Наистина Тари се беше справил зле като губернатор, но икономическите условия бяха неблагоприятни. Той беше обяснявал това и преди и с удоволствие би го повторил пак, но имаше само няколко жалки минути по националната телевизия. Със сигурност не би трябвало да ги губи, като навлиза в подробности от миналото.

— Тази кампания не е за Индиана — каза той, като успя да се усмихне. — Тя засяга всички петдесет щата. Тя засяга работниците в цялата страна, които ще трябва да плащат по-високи данъци, за да финансират скъпоструващите ви военни проекти, мистър Лейк. Не можете сериозно да искате да удвоите военния бюджет.

Лейк изгледа твърдо опонента си.

— Говоря сериозно. И вие бихте говорили така, ако искахте силна армия. — Той продължи с безкрайни статистически данни, които се подкрепяха взаимно. Представяше безспорни доказателства за слабата боеспособност на Съединените щати и когато най-сетне свърши, всички бяха убедени, че американската армия би се затруднила да навлезе дори на Бермудите.

Тари обаче разполагаше с данни за противното — дебел лъскав ръкопис, представен му от група бивши адмирали. Той го размаха пред камерите и заяви, че подобно въоръжаване е излишно. Според него в света цареше мир, като изключим няколко граждански и регионални войни, които не засягаха американските интереси, а САЩ бяха единствената останала суперсила. Студената война беше история. Китайците бяха на десетки години от постигането на някакво слабо подобие на равенство. Защо да товарим данъкоплатците с разработване и производство на нови оръжия за милиарди долари?

Известно време двамата кандидати спориха откъде да се вземат парите и Тари успя да отбележи няколко слаби точки. Само че тук бяха на територията на Лейк и докато дискутираха, стана ясно, че конгресменът знае много повече от своя опонент.

Лейк остави най-силния си довод за накрая. По време на десетминутното си заключение той се върна на въпроса за Индиана и продължи да изброява срамните провали на Тари по време на неговия единствен мандат. Тезата му беше проста и много ефектна: щом губернаторът не може да управлява един щат, как би могъл да управлява цялата страна?

— Аз не осъждам жителите на Индиана — каза Лейк. — Всъщност те имаха благоразумието да върнат мистър Тари към частния му живот след един-единствен мандат. Те разбраха, че той се е справил зле. Затова едва трийсет и осем процента гласуваха за него, когато той поиска още четири години. Трийсет и осем процента! Би трябвало да вярваме на гражданите на Индиана. Те познават този човек. Те знаят как управлява той. Те направиха грешка, а после оттеглиха подкрепата си. Би било жалко останалата част от страната да направи същата грешка.

Направените моментално проучвания показаха убедителна победа на Лейк. Веднага след дебата от „Ди-Пак“ се обадиха на хиляда гласоподаватели. Почти седемдесет процента смятаха, че Лейк е бил по-добрият от двамата.

По време на късния полет от Питсбърг до Уичита бяха отворени няколко бутилки шампанско и започна малко празненство. Непрекъснато пристигаха резултати от социологически проучвания, като всеки следващ беше по-добър от предишния. Всички тържествуваха.

Лейк не беше забранил алкохола на своя боинг, но не насърчаваше употребата му. Ако член на екипа му си пийнеше, това винаги ставаше тайно и набързо. Някои мигове обаче трябваше да се отпразнуват. Самият Лейк с удоволствие изпи две чаши шампанско. С него бяха само най-приближените му хора. Той им благодари и ги поздрави с победата. Докато отваряха още една бутилка, изгледаха за удоволствие основните точки от дебата. Спираха видеото всеки път, когато губернатор Тари изглеждаше особено объркан, и избухнаха в смях.

Тържеството обаче беше кратко; умората ги застигна. Седмици наред тези хора спяха по пет часа на нощ. През нощта преди дебата повечето от тях бяха спали още по-малко. Самият Лейк беше изтощен. Довърши третата си чаша — за пръв път от много години пиеше толкова, — настани се в голямото кожено кресло и се зави с дебело одеяло. Останалите се изтегнаха в мрака на салона.

