Към среднощ се разделихме. Ние четиримата се проснахме на чергата пред огъня. Преди съмнало Апостол ме събуди. Беше доста студено. Шейхът спеше спокойно до нас, свил се на кълбо под един япанджак – навярно му беше студено.

– Той не е навикнал на такова легло – прошепна ми Апостол.

Той стана, хвърли своя япанджак върху младия турчин и се вмъкна под моята покривка.

На сутринта след изпиването на кафето ние излязохме да се поразходим. Аз посъветвах Владо да оставим шейха и Апостол да преговарят насаме. Но те настояваха да присъствуваме и ние. След това шейхът разкри целта на своето посещение.

Той покани Апостол да отиде в Цариград като гост на султана за един месец, негово величество признава Апостол за човек с удивителна военна и административна способност и водител на народа. Негово величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо от неговия вожд. През време на посещението в Бариград аскерът ще бъде изтеглен от района на Апостол и той ще може да се сношава със своите подвойводи всеки ден чрез специални куриери. Апостол ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.

Едва ли шейхът бе много изненадан, когато Апостол, след като изслуша мълчаливо цялото предложение, решително го отхвърли. Явно той знаеше по-добре положението, отколкото самият султан. Въпреки написаните десетки книги, всяка една под авторството на някой дипломат, аз съм убеден, че прехваленото знание на Абдул Хамид за собствената му империя не е вярно. Султанът е имал мъгляво понятие за революционното движение, когато с мислел, че Апостол е едничкият важен фактор в него.

След това шейхът помоли Апостол да потвърди своя отказ писмено. В този смисъл се написа писмо до негово величество, с което бе признато изпълнението на мисията от страна на шейха. В това писмо бе добавено. "Ако всички чиновници са като шейх Кемал, много малко недоразумения ще има между народа и неговия господар."

В това време аз показах моя "Кодак" на шейха. Той се зарадва и извика:

– Фотографирайте Апостол и мене заедно. Това ще бъде един скъп спомен за моето посещение.

Аз ги фотографирах двамата заедно, седнали рамо до рамо. След това се оказа, че нямам достатъчно течност за проявяване. Шейхът се наскърби, но аз казах:

– Аз ви давам непроявения негатив, под условие обаче, че вие ще ми изпратите една снимка. Ето ви моят адрес в България.

Той обеща. Тогава аз завих негатива в една червена хартия и му го дадох.

Шейхът си отиде следобяд.

– Ако някога дойдете в Цариград – ми каза той, – потърсете ме. Да, зная, че вие сте нелегален... но аз не съм полицейски чиновник. Не мога да ви представя в двореца, но бих ви приел царски в моя дом.

Когато той изчезна зад тръстиката с лодката, четниците го поздравиха с "ура". Той стана, направи темане, а след това неочаквано свали феса си и го размаха във въздуха.

На другата зима, когато пристигнах в София, намерих едно писмо, адресирано до мене и облепено с турска пощенска марка. Вътре имаше една снимка от прочутия негатив, не твърде чиста, но ясна. Имаше и едно писмо, което свършваше с думите: "Бог да ви пази във вашите приключения." На гърба на фотографията беше написано само "Кемал".

По-късно четох във вестниците, че той бил назначен за каймакамин в Ениджевардарската каза. След успехите на младотурците аз често разгъвах вестниците и макар че няколко пъти се повтаряха някои от неговите имена, но те не бяха подредени така, както бяха записани в моя дневник.

След като оставихме Апостол, ние започнахме постепенно да се насочваме към север. Като минахме реката Вардар, дойдохме в Кукуш и там, в обширната тръстика на Аматовското блато, се срещнахме и прекарахме няколко дни с Дамян Груев. Той беше по обиколка за уреждане на изборите за делегати на предстоящия общ годишен конгрес, който трябваше да се проведе близо до границата с България. Тогава фотографирах този виден водач. Аз не мислех тогава за стойността, която ще има този портрет за македонците. Малко повече от месец след това Груев бе убит в едно сблъскване с аскера.

Ние бяхме шестима и вече пет дена се криехме и бягахме от военните патрули, което не бе лека работа при сто патрона муниция, манлихерова пушка и каракачанско кебе, тежко осем килограма. На шестия ден стигнахме до полите на Струмишките планини в Северна Македония. Ние изтривахме потта от очите си, когато гледахме нагоре към прохладните сини височини.

– Ще се качим там горе – казах аз и моята войска от пет души извика единодушно, че съм изрекъл мъдростта на един велик генерал. Но вън от обещанието за сигурност тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания⁷⁴.

Ние чакахме скрити в една гориста клисура, а на третия ден дойде кривокрак куриер, който трополеше надолу по скалите. Носеше отговор на писмото ми. То казваше:

"Ще те чакам под върха при белия дъб. Вземете куриера със себе си."

Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторстваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.

– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, един спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.

– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.

– Аз съм Христо Чернопеев⁷⁵.

Христо Чернопеев, 16 юли 1868 – 6 ноември 1915

Аферата „Мис Стоун“

Аз се извърнах към него веднага.

– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?

Той кимна глава с мрачна усмивка.

– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа.

Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко, което беше свръхселско у Христо Чернопеев. Два дена говорихме за други работи: за относителните достойнства на манлихеровата и маузеровата пушка, за еволюцията и революцията и дали в балканските страни има пролетариат, въпрос, по който много добри специалисти могат да спорят, като всичко това ни сближи до такава степен, че следващата история дойде съвсем естествено. Бяхме се отдалечили от лагера на една открита полянка върху планински склон, от която можехме да виждаме ясно рилските върхове, що разделят Македония и България. В промеждутъчното разстояние лежеше театърът на прочутия инцидент. И така, въпросът възникна отново.