Всичко това Сандо прочете високо, но в писмото имаше и лични работи за мене. Петруш наглед се показваше доволен, че Ислям е убит най-после, но ако четях правилно мислите му през редовете, неговата радост бе смесена с остро съжаление. Той съжаляваше, че не бе успял да улови Исляма жив и да го съди надлежно в една редовна сесия на съдилището си.

Редица планини, на които най-високият връх е Пелистер, отделя Битолската долина от Преспанското езеро. По един път, който минава през пролома на тия планини, рибарите от Преспанското езеро пренасят риба, за да я продават на Битолския пазар. През един горещ ден на месец август трима изпотени човека, очевидно рибари, караха две натоварени магарета с риба по прашното шосе към града. Едното от тия лица беше сам авторът на тази книга, но той беше тъй добре предрешен, че и по-проницателни очи от тия на часовия при поста на върха не можеха да го различат от двамата му другари.

Беше още рано следобед, когато минахме акцизните власти при градските врати. Оттук продължихме пътя си по топлите и тесни улици на Битоля, дойдохме до центъра на града и през главната улица, която води към месопродавниците, карахме бавно и насила магаретата. Най-сетне влязохме в един хан, предадохме двете животни на едно момче и занесохме рибата в рибарските бараки. Преди да я премерят, аз вързах три доста големи риби на една връв, вмъкнах се в навалицата и тръгнах из улиците.

Аз не се чувствах тъй уверен в себе си, както може би изглеждах. За пръв път трябваше да разчитам на своята хитрост и способност и да се справям с несигурността на моето положение. По причини, които няма да обяснявам тук, Сандо беше останал с Кръстьо и неговата чета.

Моето пристигане не беше известено. Първо, Кръстьо преди няколко време беше скъсал отношенията си с окръжния комитет въз основа на това, че докато Ресен не прати редовно избран делегат в Битоля, районът остава непредставен. Вместо веднага да нареди произвеждането на избор, окръжният комитет обявил Кръстьо за нарушител на законите на организацията и за осъден на смърт. Но досега никой не бе се осмелил да изпълни присъдата.

Освен това от сведенията, които бяхме събрали, вече имаше съмнения относно съществуването на окръжния комитет. Трима от неговите членове, включително и Орела, бяха избягали от турска територия, а за Лигушев се предполагаше да е в затвора. Оставаше още един, когото познавах, един евреин-лихвар, но на него аз не смятах да се доверя.

Селският учител ми бе дал наставления да премина шумната част на града и да отида в къщата на неговите родители, които живееха в една крайна махала. Те ме приеха любезно. Според наставленията на техния син, те бяха приготвили за мене един кат дрехи, каквито се носеха в Битоля. Двамата старци знаеха твърде малко за местната революционна политика, тъй че тяхната къща ми служеше само за временно убежище. Все пак аз научих, че докато мнозина от старите ми познати са избягали, а някои са в затвора, окръжният комитет си останал непокътнат и Мойсей все още бил негов член. Един ден аз видях Георги да минава по улицата, така че беше налице поне един активен орган на окръжния комитет. Написах една бележка на Мойсей, че съм тук.

Той дойде следобед и ме поздрави радостно, запъхтян и изпотен от ходенето.

Тогава аз реших да продължавам да вярвам и досега, че каквото и предателство да има при смъртта на Пецов, той няма никакво участие в него.

Същата вечер се преместих в Йени махле. Като вървях по кривите улици, видях познати хора, на които лицата светнаха от радост, щом ме познаха. Тъкмо в това време Спиро и едно друго момче се караха пред вратата. Като ме видя, той се спусна към вратата, влезе вътре и я остави полуотворена. Събраното семейство ме поздрави като стар приятел и ме заведоха на трапезата за вечеря, където предварително бяха приготвили място и за мене. Мойсей ги беше предупредил за идването ми.

