Изведнъж го полазиха студени тръпки.

„Това е нож на черен магьосник. Ашаки Тарико е черен магьосник“. Заля го вълна от страх, която му подейства учудващо ободряващо, но после бързо изчезна, оставяйки зад себе си само разочароващ цинизъм. „Да, и майка ти също е такава!“ — помисли си той и внезапно осъзна, че животът в страната на черните магьосници въобще няма да е толкова вълнуващ и необикновен, както си беше въобразявал.

Мислите му бяха прекъснати от върволица мъже и жени, чието единствено облекло беше парче плат, увито около слабините им, и които бяха завързани един за друт с въже около кръста. Те носеха или подноси с храна, или кани и бокали. Екзотични аромати подразниха обонянието му и той почувства как стомахът му закъркори в отговор. Всеки роб приближаваше ашаки Тарико, навеждаше глава и коленичеше, поднасяйки товара си пред него. Първият носеше приборите, с които щяха да се хранят домакинът и гостите му — чиния и нож с вилообразен връх. После им бяха поднесени бокалите и напълнени с вино. Най-накрая се изредиха ястията, като господарят на дома избра пръв, последван от Денил и накрая Лоркин. Тарико освобождаваше всеки роб с едно тихо: „Върви си!“

„Пръв е господарят на къщата — припомни си на ум Лоркин. — Магьосниците преди немагьосниците, ашаки преди безземните свободни мъже, възрастните преди младите, мъжете преди жените“. Само ако жената беше магьосница и глава на семейството, тя щеше да бъде обслужена преди мъжете. „А и без това жените често се хранят отделно от мъжете. Чудя се дали ашаки Тарико има съпруга“.

Храната изобилстваше от подправки, някой от които толкова люти, че на всяка хапка той трябваше да спира и да разхлажда устата си с вино. Опитваше се да издържи колкото се може по-дълго, с надеждата, че по-бързо ще свикне с лютивината и защото не искаше да се напие — не и в първата му нощ като гост в дома на сачакански черен магьосник.

Докато Денил и домакинът им обсъждаха пътуването през пустошта, времето, храната и виното, Лоркин наблюдаваше робите. Последните, които предложиха подносите си, бяха чакали най-дълго, но ръцете им не потрепваха. Струваше му се странно да гледа всички тези мълчаливи хора в стаята, на които разговарящите Тарико и Денил не обръщаха никакво внимание.

„Те са собственост на Тарико — напомни си Лоркин. — Те работят и се размножават като добитък“. Той се опита да си представи подобен живот и потрепери. Едва след като последната храна им бе предложена и сетният роб бе освободен, Лоркин можа да се съсредоточи върху разговора.

— Как ви се отразява животът толкова близо до пустошта? — попита Денил.

Тарико сви рамене.

— Ако вятърът дойде оттам, той изсмуква влагата от всичко. Ако продължи да духа дълго, може да съсипе реколтата. След това всичко — и вътре, и навън — остава покрито с тънък слой пясък — той погледна навън, над стените, към пустошта. — Пустинята се разраства по малко всяка година. Някой ден, може би след хиляда години, пясъците ще се срещнат с онези на север и цяла Сачака ще се превърне в пепел.

— Освен ако не бъде предпазена — каза Денил. — Някой опитвал ли се е да облагороди земята, отнета от пустошта?

— Мнозина — „Разбира се, че сме се опитвали“, сякаш казваше изражението на Тарико. — Понякога успешно, но никога за постоянно. Онези, които са проучвали пустошта, твърдят, че земята е оголена от плодородния си слой и без него водата не може да се задържа и растенията няма как да се развъждат.

В очите на Денил проблесна интерес.

— Значи нямате представа как да го направите?

— Не — Тарико въздъхна. — Веднъж на всеки няколко години в северната пустиня вали и за няколко дни всичко позеленява. Почвата е подхранвана от пепелта на вулканите. Единствено липсата на дъжд я прави пустинна. Тук имаме много дъжд, но нищо не расте.

— Гледката сигурно е чудна — промърмори Лоркин. — Имам предвид цъфтящата северна пустиня.

Тарико му се усмихна.

