В това време пристигна касиерът. Той беше млад, с грубо лице и приличаше на селски даскал. Като всички и той имаше псевдоним. Него забравих, но името му още помня. Петър Лигушев. Запомних го, защото имаше доста причини за това⁴⁵.

Вечеряхме веднага. Разговорът продължи между Орела и мене. Лигушев беше разсеян.

През време на яденето забелязах един ученик от гимназията в униформа, който мина през стаята и се опря пред входа за горното отделение. Той ме погледна остро няколко пъти и след това отново излезе вън.

– Пази се – каза Лигушев. – Да не узнаят кой си. Не казвай никому, че си американец, защото, ако узнаят от полицията, че си в града, ще претърсят всички наши къщи. Да нямаш работа с ученици – те са добри момчета, но бъбриви, особено момичетата.

Този съвет ми се виждаше умен – тяхна работа беше да ни предпазят от всички опасности, които можеха да се случат по тези места.

Наскоро след вечерята Лигушев излезе.

– Да бях на ваше място, нямаше да си отида - каза Орела на Лигушев, когато той запали своя фенер⁴⁶.

– Не искам да спя в тая къща – мърмореше той, – пък и пътят не е дълъг.

Орела трябваше да си легне по-рано тая нощ. На сутринта, когато се събудихме, той беше пак излязъл. Старата жена ни поднесе кафе.

Сега тя беше по-приказлива, но нейният диалект беше толкова особен и зъбите й толкова лоши, че дори Сандо едва разбираше нещо, освен това, че често споменаваше за някой си на име Михаил.

На обяд дойде младият ученик и ние обядвахме заедно. Той беше син на старата жена.

Стеснително, но все пак настойчиво, той се опитваше да ме разпитва.

– Вие говорите български с чужд акцент – забеляза той.

– Да, ходил съм в чужбина.

Той разбра, че го лъжа. Когато си отиде, Сандо каза:

– Защо подигра момчето?

– Не чу ли какво каза Лигушев миналата нощ?

Той размисли една минута, после каза:

– Интересно нещо, вчера всички момичета можеха да знаят кой сте, а днес учениците, които са най-деятелните членове на местния комитет, не трябва да знаят.

– Виждам, че са поправили грешката си – казах аз. – До Ташковата къща няма и двадесет крачки, а момичетата не се показват.

– Градинарската врата от тази страна е заключена – отговори Сандо. – Тук трябва да е живяло някое турско семейство.

След това прочетох чуждите вестници и повиках бабата и я помолих да ги изгори, защото почти всички бяха нелегални.

– Аз никога не горя печатни книги или вестници – каза тя и продължи – Михаил винаги говореше: "Мамо, нашият народ ще се освободи само тогава, когато узнае какво има в книгите" – тъй че аз никога не ги горя; такива неща са святи.

Тя отиде при една полица и показа етажерката, изпълнена с подвързани книги и брошури. Аз взех няколко и ги прегледах. "Сила и материя" от Бюхнер и Карл Маркс, преведена от някой неизвестен български писател. Имаше брошури от Кауцки, Вандервелд, Мил, Бернщайн и един роман на руски език от Леонид Андреев. Разгърнах една от книгите и прочетох: Михаил Х-в.

– Да не сте майка на Михаил Х-в?

– Да, аз съм – отговори гордо тя. Сандо се приближи с видим интерес към нея.

Името беше известно из цяла Македония. Това беше един от най-даровитите водачи.

– Но ако тези книги ги намерят при някой обиск? – попитах строго аз.

– Какво биха могли да сторят на една стара жена? – отвърна майката.

– И какво могат да разберат турците от тези заглавия? – намеси се Сандо.

– Друг е въпросът, ако, са младотурци – те са наши приятели!

Аз исках сега да видя отново по-младия син на бабата, ако не за друго, поне да се извиня за грубостта си. Но преди да дойде той, яви се един човек с дреха като кимоно, който трябваше да ни заведе в новата квартира. Ние тръгнахме. След дълго лутане стигнахме до онази махала на града, която започва да възлиза по самата планина Пелистер – близо до зеленчуковите градини. Тук влязохме в малка селска къща, която напомняше колиба. Вътре намерихме един селянин – стопанина, жена му и няколко мръсни деца.