В продължение на няколко дни бях доста зает и уреждах кореспонденцията си с България, която напоследък бях прекъснал. В това време успях да схвана и местното положение. Георги дойде да обядва при мене и беше доста искрен. Арестували го, но го пуснали без разследване. Орела и Лигушев били предадени от социалистическата група в града⁶⁰.

За Елена Т-ева, момичето, което се опита да се срещне с мене, не можах да науча нищо определено. Спиро мислеше, че тя е заминала за България да следва в Софийския университет. Братът на Спиро, учителят, каза, че тя прекарвала ваканцията в едно село до крайните махали на града при една своя приятелка. Аз не исках да питам повече за нея, защото, според моите сведения тя беше членка на омразната социалистическа фракция и името й все още отчуждаваше мнозина, които съвсем не бяха безчестни. Обаче случаят ми помогна.

Един ден, като пишех записките си в една от стаите на горния етаж, дойде стара жена и ме предупреди че имало общ обиск в Йени махле. Изведнъж тревогата се разпространи в цялото семейство. Набързо събрах нещата си и с тях натъпках вътрешните си джобове тъкмо когато силно се чукаше на вратата. Аз скочих от задната стена в другата градина. Във всички дворове жени и деца тичаха насам-натам в нервно напрежение. Спиро ме беше изпреварил от една дупка на стената, аз го последвах през една врага, минахме край група уплашени жени и се промъкнахме от градина в градина. Току щяхме да изскочим на една уличка, но една жена ни тикна назад и тръшна вратата пред цяло отделение стражари. Впуснахме се в друга посока. Спиро тичаше пред мене с отчаяна енергия. При последния двор между къщите бяхме спрени от навалица жени.

– Оттук, оттук – извика някой и аз се втурнах през една вратичка в глуха улица. Едно момиче ме улови за ръка и двамата затичахме силно по уличката, като оставихме Спиро зад нас. Минахме уличката, влязохме в един проход между къщите и стигнахме на открито поле.

– Върви по тази пътека – каза момичето – и иди към нивите. Когато се стъмни, върни се по същия път, аз ще те чакам.

Аз продължих да вървя по пътеката и когато излязох на полето, тръгнах по-бавно. Беше рано следобед, през един хубав, ясен летен ден. Когато стигнах до дърветата и до високата трева, вълнението ми поутихна. Започнах да се разхождам. Като стигнах до една рекичка, тръгнах край брега през зеленото поле. Най-сетне дойдох до едно място, където се пресичаха две каменни огради и тука, под едно огромно дърво, див кестен, аз си полегнах. На това място сладко си почивах в дълбочината на тревата, като слушах шумоленето на листата. Струваше ми се, че бях задрямал, когато чух гласове и приближаването на леки стъпки.

– Тук ще се разделим – казваше един женски глас. – Тази вечер ме чакай.

– Да, ела рано, ще спим на балкона.

И отговорът беше на жена, но гласът ми беше познат. Повдигнах се на лакът. Едно момиче бавно и заднишком се приближаваше към мене. Другото вървеше също заднишком в противна посока. Те си казаха сбогом и се обърнаха. Тази, която беше по-близо до мене, се стресна, като ме видя, защото аз се бях изправил и облегнал на оградата. Тя продължи пътя си, като гледаше пред себе си. Още един път тя ме погледна под око и след това се спря. Очевидно едва сега ме позна.

– Какво правите тук? – извика тя. – Не знаете ли, че полският патрул минава по тоя път? Той може да ви зададе въпроси, на които не ще можете да отговорите.

– Полицията сега е много заета в Йени махле и няма време да идва тук – отговорих аз. – Как можахте да ме познаете?

– Аз съм ви виждала често – каза тя. – Това беше през миналото лято, когато бях в София. Веднъж ви видях с Груев, като пиехте бира, тогава моят брат ми каза кой сте.

Настъпи мълчание. Когато вече я намерих, не знаех какво да й говоря. Но най-сетне казах:

– Казаха ми, че сте отишли в София.

– А вие как разбрахте коя съм аз?