на двете възможности, за да бъдем подготвени в случай, че срещу нас бъдат повдигнати някакви аргументи.

— Да. Макар че трябва да използваме различни подходи в зависимост от това кого се опитваме да убедим — дали ще са Висшите магове или цялата Гилдия. Подозирам, че ако трябва да избират между отмяна на закона, запазването или промяната му, повечето Висши магове ще предпочетат да оставят нещата такива, каквито са.

— Сигурно сте права. Поставянето на въпроса за гласуване пред Цялата Гилдия може да има по-непредвидим край, но е много по-вероятно да се стигне до компромис, тоест да се промени законът. И всъщност в основата на разискванията ще остане как точно да бъде променен.

— Да — Сония се усмихна накриво. — Което ни води до най-трудния въпрос: какво да бъде променено?

Регин кимна.

— Аз всъщност имам някои идеи. Да започна ли пръв?

Тя кимна.

— Разбира се.

Когато той започна да обяснява промените, които бе намислил, Сония не можа да не изпита неохотно възхищение от това колко внимателно бе обмислил проблема. Очевидно беше, че той бе размишлявал върху него много по-дълго от няколкото седмици, които бяха минали от представянето му пред Гилдията. Но за разлика от мъжете и жените, с които беше разговаряла тя, решенията, които предлагаше Регин, бяха практични и безпристрастни. „Къде е онзи арогантен, предубеден сноб, когото познавах като ученик? Или просто сега е много по-добър в прикриването му?

Или може би наистина се бе променил? Дори и да беше така, щеше да е нужно нещо повече от няколко умни предложения за разрешаване на класовия проблем, което да я убеди да му се довери. Независимо какво говореше, тя винаги щеше да бъде нащрек, в очакване старият Регин да изплува отново на повърхността.

След като следващата вечер Денил отново излезе и робите поднесоха вечерята, Лоркин се прибра в стаята си. Работата му като помощник на Денил все още не беше много. С изключение на посещението в дома на ашаки Итоки, той не бе излизал от Дома на Гилдията. Само малка част от задълженията на Денил можеха да бъдат прехвърлени на помощника му.

Младият магьосник прекарваше вечерите в четене или разговор с робите. Това се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал. Макар че робите винаги отвръщаха на въпросите му, те никога не се разпростираха в отговорите си. А когато ги питаше дали има нещо друго, което трябва да знае, те изглеждаха объркани и разтревожени.

«Но те няма как да знаят какво трябва да знам аз — помисли си той. — Освен това се страхуват да изказват предположения, в случай че объркат нещо и аз се ядосам. Инициативността сигурно е черта, която не се одобрява в един роб».

Той имаше чувството, че тъмнокосото момиче, което първо го отведе в стаята му — Тивара — е по-отзивчиво, макар да не беше сигурен защо. След първата нощ тя не се появи повече. Тъй като тази вечер не го чакаше никаква належаща работа, той накара роба, който му прислужваше, да му я доведе.

«Сигурно си мислят, че искам да си легна с нея — помисли си той, припомняйки си недоразумението от първата нощ. — Сигурно и Тивара ще си помисли същото. Трябва да я успокоя, че нямам такива намерения. Дали има някакъв начин да я накарам да говори свободно?».

Той се огледа и погледът му попадна върху шкафа, в който имаше вино и чаши за негова употреба и за развлечение на гостите му. Преди да успее да стигне до тази мебел и да ги вземе, той видя раздвижване край вратата. Тивара влезе в стаята и тръгна към него, като след няколко стъпки се просна на земята.