Ако това весело време продължаваше повечко, щях да остана с впечатлението, че комитаджийството е нещо много забавно. Но един ден стана нещо, което изглеждаше специално предназначено да ми напомни, че ако мрачната страшна игра, която тези хора играеха, изглежда да спира понякога, тя не става от това по-малко ужасна или реална.

Загатнах вече за деветте села от полето, срещу които гърците крояха нещо. Гръцкият владика искаше да знае какво става в тях и кой води неговите "духовни чеда" по кривите пътеки.

Една вечер, когато ядяхме, един селянин пристигна и донесе писмо на Лука. Той го прочете със свити вежди, бутна го в чантата си и хвърли поглед към хората. От тези, които бяха свършили вечерята си, той повика пет души, заповяда им да придружат куриера на връщане и да останат под заповедите на селския комитет.

Когато се завивахме да спим, Лука ми каза:

– Навярно утре ще имаме гости.

На сутринта, едва бях свършил закуската си, чух шум и викове. Излязох вън. Две лодки полека приближаваха, подкарвани от пет наши момчета. Очите ми се спряха върху коленичилите фигури в преднището на една от лодките. Това бяха двама селяни с вързани назад ръце. Внезапно, неестествено мълчание надвисна над лагера; можех да чувам плискането на водата в предниците на приближаващите лодки, докато те не се удариха в сушата. Насъбралите се четници направиха път на новодошлите да слязат. И наистина, те слязоха, но аз имах впечатлението, като че те се отдръпнаха с внезапен ужас.

Единият пленник беше мургав, не още стар, мръсен и зле облечен. Макар че ни поздрави леко на местното наречие, личеше, че не е българин. Той беше отвратителен, сякаш сега се беше измъкнал от блатната тиня.

– Добър ден, Лука – каза той с мазна, самоуверена усмивка. – Тук значи живеете вие.

Никой не отговори.

Другият беше посивяло, сбръчкано, приличащо на мишка същество. Той беше по-чист от другаря си, съшо облечен в селски дрехи. Аз го виждах за първи път, но беше явно, че цялата му физиономия е неестествено разкривена. Беше загубил всякаква надежда.

Навалицата се раздели на две, за да пусне пристигналите в колибата. Лука ме взе под ръка и ние влязохме след тях. Пленниците седнаха, единият на едната, другият на отсрещната страна на огъня. Лука се спря замислен. Един по един в колибата влязоха всички четници. Те седнаха до стените. Аз и Тодор – на чергите. Стори ми се, че Лука се колебае с кои думи да започне. Най-сетне вдигна очи към пленниците и попита:

– Какво търсите по нашите села?

Дебелият отговори веднага:

– Искахме да купим жито.

Той произнесе думите си като на подбив. Трябваше ли Лука да му задава такъв неуместен въпрос! Разбира се, те са търсили жито из българските села!

– Писаха ми от селото – продължаваше невъзмутимо Лука, – че ти си от гръцкия манастир зад Негуш, истина ли е това?

Дебелият мигна с едното си око и отговори вече не така свободно.

– Да – аз съм слуга там. Игуменът ме прати да купя жито...

Лука го прекъсна.

– Кой е твоят приятел?

– Селянин, който съм наел с коня му.

– Дай да ти видя ръката, старче.

Старият механично откри дланта на ръката си и даже аз видях, че тя е мека и бяла като на чиновник.

– Аз съм стар и не мога да работя – обясни той, – моят син ме поддържа.

– Ти лъжеш, ти нямаш син.

Всички се обърнахме. Лицето, което каза тия думи, стоеше до вратата. Той беше най-старият четник, с голяма бяла брада, която падаше до гърдите му.

Лука попита строго:

– Откъде познаваш тоя човек?

– Бяхме съседи – отговори четникът.

Той се приближи до пленника, наведе лицето си до очите му и попита:

– Познаваш ли ме, байно? В онова време ти не държеше кираджийски коне. Тогава беше писар в канцеларията на прокурора. Ти превеждаше обвинителните писма на турски и гръцки, защото знаеше езици. Нещо повече от това не знам за тебе, но мъчно ще ни излъжеш, че тая свиня е наел тебе и коня ти да пътувате за жито. По-скоро ти си го взел под наем. Познаваме те, старче.

