Грейс го изгледа със сериозно изражение.
— Не забравяй, че третата афганистанска война беше едно прекалено изсилване и поводът за него беше кавга за това на кого принадлежи една градина! А пък твоята война започна с убийството на един австрийски ерцхерцог в невзрачен град на Балканите, встрани от главните събития. Това беше само поводът, а не главната причина за войната.
Джо мълчеше, лишен от аргументи, с които би могъл да я обори.
Тя продължи вече със съвсем откритото намерение да го дразни.
— Обаче доколкото виждам, ти не приемаш на сериозно идеята Бъроус да е убиецът. Честно казано, аз също не я приемам! Всички си подавахме чинии на трапезата, за да си сипваме един на друг от ястията, до които не можехме да стигнем. Помислил ли си за Бети? Видях я да сипва ядене в чинията на Земан. Минавало ли ти е през ума, че тя би могла да се престори, че й е призляло, за да хвърли подозрението върху онази нещастна птица!
— Да се престори, че й е призляло? Би ли могла?
— О, я стига, Джо! Всяка ученичка знае номера да предизвика повръщане, като си бръкне с пръст в гърлото. По такъв начин тя би могла да се спаси от ситуации, в които не би искала да участва — например да отиде на хокей през януари или на чай при пралеля си Милдред…
Джо се размърда ядосан.
— Но защо…? — започна той.
— Точно така! Защо? Бети би имала абсолютно същия мотив като мен, което означава, че не е имала такъв! Но като си говорим за тези неща, защо не помислим и за Фред Мор-Симпсън. Умен мъж. Добър стратег и доста коравосърдечен. Ако е искал да отрови Земан, не бихме могли да знаем как го е направил. Не съм го виждала да подава храна или питие на Земан по време на вечерята. А ти? — Тя го изгледа проницателно. — Обаче после… искам да кажа след като дамите се оттеглиха. Какво стана тогава, Джо?
— Всички изпихме по едно-две брендита, т.е. онези от нас, които останаха. Бяхме аз, Джеймс, двамата пущуни и Фред… — Гласът му постепенно затихна, а Грейс следваше мисълта му като хрътка.
— Кой разливаше по чашите? — попита тя.
— Освободихме прислугата, казахме, че сами ще се оправим, и Фред се зае да пълни чашите.
— От нова бутилка ли?
— Не. Беше около две трети пълна. Беше в един шкаф в трапезарията.
— Фред знаеше ли къде е сложена?
— Да. Отиде право там. Е, добре, той със сигурност е имал възможност да го направи, но не, Грейс, не е бил Фред.
— Много ми се иска да знам, Джо, защо казваш с такава сигурност, че не е Фред, след като си готов да ме обвиниш в такава безразсъдна постъпка?
„За такова нещо други биха се разсърдили, но не и Грейс“, помисли си Джо. Тя беше по-скоро любопитна, както винаги, и в тона й се усещаше, че й е малко забавно.
— Е, тук отново стигаме до въпроса защо? — продължи да упорства Джо.
— Та ти почти не познаваш Фред. Не се заблуждавай от добродушното му поведение. Той е амбициозен и безсърдечен. Може би не е нужно да казвам тъкмо на теб, че всеки летец, оцелял във войната, със сигурност има инстинкти за самосъхранение и доста голям късмет, за да го постигне. Говореше се за драстични съкращения в кралските ВВС, и то сред висшите чинове, в които е и Фред. Сега модното занимание е инспирираното от Лигата на нациите разоръжаване — нещо, което превръща Фред и такива като него в адвокати на дипломацията на канонерките, посредством която искат да останат в историята. Сега Фред е в разцвета на силите си и няма намерение да се окаже излишен. Инцидент от такъв характер по границата, с който той може да покаже убедително колко належащо е въздушното разузнаване, а още по-добре прочистването от въздуха, би дошъл за него тъкмо навреме. Вместо да го отзоват, за да стои зад някое бюро в Лондон през остатъка от кариерата си във военновъздушните сили (а такава вероятност има), сега той се озовава в доста наподобяваща война ситуация, изискваща неговите специални умения и ескадрила бомбардировачи по границата. Ти, както и аз станахме свидетели как не скри задоволството си от създалото се положение. Вече бере плодовете от преждевременната смърт на Земан. — Тя замълча за миг, а после добави: — Освен това не само пущуните искат да си отмъщават. Нали помниш какво каза Хю за племенника на Фред?