Лейк не можеше да заспи, както често му се случваше по време на полет. Имаше твърде много неща, за които да мисли и да се тревожи. Но сега нямаше как да не се наслади на победата в дебата и докато се въртеше под одеялото, Лейк си повтаряше най-добрите реплики от вечерта. Беше се справил блестящо, макар че никога не би казал това пред друг човек.

Номинацията му беше в кърпа вързана. Той щеше да бъде героят на партийния конгрес, а после четири месеца щеше да се състезава с вицепрезидента, продължавайки достойно най-великата американска традиция.

Той включи една лампичка за четене над главата си. През няколко места от него имаше и друга такава, близо до пилотската кабина. Още някой не можеше да заспи. Като изключим това, в самолета беше тъмно. Помощниците му буквално хъркаха под одеялата си — съсипани от работа млади хора, които вече бяха напълно изтощени.

Лейк отвори куфарчето си и извади малка кожена папка с личните си картички за кореспонденция. Те бяха с размери десет на петнайсет сантиметра, с цвят на слонова кост. В горната част с тънки староанглийски букви беше изписано името му. Лейк извади дебела старинна писалка „Монблан“ и написа кратко писмо до съквартиранта си от колежа, който сега беше професор по латински в малък тексаски университет. После написа благодарствена бележка до водещия дебата и едно писмо до координатора си в Орегон. Лейк обичаше романите на Том Кланси. Току-що беше прочел последния и писа на автора колко го е харесал.

Понякога писмата му ставаха по-дълги и затова Лейк имаше и картички в същия цвят и размер, но без името му. Огледа се, за да се увери, че всички спят дълбоко, а после бързо написа на една:

Пъхна картичката в чисто бял плик. Адреса на клиниката „Аладин Норт“ написа по памет. После се върна към персонализираните си картички и надраска няколко благодарствени писма до големи дарители. След двайсетото писмо умората най-накрая го надви. Картичките още стояха пред него, а лампата за четене още светеше, когато той се поддаде на изтощението и след минута вече спеше.

След по-малко от час го събудиха изплашени гласове. Светлините бяха включени, хората се движеха напред-назад, а в самолета имаше пушек. Откъм пилотската кабина бръмчеше силно някаква аларма и щом се спомни, Лейк си даде сметка, че носът на боинга е насочен надолу. Скоро настъпи пълна паника, отгоре се спуснаха кислородните маски. След като години наред бе гледал разсеяно как стюардесите правят рутинни демонстрации преди излитане, сега наистина трябваше да използва проклетата маска. Сложи я на лицето си и вдиша дълбоко.

Пилотът съобщи, че ще кацнат аварийно в Сейнт Луис. Лампите примигаха и някой изпищя. Лейк искаше да обиколи самолета и да успокои всички, но маската не можеше да се движи с него. Отзад имаше двайсетина репортери и още толкова агенти на тайните служби.

Може би там не се бяха спуснали кислородни маски, помисли си той и се почувства виновен.

Пушекът се сгъсти, а светлината помръкна. След началото на паниката Лейк успя да помисли рационално, макар и само за няколко секунди. Бързо събра картичките и пликовете. Писмото до Рики привлече вниманието му дотолкова, доколкото да го пъхне в плика, адресиран до клиниката. Лейк го запечата и пъхна папката обратно в коженото си куфарче. Светлините отново примигнаха, а после окончателно угаснаха.

Пушекът изгаряше очите им и топлеше лицата им. Самолетът се спускаше стремително. Откъм пилотската кабина виеха сирени и звъняха аларми.

Това е невъзможно, каза си Лейк, като стисна страничните облегалки. Аз ще бъда избран за президент на Съединените щати. Спомни си за Роки Марчиано, Бъди Холи, Отис Рединг, Търман Мънсон, сенатор Тауър от Тексас и Мики Лиланд от Хюстън, който му беше приятел. А също и за Джон Кенеди Младши и Рон Браун.