Пленникът не отговори. Четникът се обърна, запали цигара и излезе от колибата.

– Дайте ми торбата, която сте взели от тях – каза Лука и Александър му я подаде.

В това време един от четниците беше направил кафе и поднесе по чаша на двамата пленници, като че те ни бяха гости. Друг един им предложи тютюн и цигарени книжки, но старият трепереше и не можеше да си свие цигара. Свиха я и му поднесоха главня да запали. Двамата машинално взеха кафетата, по пиха малко, повечето изляха.

Тодор започна да разглежда документите, които бе извадил от торбата. Той четеше гръцки.

– Думите са разместени – каза той, – но те могат да имат само едно значение. Житото е по-изобилно в Негуш, отколкото тук. Не се пътува цял ден по тия места за чувал жито.

Лука не каза нищо, внезапно стана и излезе вън. Тодор и аз скоро го последвахме. Намерихме го седнал замислен върху една обърната лодка. Един по един дойдоха и четниците, а накрая изведоха и пленниците.

Лука стана и започна да се разхожда нервно. Дебелият пленник махаше с ръце и разправяше нещо на мълчаливите четници, а старият само чупеше пръсти. Лука внезапно се извърна и спря.

– Пуснете ги да си идат. Антоне, заведи ги на долното пристанище. Яни, Стефане, Стояне, идете и вие. Тръгвайте вие двамата и друг път да не дохождате по нашите села!

Четиримата четници влязоха в колибата да си вземат оръжието. Антон, най-старият, избута двете лодки. Вързаха отново ръцете на пленниците. Дебелият повдигна своя кози япанджак, но един от четниците му го взе. За първи път дебелият изгуби своята самоувереност. Той почна да хленчи, краката му се подгъваха, а откритите космати гърди се тресяха.

– Моят япанджак – надуваше се той от плач, – дайте ми япанджака. Аз съм сиромах човек.

Лука взе дрехата и я хвърли върху рамото на човека.

Най-сетне двамата седнаха, всеки в предната част на лодката, като два безпомощни пингвина. Когато те обърнаха гърбове, забелязах, че Антон вмъкна една секира в лодката. Четниците стъпиха отзад по двама и бутнаха прътовете. Всички се струпахме на брега, между нас беше и Лука. Наблюдавахме двете лодки, докато се изгубиха в тръстиката.

Тодор и аз продължихме разходката си пред колибите. Другите лежаха наоколо, както обикновено, само че по-мълчаливи. Преди да минат двадесет минути, двете лодки се върнаха, но никой от четиримата четници не продума, нито някой ги попита нещо, когато влязоха в колибата да закачат своите карабини.

Креслив орляк врани прелетя над главите ни и почна да се вие на два километра от нас. Аз не можах да възпра ужасната представа, която неволно ми се натрапваше, и влязох в колибата. Лука лежеше на чергата, кръстосал ръце и сложил глава върху тях. Той остана така до залез.

Най-после настъпи тревогата. Отдавна я чакахме и тя дойде.

Селяните от двете села в полето, наричано Сланица, за които загатнах по-рано, са от славянски произход, но гръцкият владика в Караферия размахва като хипнотизатор ръце и им казва: "Вие сте гърци". Те, в ужас от "Христовите войници", покорно отговарят. "Ние сме гърци" – макар че това не могат да произнесат на класическия език, а прибягват до варварския жаргон, наречен български език.

Това станало преди няколко години, преди агитаторите да се явят във Воденско.

Веднъж гръцкият владика се научил, че неговото стадо в Сланица поканило четата на Лука. После още по-лошо, че селяните помагали на четата, давали храна и водачи, че престанали да плащат десятъка на черквата, не посещавали гръцките училища и че купували пушки и амуниции от контрабандистите. Това разгневило владиката, той повикал капитана на своите банди и му казал:

– Коста, ние трябва да запазим чистотата на нашите хора. Пиши им братско писмо и ги предупреди за коварството на тия български разбойници. Бъди кротък – по-твърд.