— Пърлър е оцелял. Защо да не успея и аз?

— Защото преди няколко години родителите ти са убили няколко сачаканци — посочи Декър с тон, който намекваше, че Лоркин е глупак. — Това няма да им хареса.

Лоркин протегна ръце, обхващайки с жеста си цялата Гилдия.

— Всички магьосници са участвали в битката, както и някои ученици. Има ли значение какво са направили родителите ми?

Декър отвори уста, но от нея не излезе нито звук и той я затвори отново. После погледна към Пърлър, който се засмя.

— Не търси подкрепа от мен по този въпрос — каза по-възрастният магьосник. — Произходът на Лоркин може да предизвика интереса на сачаканците, но стига той да не парадира много с него, едва ли ще се намира в по-голяма опасност от мен — погледна към младежа. — И все пак нека оставим Висшите магове да решават. Може би крият нещо, което ще ти попречи да отпътуваш.

Лоркин се обърна и изгледа триумфиращо Декър. Приятелят му се намръщи и поклати глава.

— Не кандидатствай само за да ме опровергаеш.

Лоркин се засмя.

— Бих ли го направил?

— Сигурно — Декър се усмихна накриво. — Или просто за да ме ядосаш. Като ти знам семейството, нищо чудно ти да се окажеш човекът, който ще убеди сачаканците да се откажат от робството и да се присъединят към Обединените земи и само след няколко години ще се наложи да преподавам Военни изкуства на сачакански ученици.

Лоркин прикри раздразнението си и се насили да се усмихне. „И ето го пак. Същото очакване, че ще извърша нещо важно. Но това никога няма да стане, ако продължавам да се мотая из Гилдията, без да правя нищо“.

— Това е добре, като за начало — каза той. — Нещо друго?

Декър изсумтя грубо и отмести поглед встрани.

— Ако изобретиш вино, което не причинява махмурлук, ще ти простя всичко.

Сония и Ротан влязоха в Университета и тръгнаха по коридора. Той ги отведе право до огромната, висока три етажа стая, която се намираше в средата на сградата и беше известна като Голямата зала. Покривът й бе покрит със стъклени панели, които пропускаха слънчева светлина. Вътре в залата се издигаше една по-стара, по-семпла сграда — Заседателната зала. Тя бе първият дом на Гилдията и когато около нея бяха издигнали много по-мащабната сграда на Университета, вътрешните стени на старата постройка бяха премахнати и тя бе превърната в залата, където се провеждаха редовните съвети и изслушванията.

Днес се осъществяваше открито изслушване, което бе задължително единствено за Висшите магове, а всички останали магьосници можеха да присъстват по желание. Сония бе едновременно поласкана и слисана от огромната тълпа, която чакаше в дъното на залата. „Радвам се, че толкова много хора проявяват интерес, но се съмнявам, че мнозинството подкрепя молбата“.

Висшите магове се въртяха около страничния вход на Заседателната зала. Върховният повелител Болкан стоеше със скръстени ръце и гледаше намръщено мъжа, който му говореше нещо. Бялата му мантия подчертаваше височината и широките му рамене, но освен това издайнически разкриваше мекотата и тлъстините на мястото на някогашните мускули. Тя предположи, че задълженията му на Върховен повелител отнемаха от времето му за практикуване на Воинските умения. Не че магьосническите битки можеха да поддържат един маг в добра физическа форма.

Мъжът, на когото се мръщеше, беше Разпоредителят Оусън. Сония не можеше да погледне към синята му мантия, без да си спомни за предшественика му с вина и тъга. Разпоредител Лорлън бе загинал по време на ичанското нашествие. Макар Оусън бе способен колкото Лорлън, на него му липсваше топлотата на предшественика му. Освен това така и не можа да прости на Сония за това, че бе овладяла черната магия и бе придружила Акарин в изгнанието му.

Други трима магьосници чакаха търпеливо, наблюдавайки останалите и забелязаха появата на Сония и Ротан. През изминалите двайсет години тя бе започнала да харесва лорд Пийкин, Повелител на алхимиците. Той бе либерален и изобретателен, а с годините се бе разкрил като състрадателен човек, със саркастично чувство за хумор. Лейди Винара бе оцеляла през войната и изглеждаше решена да остане на поста Повелител на лечителите още много години, въпреки напредването на възрастта й. Косата й вече бе напълно бяла, цялата й кожа бе покрита с бръчици, но очите й блестяха все така остри и будни.

