Селският учител, при който прекарахме няколко дена, беше един прозаичен младеж, местен секретар и съвсем не социалист. Той ни разказа случката просто за да илюстрира особените обрати, които може да вземе турският дух.

Учителите от демирхисарските села решили да искат по-голяма заплата. За да обсъдят един общ план на действие, те решили да се съберат в един централен пункт на района. За тая цел избрали един стар полусрутен манастир, където могат да говорят вечерта и да спят там през нощта.

Току-що се събрали и разисквали по въпроса, влязъл при тях един селянин и ги предупредил за приближаването на аскера. Понеже тяхното събрание не било против законите, те останали и при едно силно почукване на вратата отворили. При тях влезли един юзбашия⁵³ и взвод войници. Турският офицер ги изгледал подозрително.

– Вие сте революционери – казал той.

– Не сме – отговорил един от учителите. – Ние се събрахме да обсъдим искането за по-големи заплати – и той показал едно писмо, което почнали да пишат до българския владика в Битоля.

Капитанът казал на войниците си да излязат навън.

– Драго ми е – казал той, – че нямам работа с комити.

Сам той седнал и проявил жив интерес за тяхното положение, техните заплати и скъпотията на живота.

– Обичам хората, които желаят да подобрят своето положение – продължил той. – Вие, учителите, трябва да се организирате навсякъде в Македония. Защо комитетът не ви помогне?

Те се постеснили при тоя деликатен въпрос.

– Братя – казал той, като поставил едната ръка върху гърдите си, – не искам никой да се издава. Зная че всички сте революционери. И макар че моята сегашна длъжност ме прави ваш враг, моето сърце е с вас. Не казвайте нищо, което да компрометира отделни лица, но нека разискваме въпроса общо. Аз желая да науча вашето мнение, вие ще узнаете моето.

Неговите уверения били тъй убедителни, че учителите станали свободни и почнали да говорят по предмета на съвещанието си до късно вечерта. Най-после един от учителите казал:

– Явно е, че вие сте младотурчин.

– Аз съм такъв и нещо повече – отговорил офицерът, – моята вяра е по-широка от Турция – аз съм социалист.

– Как така – попитал учителят – можете да служите на един тиранин като султана?

– Защото – отговорил офицерът – аз не съм индивидуалист. Аз вярвам в масовите действия. Армията изобщо трябва да бъде с нас и ако ние прогресистите я изоставим, как ще превърнем тези, които остават? Когато болшинството не е още с нашия ум, армията слуша султана и ние трябва да му слушаме покорно, догдето убедим болшинството, че то не трябва да се покорява на султана. Всяка друга тактика ще ни направи безнадеждни партизани.

Към среднощ той ги напуснал, като ги молел да не говорят по тия въпроси пред селяните, които, като мислят, че той е либерал, ще очакват, че той ще затваря очи пред незаконните действия и ще причинят тревоги на себе си.

– Кажете на вашия войвода, че аз искам да се срещна с него. Не в качеството си на длъжностно лице – добавил той шеговито, – но като приятел. Аз ще дойда сам, където и да ми определи срещата. Такова свиждане ще бъде полезно и за двама ни.

Наскоро преди да тръгнем за Ресенската каза, над езерото Преспа, очаквайки да влезем във връзка с ресенската чета, получихме други неприятни новини. При този случай селяните не бяха толкова унили, защото от шестнадесет четници само девет били убити, а бяха паднали около сто войници убити и тежко ранени. Останалите седем души си пробили път с бомби през турските линии по мръкнало. Ние не можахме да се срещнем с войводата, бивш калугер, наричан "дяконът", който отишъл в града да се цери, преоблечен като поп⁵⁴.

Дякон Евстатий (Георги Шкорнов), 12.02. 1873 – 20.03.1935

Тогава се върнахме към Демирхисар и влязохме в съобщение с Ташко, районния войвода⁵⁵. От селските учители се научихме, че той бил влах, млад човек, който обичал химията, че неговата чета никога не е бивала повече от шест души и че той бил ученик в гимназията. Един ден получихме писмо от него, в което ни определи среща в планината, близо до село Бабино.