— Така е. Племената Дюна идват на юг, за да ожънат пустинните растения и да продадат изсушените листа, плодове и семена в Арвис.

Ако имате късмет, престоят ви тук може да съвпадне с това събитие и тогава ще имате възможността да се насладите на някои наистина редки подправки и лакомства.

— Надявам се — каза Лоркин. — Макар да не мога да си представя нещо по-екзотично и вкусно от храната, която току-що опитахме.

Сачаканецът се засмя, доволен от ласкателството.

— Винаги съм казвал, че добрите готвачи сред робите винаги заслужават допълнителните разходи. Както и добрите дресьори на коне.

Лоркин едва се сдържа да не потрепне при това небрежно подмятане за търговията с хора и беше доволен, че Тарико не спомена нищо повече за това. След като обсъдиха местната кухня, при което Тарико им препоръча кои ястия да опитат и кои да избягват, земевладелецът се протегна в стола си.

— Сигурно сте изморени и след като вече ви нахраних, повече няма да ви задържам далеч от банята и леглото.

Когато домакинът им се изправи, Денил изглеждаше разочарован, но за голямо облекчение на Лоркин не възрази. Разнесе се звън на гонг и в стаята бързо влязоха две млади жени, които се проснаха на пода.

— Отведете гостите ни в стаите им — нареди той. След това се усмихна на Денил и Лоркин. — Отдъхнете добре, посланик Денил и лорд Лоркин. Ще се видим на сутринта.

Сери повдигна капачето, прилепи око към шпионката и погледна към стаята от другата страна. Тя беше тясна, но много дълга, така че предлагаше доста пространство. Формата й не му допадаше, но можеше да бъде разделена на по-малки стаи с няколко изхода за бягство, разположени по дължината й.

В стаята работеха група мъже. Те покриваха тухлените стени с ламперия, изграждаха рамката на разделящите стени и покриваха пода с плочки. Двама оправяха камината, разчистваха някакво запушване. Веднага щом приключеха и разчистеха бъркотията, щеше да започне работата по обзавеждането и новото убежище на Сери (и капан за Ловеца на Крадци) щеше да се превърне в луксозно помещение.

— Сигурен ли си, че искаш същия ключар? — попита Гол.

Сери се обърна и видя осветеното от малко кръгче светлина око на телохранителя си, който надничаше през съседната шпионка.

— Защо да не го искам?

— Каза, че според теб Дерн не те е предал, а ако никой няма да те предаде, тогава Ловецът на Крадци никога няма да попадне в капана ни.

Сери залепи отново око на шпионката и се загледа в работещите мъже.

— Не искам хората да си мислят, че обвинявам него.

— Въпреки това ключалката ми се струва съмнителна. Защо Дерн е вградил в нея нещо, което да му показва кога е използвана магия, щом вероятността да бъде използвана е минимална?

— Може би според него все пак има такава вероятност. Та аз съм Крадец. А от няколко години насам някой избива Крадците.

— Тогава сигурно има някаква причина да заподозре, че те са избивани с помощта на магия.

— Може и да има. Може да е чул слуховете за Ловеца на Крадци. Но според мен Дерн винаги е работил съвестно до степен на абсурдност и мисля, че точно затова е направил ключалката по този начин, а не защото знае нещо за Ловеца на Крадци и методите му.

Гол въздъхна.

— Ами… да, наистина понякога оставя такова впечатление. Но макар да изглеждаше доволен, че си му дал още работа, той ми се стори и леко нервен. Суетлив. Не спираше да повтаря, че ако Ловецът на Крадци и Отстъпника съществуват наистина, какъв апокалипсис ще настане, ако и останалите легенди се окажат верни? Като онази за гигантския равис, който изяжда живи всички, дето се спускат в канализацията или пък се появява на Пътя на Крадците и отмъква хора оттам.

— Нормално е да се чуди — Сери поклати глава. — Винаги съм смятал, че Отстъпника е мит. От двайсет години хората не спират да говорят, че в града се крие магьосник, макар че Сенфел отново се върна в Гилдията, след като го оправдаха и умря на преклонна възраст… Преди колко време? Девет или десет години?