Второ, Лейк все още беше на шест точки след вицепрезидента в евентуалното им съревнование през ноември. Гласоподавателите бяха уморени от вицепрезидента, но поне знаеха кой е той. Лейк си оставаше загадка за мнозина. Освен това до ноември двамата щяха да минат през много дебати. Лейк имаше нужда от опит.
Тари усложняваше проблема, като непрекъснато повтаряше: „Кой е Арън Лейк?“ С част от малкото си останали пари той поръча да напечатат стикери за коли с вече прословутия въпрос: „Кой е Арън Лейк?“
(Теди Мейнард също си задаваше този въпрос почти ежечасно, но по други причини.)
Мястото на дебата беше в един малък лутерански колеж с уютна аудитория, добра акустика, подходящо осветление и контролируема публика. Дори и най-дребните детайли бяха предмет на спор между двата екипа, но тъй като в момента и двете страни имаха нужда от този дебат, в крайна сметка стигнаха до съгласие. Без малко да се разрази юмручен бой по въпроса за сценария, но след като веднъж го приеха, всички бяха доволни от него. През една част от дебата на сцената щеше да има трима репортери, които да задават въпроси. Зрителите имаха двайсет минути да питат за всичко, което ги интересува, без това да се заснема. Тари, който беше адвокат, искаше пет минути за встъпителни думи и десет минути за заключение. Лейк искаше половин час пряк дебат с Тари, само двамата, без посредник или правила. Това изплаши екипа на Тари и почти развали уговорката.
Водещият беше известна личност от местното радио. Когато той каза: „Добър вечер и добре дошли на първия и единствен дебат между губернатор Уендъл Тари и конгресмен Арън Лейк“, приблизително осемнайсет милиона души го гледаха на живо.
Тари носеше тъмносин костюм, избран от жена му и съчетан със стандартната синя риза и стандартната червеносиня вратовръзка. Лейк беше облечен със страхотен светлокафяв костюм, бяла риза с широка яка и вратовръзка в червено, ръждивокафяво и още десетина цвята. Целият тоалет беше подбран от моден консултант така, че да подхожда на цветовете в студиото. Цветът на косата на Лейк беше леко променен. Зъбите му бяха избелени. Той изглеждаше слаб и свеж и гореше от нетърпение да излезе на сцената.
Губернатор Тари също беше привлекателен мъж. Но макар да беше само с четири години по-стар от Лейк, кампанията му се отразяваше зле. Очите му бяха уморени и зачервени. Беше наддал няколко килограма и това личеше особено по лицето му. Когато започна встъпителното си слово, по челото му избиха капчици пот и заблестяха на светлината.
Според обикновената логика губернатор Тари имаше повече за губене, защото вече бе изгубил толкова много. В началото на януари авторитетен пророк като списание „Тайм“ беше обявил, че номинацията му е в кърпа вързана. Той се подготвяше от три години. Кампанията му беше основана на широка поддръжка. Всеки местен кмет и всеки високопоставен общински служител в Айова и Ню Хампшър беше пил кафе с него. Организацията му беше безупречна.
А после се появи Лейк със своята единствена магическа тема.
Тари имаше отчаяна нужда или от изумително добро представяне, или от голям гаф от страна на Лейк.
Не се случи нито едното, нито другото. Теглиха жребий и на Тари се падна да започне пръв. Встъпителните му думи бяха неубедителни, защото Тари се движеше сковано по сцената и се опитваше да изглежда спокоен, но забравяше какво пише в бележките му. Макар да бе работил като адвокат, беше специалист по ценните книжа. Понеже забравяше реплика след реплика, той се върна към обичайната си тема, а именно твърдението, че мистър Лейк се опитва да купи изборите, защото няма какво да каже. Тонът му бързо стана заядлив. Лейк се усмихваше любезно; за него това бяха халосни патрони.
Слабото начало на Тари му вдъхна смелост, даде му увереност и му подсказа, че трябва да остане зад подиума, където бяха бележките му. Лейк започна с думите, че не е дошъл да критикува, че уважава губернатор Тари, но през изминалите пет минути и единайсет секунди неговият събеседник не е казал нищо позитивно.