При вида на Повелителя на воините Сония усети как в гърдите й се заражда горчиво безпокойство. Лорд Гарел се беше справял без големи скандали и провали, и винаги се бе държал учтиво с нея, но тя не можеше да забрави, че той бе позволил на ученика си Регин да я тормози през първите й години в Университета и дори го беше окуражавал. Може би щеше да му прости цялата тази история, ако не се беше замесил с прочистването на копторите от киралийските Домове, не беше участвал в безмилостни политически манипулации и не бе натрупал богатство от нечисти сделки с Крадците, както мълвяха слуховете.

„Как мога да го съдя, когато самата аз имах Крадец в стаята ми сутринта? Но Сери е нещо различно. Поне се надявам да е. Дано има поне някакви принципи — граници, които не би преминал. Освен това аз не съм замесена по никакъв начин в делата му. Просто съм негова приятелка“.

До тримата Повелители стояха други трима магьосници. Двама от тях бяха деканите лорд Телано и лорд Ерейк, а третият беше Директорът Джерик. Той въобще не се беше променил. Беше си все същият сърдит, кисел мъж, но вече се беше прегърбил, а бръчките правеха лицето му да изглежда вечно смръщено, дори когато даряваше околните с някоя от редките си усмивки. През последните години Сония бе посещавала кабинета му няколко пъти — Лоркин често се оказваше жертва или извършител на разни ученически номерца, които бяха излезли извън контрол. „Обзалагам се, че когато Лоркин и приятелите му са завършили, той е въздъхнал с облекчение“.

Ротан, като Декан на алхимичните науки, възнамеряваше да се присъедини към колегите си. Винаги й се струваше забавно как Висшите магове търсят взаимната си компания. Но щом зърна забързалата се към тях фигура, която носеше същата черна мантия като нея, тя не почувства желание да стори същото.

Черен магьосник Калън.

След като Гилдията избра нови Върховни магове на местата на загиналите по време на ичанското нашествие, последваха продължителни дебати по въпроса за черната магия… и за Сония. Магьосниците знаеха, че не могат да си позволят да изгубят това познание, в случай, че сачаканците отново се опитат да завладеят Киралия, но се страхуваха, че онези, на които позволят да овладеят черната магия, могат сами да се опитат да завземат контрола над страната.

Все пак това се бе случвало в миналото, когато Тагин — Лудият ученик, я беше овладял и едва не бе унищожил Гилдията. Тогава магьосниците бяха решили, че трябва да забранят напълно черната магия, за да попречат на нови злоупотреби със силата.

За нещастие това бе оставило Гилдията и Обединените земи уязвими за нападения.

Настоящата реши да позволи само на двама магьосници да овладеят черната магия. Те трябваше да се наблюдават взаимно за всякакви прояви на нечисти амбиции. Прислужниците им биваха разпитвани редовно и периодично съзнанията им се преравяха за някакви признаци, че магьосниците, на които служат, увеличават енергията си.

Сония нямаше друг избор, освен да приеме това положение. Нямаше начин наученото за черната магия да бъде изтрито от ума й. Тя се запозна с неколцина от кандидатите за нейни пазачи и Висшите магове поискаха мнението й. Сония нито хареса, нито намрази Калън, когото дотогава не беше срещала, защото преди нашествието той бе заемал поста Посланик на Гилдията в Лан. Но Висшите магове откриха в него нещо, което им допадна и тя скоро разбра, че това е пълното му и непоколебимо посвещаване при следването на определената задача.

За нещастие неговата цел сега бе тя. Макар никога да не се държеше грубо, той я наблюдаваше непоколебимо и неуморно. Сигурно щеше да се почувства поласкана, ако не беше толкова дразнещо — и абсолютно ненужно. „Това беше добро решение. Когато вече няма да ме има, някой ще трябва да ме замести. Да се надяваме, че изборът на Гилдията ще е мъдър, а ако не е — може би предпазливостта на Калън ще я спаси“.