– Какво е правил Груев тук през тия шест месеца? – запитах Сандо, когато легнахме върху сламената рогозка.

– Бахчеванджилък⁴⁷ – отвърна той.

От верандите на къщите в махалата Бел Шишман град Битоля представлява живописна гледка, защото оттам се виждат само покривите и минаретата. Туристите-писатели са величаели този изглед на града, но малцина са влизали в тесните, мръсни, пълни с кучета улици и са се смесвали с пъстрата навалица от евреи, турци, гърци и българи. Спроти населението си, шестдесет до седемдесет хиляди, градът е раснал в малко пространство – твърде малко, ако се сравни с онова на модерна София.

Една модерна санитарна власт би била тъй разрушителна тук, както и една нахълтала армия.

Но за един затворник дори живописната гледка е отегчителна. Сандо и аз още на втория ден открихме, че сме затворници в Бел Шишман. Горкият Сандо страдаше повече от мене, защото аз имах повече работа през първата седмица.

Най-напред ни принудиха да не се доближаваме до отворените прозорци. После човекът с кимоното ни донесе новината, че Йени махле е била обискирана от полицията. Отгоре на това се пусна слух, че отец Мирабо е арестуван.

Нашият хазяин Ицо се върна късно и излезе рано, но при нас беше дружелюбен. Аз го запитах за Груев, но той отговори, че се настанил в тази къща от миналото лято и не знаеше кои са живели по-рано. През деня оставахме сами с жена му, която бе общителна колкото прага на вратата.

Въпреки това ние си живеехме добре. Всеки ден пратеникът донасяше шишета с бира, сардели и други деликатеси, пращани от Лигушев. Но в пакетите се намери една къса бележка, която ни предупреждаваше да се държим близо до своето скривалище. Ако и някой друг, освен пратеникът дойдеше да ни посети, нашето положение нямаше да бъде толкова тежко, но дори когато чухме, че Орела се е върнал от Солун, в нашето уединение не настъпи промяна.

Беше изминала около една седмица от нашето уединение, когато Ицо дойде в необикновено добро разположение. Сандо и аз се бяхме скарали по един незначителен повод, Ицо забеляза нашата намусеност и поиска да узнае причината. Сандо изрази нашите оплаквания в няколко сърдити думи.

– Вие трябва да се разхождате на чист въздух – отговори Ицо. – Утре сутринта ще ви водя на баня.

Съгласихме се да отидем в 7 часа на баня един по един. Сутринта се събудих рано. Ицо отвори вратата, погледна надлъж по улицата и като видя, че е чиста, тръгнахме по нея един до друг. Най-сетне се смесихме с минаващите и стигнахме до един малък площад, на който имаше голямо тухлено здание на върха с куполи; през неговите многобройни дупки излизаха пари.

Прислужниците в банята бяха турци. На едната страна забелязах стаята за събличане, пълна с железни легла. На стените висяха черни войнишки униформи. Но ние влязохме в другата стая, гдето имаше само четири легла.

– Тук дохождат военните – обясни Ицо, когато бяхме сами и се събличахме. – Тук не е опасно, никой няма да ви задири и малцина християни дохождат в тия бани. Турците не задават никакви лични въпроси. В басейна беше трудно да се наблюдават хората, всеки беше гол, опасан само около бедрата, а топлата парна атмосфера беше тъй разслабителна, че отстраняваше всяко любопитство към хората; теляците пазеха гробно мълчание.

Ние се върнахме в стаята за обличане, обвихме се в хавлии и пешкири и като полегнахме в леглата, пихме кафе. На леглото срещу мене лежеше един стар, белобрад мъж, обвит с хавлия.

– Много е горещо – каза той, като се отправи към мене. – Трябва да отворят някоя от дупките.