След това той игнорира опонента си и очерта накратко три теми, които трябваше да бъдат дискутирани — данъчните облекчения, реформата в социалното осигуряване и търговския дефицит. Не каза нито дума за отбраната.
Първият въпрос от репортерите беше към Лейк и засягаше бюджетния излишък. Какво да се прави с парите? Това беше леко подаване от приятелски настроен репортер и Лейк реагира моментално. Трябва да увеличим социалните помощи, отвърна той, а после демонстрира удивителна финансова компетентност, като изложи как точно смята, че трябва да бъдат похарчени парите. Цитираше само по памет цифри, проценти и прогнози.
Отговорът на Тари беше просто да се намалят данъците. Да върнем парите на хората, които са ги спечелили, каза той.
Докато отговаряха на въпросите, кандидатите спечелиха сравнително малко точки. И двамата бяха добре подготвени. Изненадата беше, че Лейк, човекът, който искаше да притежава Пентагона, беше толкова компетентен по всички други въпроси.
Дебатът продължи нормално. Въпросите от зрителите бяха напълно предсказуеми. Интересното започна, когато на кандидатите беше позволено да спорят пряко. Тари започна пръв и, както се очакваше, попита Лейк дали се опитва да купи изборите.
— Вие не се притеснявахте за разходите, когато имахте повече пари от всички останали — отвърна Лейк и публиката се оживи.
— Аз нямах петдесет милиона долара.
— И аз нямам толкова — каза Лейк. — Цифрата е по-скоро шейсет милиона и парите продължават да идват по-бързо, отколкото сме в състояние да ги броим. Изпращат ни ги работници и хора със средни доходи. Осемдесет и един процента от нашите дарители са хора, които печелят по-малко от четирийсет хиляди долара годишно. Нима тези хора нямат право на това, губернатор Тари?
— Трябва да има лимит на средствата, които един кандидат има право да похарчи.
— Съгласен съм с вас. Затова съм гласувал за лимит осем пъти в Конгреса. Вие от своя страна никога не сте говорили за лимит, докато парите ви не свършиха.
Губернатор Тари погледна глупаво като Дан Куейл към камерите — замръзналият поглед на заслепен от фарове елен. Неколцина от хората на Лейк сред публиката се засмяха достатъчно силно, за да бъдат чути.
Капчиците пот отново се появиха на челото на губернатора, докато той преравяше големите си листове с бележки. Тари не беше действащ губернатор, но все още предпочиташе да бъде наричан така. Всъщност бяха минали девет години, откакто гражданите на Индиана бяха оттеглили подкрепата си от него само след един мандат. Лейк пазеше този удар за по-късно.
После Тари попита защо Лейк е гласувал за петдесет и четири нови данъка по време на четиринайсетте си години като конгресмен.
— Не си спомням петдесет и четири данъка — отвърна Лейк, — но много от тях бяха върху тютюна, алкохола и хазарта. Освен това съм гласувал против повишаването на данъците върху личните и корпоративните доходи, срещу федералните данъци при източника и данъците върху социалните осигуровки. Не се срамувам от това. А като стана въпрос за данъци, губернаторе, как ще обясните факта, че през четирите ви години в Индиана повишихте данъците в щата средно с шест процента?
Не последва бърз отговор и Лейк продължи.
— Искате да намалите федералните разходи, но по време на мандата ви в Индиана щатските разходи бяха увеличени с осемнайсет процента. Искате да намалите данъците върху корпоративните доходи, но по време на вашия мандат корпоративните данъци нараснаха с три процента. Искате да намалите безработицата, а когато бяхте губернатор, четирийсет хиляди души повече получаваха социални помощи. Как бихте обяснили това?
Всеки факт от Индиана нанасяше тежки удари и губернатор Тари беше безпомощен.
— Не съм съгласен с цитираните от вас цифри, сър — успя да каже той. — Ние създадохме работни места в Индиана.
— Наистина ли? — попита иронично Лейк. Извади лист хартия, сякаш държеше обвинителен акт срещу губернатор Тари. — Може и да е така, но по време на вашия мандат почти шест хиляди бивши служители се записаха като безработни — заяви той, без да гледа към листа.