— Грейс, това е нелепо! Да не би да мислиш, че Фред е убил Земан?
— Не, разбира се. Просто дадох воля на въображението си. Сега остана Джеймс. Той седеше точно до Земан през цялото време, докато траеше вечерята, имал е достъп до брендито…
— Е, добре! Достатъчно! Станаха прекалено много заподозрени! Има прекалено много хора с мотиви и всички са имали възможност да го направят. Петнайсет души в ковчега на мъртвеца!
— И йо, хо, хо! И бутилка ром! — добави Грейс.
Смениха лесната езда през долината Базар, като завиха рязко надясно и започнаха да се изкачват през хълмовете. От тук нататък трябваше да се говори само на пущу. Грейс му напомни, че слухът на афридите е също толкова остър, колкото и зрението им, а Джо все по-осезателно имаше чувството, че ги наблюдават. Наблюдаваха ги отгоре и от всички страни на пътеката, която стана още по-тясна и по-стръмна.
Усети как по гърба му се стича пот и се опита да потисне потръпването, когато си даде сметка, че срещу тях са насочени много очи, а може би и дула на пушки. Кое ли ще е по-лоша съдба, започна да се пита той — да те простреля снайперист в някоя изоставена нива във Фландрия и тялото ти никога да не бъде намерено сред всепоглъщащата кал, или да бъдеш направен на парчета от някой джезаил и оставен да се разлагаш върху горещите камъни на границата?
Докато яздеше отзад редом с Юсуф, Джо наблюдаваше как Грейс разговаря спокойно с Аслам. Умна жена и много смела. Какво беше очаквал да постигне с това възмутително обвинение? Признание? Вероятно не. Най-доброто, на което се беше надявал, беше тя да сподели с него това, което той беше сигурен, че знае за смъртта на Земан. Отговорът й не беше убедителен, да не каже преднамерено заблуждаващ. Беше се поколебал дали да сподели с нея доказателството, което имаше за невярната й диагноза, за да разколебае увереността й. Опита се да сложи на везните задоволството, което щеше да изпита, когато покаже на тази самоуверена жена, че не е някакъв смотан полицай, за какъвто очевидно го смяташе, срещу това, че щеше да я накара да бъде нащрек точно когато тя ще се опита да му излезе с най-големия си блъф. Следващия час щеше да подложи на изпитание до краен предел нейната решителност и лукавство и Джо реши, че за него не би имало по-голямо удоволствие от това. По-късно. Ако изобщо имаше „по-късно“.
Скритото наблюдение изведнъж бе заменено от открито предизвикателство. Появиха се двама местни жители, които препречиха пътя им, а Джо усети, че от двете страни на клисурата ги дебнат из засада въоръжени с пушки хора. Аслам каза нещо в отговор и зад скалите се появиха двама мъже, за да отговорят на поздрава, но Джо забеляза, че продължаваха да ги наблюдават внимателно. Грейс изрази съболезнованията си на пущу, явно разпознавайки един от афридите, към когото се обърна по име. За пръв път Джо успя да разбере какво си говорят. Бяха го репетирали във форта, а склонността на пущуните да си служат с жестове, да се шегуват и да показват актьорските си умения, много го улесни.
Аслам започна с кратки, но сърдечни поздравления. След това замълча, изчака, спокоен и самоуверен, да му дадат знак да продължи. Той не каза по каква работа са тръгнали, защото предполагаше, че това е известно на стражите. Последваха очакваните въпроси и показвайки леко нетърпението си, Аслам им каза да не се престарават и да ги пропуснат да продължат пътя си. Времето беше кратко. Отношението на стражите стана видимо по-недружелюбно и те отново заразпитваха Аслам. Като им показа явното си раздразнение, той ги уведоми, че докторката е била повикана да прегледа Малик, и се учуди, че не са уведомени за това.
Часовоите започнаха да се съвещават помежду си и всички вкупом заявиха, че никой не ги е уведомил. Вчера сутринта от форта на англичаните покрай тях бил преминал вестоносец, но това било всичко. Сигурни ли са, че са ги повикали? Аслам, полуядосан, полу на шега се развика:
