— Ако някой пита, изпратени сме да работим в имението на ашаки Катика — каза му тя. — И двамата сме домашни роби. Пътуваме през нощта, защото той ни иска на разположение утре вечерта, което означава, че трябва да вървим през нощта и през деня.

— Ашаки Катика е известен с това, че тормози робите си по този начин?

— Всички сачакански магьосници са такива.

— Не може да няма поне един или двама добри магьосници.

— Има такива, които се отнасят с робите си по-добре от другите, но робството в същността си е жестоко, така че не бих нарекла никой от тях добър. Ако бяха добри, щяха да освободят робите си и да плащат на онези, които искат да останат и да работят за тях — тя го погледна. — Както правят киралийците.

— Не всички киралийци се отнасят добре с прислугата — каза й Лоркин.

— Но поне тези прислужници могат да напуснат и да си намерят ново място за работа.

— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Местата за прислужници са много търсени и този, който напусне, трудно може да си намери работа другаде. Домакинствата предпочитат да си наемат прислужници от едно и също семейство, вместо такива, които не познават. Разбира се, един прислужник винаги може да си потърси друга работа, в търговията например, но там ще трябва да се конкурира със семейства, които от поколения са се занимавали с това.

— Значи според теб робството е по-добро?

— Не. Със сигурност не. Само казвам, че алтернативата не е по-лесна. Как се отнасят Изменниците със своите прислужници?

— Ние всички сме прислужници; Както всички сме Изменници — обясни Тивара. — Думата не е равностойна на „ашаки“ или „лорд“. Така се наричат всички хора.

— Но не е раса?

— Не. Ние сме сачаканци, макар да не се наричаме често така.

— Значи дори магьосниците вършат слугинската работа? Чистят и готвят?

— Да и не — лицето й се изкриви. — В началото започна така. Всички заедно вършехме цялата работа. Един Изменник мие мръсните чинии, а след това отива и гласува по важни въпроси, като например какви култури да се засадят. Но не се получи. Бяха взети няколко лоши решения заради хора, които не бяха достатъчно умни или образовани, за да разберат последиците от лошия избор. Проведохме няколко изпитания, за да разберем какви са способностите на различните хора и да ги развием, така че всеки да се заеме със задача, която отговаря на неговите умения. И макар това да не означава всички да правим едно и също, пак е по-добро от робството, щом успяваме да поддържаме домовете си и да изхранваме семействата си, никой не е каран насила да върши някаква работа, нито му се пречи да упражнява таланта си само заради класовата му принадлежност.

— Звучи ми чудесно — отбеляза Лоркин.

Тя сви рамене.

— През повечето време се получава, но както всяка организация и тази не е идеалната. Има такива магьосници, които предпочитат да прекарват времето си по-скоро в оплакване и манипулиране на останалите, отколкото да хабят магията си в обработване на земята или затопляне на посевите.

— Повечето гилдийци ще ги подкрепят. Но ние работим за хората и по други начини. Поддържаме пристанището. Строим мостове и други сгради. Защитаваме страната. Лекуваме болните в…

Погледът, който му хвърли Тивара, го накара да млъкне. В началото бе кръвнишки, после премина в тревожно мръщене и накрая тя извърна глава.

— Какво има? — попита той.

— Никой идва — каза тя и се взря в тъмния път, който лежеше пред тях. — Всеки, който срещнем, може да бъде Изменник. Не бива да разговаряме. Някой може да ни чуе и да разбере кои сме.

Приближаващата се фигура се оказа друг роб. От този момент Тивара спря да разговаря и всеки път, когато той повдигаше някоя тема, тя му казваше да замълчи. Развидели се и тя започна да оглежда околните райони, както бе направила предишната сутрин, като накрая слезе от пътя и отиде до групичка хилави дървета, които едва успяваха да прикрият ограждащата полето стена.

Предишния ден двамата се криеха в разни гъсти, бодливи храсти, но дърветата нямаше да могат да им осигурят толкова добро укритие. Тивара погледна към земята. Лоркин почувства някаква вибрация, после се разнесе странен звук, последван от нещо, което наподобяваше думкане и пукване. Зад стената се надигна облак прах и въздухът се изпълни с миризмата на мокра пръст.

Пред краката им се отвори яма.

— Влизай — каза Тивара и му посочи ямата.

— Вътре ли? — Лоркин клекна и се вторачи в мрака. — Да не искаш да ме заровиш жив?

— Не, глупав киралиецо! — сопна му се тя. — Опитвам се да ни скрия. Влизай вътре, преди да ни е видял някой.

Той опря ръце отстрани на ямата и спусна крака вътре. Те не достигнаха пода. Представата за свободно падане в мрака въобще не му допадаше, затова той създаде малко светлинно кълбо и го спусна вътре. То освети подземна кухина, чийто под не се намираше много под краката му. Лоркин скочи с приклякане, за да не удари главата си в „тавана“, след което се придвижи навътре.

Кухината, която бе разположена под стената, имаше формата на сфера. През два отвора се виждаха ярки кръгове синьо небе — един, през който беше влязъл и друг, сигурно за пръстта. Несъмнено вътрешността на кухината бе укрепена с магия от Тивара.

Тя скочи вътре, плъзна се към него и седна на земята. Пространството беше твърде тясно за двама души и краката й се притиснаха в неговите. Лоркин се надяваше, че интересът, който се бе възбудил от това докосване, не си пролича по някакъв начин. Погледът й срещна неговия, очите й проблеснаха, но тя бързо извърна глава.

— Извинявай, че така ти се сопнах. Сигурно не ти е лесно да ми се довериш.

Той се усмихна мрачно. „Проблемът е, че искам да й се доверя. Всъщност трябва да се съмнявам във всяка нейна постъпка, особено след всичко, което ми разказа снощи. А всеки път когато успявам да я предразположа да говори, нещо се случва и тя отново млъква“. Тивара го гледаше извинително. „Може би трябва да опитам отново“.

— Всичко е наред. Но това не е първият път, когато те дразня. Какво толкова казах, че да те ядосам? — попита той.

Очите й се разшириха и тя присви неохотно устни. Той реши, че няма да получи отговор, но жената поклати глава.

— Някой ден ще ти обясня — тя се намръщи и наведе поглед към коленете си. — Преди много години хората ми забелязали, че един от ичаните, които бродят в пустошта, има странен роб. Мъж с бледа кожа, може би киралиец — тя го стрелна с поглед, после отново извърна глава. — Баща ти.

Лоркин почувства хладни тръпки. Макар да бе чувал тази история и преди, майка му винаги говореше с неохота за тази част от живота на баща му.

— Те го наблюдавали дълго време и накрая разбрали, че робът е магьосник от Гилдията — продължи Тивара. — Това било твърде необичайно, защото, както вече знаеш, сачаканците не държат роби, които владеят магията. Ако някой роб развие силата си по естествен път, те го убиват. Поробването на чуждестранен магьосник — особено гилдиец — е нещо необичайно и опасно. Но и сачаканецът не бил обикновен ичани. Той бил хитър и амбициозен.

Докато хората ми наблюдавали, те осъзнали, че баща ти не владее висшата магия. Един ден дъщерята на водача на моите хора се разболяла и скоро станало ясно, че ще умре. Водачът ни бил чувал за уменията на Гилдията в лечението с магия. Много пъти сме се опитвали да открием тайната му, но без успех. Затова водачът ни изпратил една от нас да се срещне с баща ти и да му направи предложение — лицето на Тивара помръкна. — Трябвало е да го научи на висшата магия, в замяна на лечителската магия.

Жената го погледна. Лоркин отвърна на погледа й. Майка му никога не беше споменавала, че баща му се е съгласил на подобна размяна.

— И? — подтикна я той.

— Той се съгласил.

— Той не може — не би могъл да направи нещо такова! — изтърси Лоркин.

Тивара се намръщи.

— Защо не?

— Това е… само Висшите магове могат да вземат такова решение. И то само след одобрението на краля. Да се предаде подобно ценно познание в ръцете на чужда раса… на хора, които не влизат в Обединените земи… твърде е рисковано. И трябва да бъде предложено нещо в замяна.