Тази нощ ние вървяхме доста бързо и на следната сутрин стигнахме при една купчинка овчарски колиби, кацнали по стръмната тясна урва. Тук спахме цял ден и като се събудихме, получихме известие, че Ташко ще пристигне през нощта. Беше студено и ние заедно с овчарите се струпахме около огъня на окадената колиба. Поставиха патрул далеч повече от един километър и половина в три посоки, защото се знаеше, че наблизо има патрул от аскер, несъмнено от ротата на офицера – социалист.

Към среднощ един далечен сигнал на часовия ни събуди от дрямка, а след петнадесет минути шест въоръжени човека с япанджаци влязоха в колибата и ни поздравиха с братска целувка. Всички бяха момчета, най-старият от тях беше Ташко; един дребен, уморен, тесногръд младеж, с малки неправилни бакенбарди, провиснали по острата му долна челюст. Той седна до мене изнурен.

– Значи, вие сте били в Битоля? – попита той.

– Да, нещо преди месец – отговорих аз.

– Как са хората там?

– Много добре. Сигурно биха ви пратили поздрави, ако знаеха, че ще се срещна с вас.

Ташко ме изгледа критически за момент.

– По дяволите с техните поздрави – отвърна той най-после. – Аз бих им изпратил стрихнин заради техните поздрави.

– Те изглеждат тъмни личности – признах аз, – но не мога да кажа нищо определено лошо за тях.

– Лошо! – извика той, като се надигна на лакътя си гневно. – Те убиха Сугарев!

– Отде знаеш това?

– Сугарев беше честен човек – продължи Ташко – и той се готвеше да тури край на техните мошеничества. Те убедиха едничкия честен човек между тях, един глупав стар поп, на когото Сугарев се доверяваше, да го повика в полето за важна среща. Аз се съмнявам дали старецът знае и досега, че е имало предателство в комитета.

Това бе поразително разкритие, но само половината от онова, що имаше още да чуем.

– А какво ще кажеш за Пецов? – попита Сандо.

– Пецов беше груб, необразован човек – продължи Ташко, като се облегна отново, защото бе явно, че е много изморен, – ала той можеше да схване двойната им игра. Но той не подозираше, че те се готвят да го издадат. Те извикаха и мене долу в полето, но аз рязко отказах. Аз съм един анти-сарафист, от когото те не тъй лесно могат да се отърват.

Сандо и аз разменихме смаяни погледи. Имаше за какво да се замисли човек.

Още на втория ден аз научих за славата на Ташко като химик. Ние слязохме в Бабино и там, в избата на една от къщите, той ми показа своята лаборатория или по-право своята стая за снимки. Той се интересуваше от химията дотолкова, доколкото тя можеше да се приложи при фотографията. От дъските на едно газено сандъче беше приготвил камера колкото една голяма кутия за хапове. Вместо лещи употребяваше стъклата на един стар бинокъл. Показа ни някои от произведенията на това странно съоръжение, в негативи и готови отпечатъци. Едно представляваше четата, средните фигури на която бяха доста ясни, но към краищата те се разширяваха върху съседния пейзаж, сякаш бяха отразени в изпъкнали огледала.

Когато отивах в Македония, носех със себе си един малък, плосък "Кодак", голям 4 на 9, добър образец. В блатата на Караферия Лука и аз имахме различни приключения с апарата. Първо, той падна във водата, или по-право, аз паднах във водата с раницата, в която беше апаратът и Лука го прати в Солун за поправка. След това Воденският комитет взе известно количество направени негативи, за да се проявят, но понеже били отворени преждевременно, развалиха се. Лука искаше да нахлуе в града с наказателна експедиция. Втората пратка също се беше развалила, защото куриерът поставил пакета с плочките под палтото си и се запотил. Третата пратка отнесох със себе си в Битоля и я дадох на Орела, за да се проявят снимките, но оттогава и досега не съм чул нищо за нея.