Няколко дни след тая случка аз бях седнал на задния балкон над градината. Долу стоеше един от пратениците, който ми донесе писма: той беше от хората на Георги. Беше останал да пие една сливовица и да размени някоя дума с жените. Сандо беше към задната част на градината и четеше книга под едно дърво. На вратата се почука и една от жените отвори. След това чух женски глас, който попита за мене. Куриерът, който беше отишъл зад къщата, се върна и запита – защо искаш да го видиш?

– Твоя работа ли е това? – попита ядовито гласът, който идеше от една врата в долния етаж.

– Дали е моя работа? Да! – отговори куриерът. – Аз съм един от вардачите, които го охраняват. Вземи позволение, ти знаеш откъде.

Изтичах към вратата и се спуснах долу. Щом влязох в долната стая, през един прозорец видях Елена Т-ева, която стоеше пред вратата с пламнало от яд лице.

– Подлизурко ниеден, ти скоро ще видиш новите си господари – подигра го тя и си излезе.

Тръгнах към вратата, като исках да я повикам. Докато слизах долу, Сандо скочи и улови куриера за врата.

– Свиня! – извика той, като го разтърси. – Какво право имаш да връщаш нашите посетители?

Аз скочих отгоре, хвърлих се между тях и ги разтървах. Куриерът се залюля и се подпря на стената, с ръка, вмъкната в гънките на пояса. Но не извади нож.

– Това е подло, другарю – извика той. – Аз изпълнявам задълженията си, така ми е заповядано, а ти ме удари, като че съм грък. Но аз не мога да те ударя, това е подло.

– Защо я върна? – питаше Сандо разгневен, – тя не е шпионка, нито гъркоманка. Не може ли да се доверим на сестрата на Т-ев?

И аз бях сърдит като Сандо, но се въздържах.

– Ти си прав, другарю – намесих се аз, – никой не те осъжда. Иди си гледай работата. Може би е по-добре, че тя не влезе. Кой й е казал, че сме тук?

Дипломацията не винаги е най-доброто средство за една цел. Моите думи погладиха разрошените пера на куриера, но жените ме чуха и думите ми бяха повторени от едно от момичетата на хазайското семейство, интимна другарка на Елена. Куриерът замина с всички признаци, че случката е изгладена.

Тази вечер дойде Орела и с него разисквахме как да замина за западните райони. Колкото и да се мъчех, аз не можех да надвия раздразнението, създадено у мене от случката следобед. Не бях тъй интимен към Орела, както по преди, Сандо се държеше почти нахално с него. На запитванията за моя път, след като оставя Битоля, аз отговарях с нескривана уклончивост. Разделихме се на следната сутрин с взаимно лошо настроение.

Определи се да напуснем Битоля в четвъртък. Комитетът трябваше да извести на най-близката чета да ни срещне в едно село, пет часа далеч, в Лизело, едно име, което никога няма да забравя.

Четвъртък дойде, а нас все ни бавеха още; определиха неделя. Забавиха ни най после до идния четвъртък.

Тази нощ, преди да тръгнем, учителят дойде в къщи силно разтревожен.

– Има още едно убийство – ни каза той. – Стоян, един от старите четници на Сугарев, който беше в града...

– Е, убил владиката – прекъснах го аз възбуден.

– Не, намерен е убит на полето с нож и гърба.

– Това е работа на гърците – казах аз.

– Все гърците – изтълкува Сандо. – Каква кървава шайка са те!

Беше почти средата на май, с пролетно време като северно лято. Макар че изпитвахме сладостите на градския живот, кръвта ни копнееше за чист въздух и за бойните другари, които бяха в хладните планински гори.

Георги и Мойсей дойдоха в четвъртък следобед и ние четиримата тръгнахме като на вечерна разходка. Ръка за ръка вървяхме по един път, който криволичеше из нивите. Тук ускорихме крачката и в по-малко от половин час стигнахме до купчина колиби и една млекарница, където гражданите често идваха през летните месеци да си похапват сирене и прясно мляко. Мойсей и Георги се разделиха с нас. С искрено съжаление и с мили чувства си спомням тая раздяла.

Ние със Сандо бързо се преоблякохме в селски дрехи и тъкмо преди мръкнало тръгнахме с двама селяни за едно полско село, около седем километра далеч.

Тук беше главният източник, от който градът си доставяше мляко. Полето беше пълно със стада овце и пасбищата стигаха до стените на къщите; едва ли се виждаше някаква градина.

На следния ден трябваше да чакаме. По това време млекарите стачкуваха, за да получат по-високи цени, та имаха големи количества прясно мляко. По тия места млякото се вари, преди да се пие, а след това му прибавят малко захар. Но Сандо се научи от мен да го пие студено и неварено; в тоя ден, струва ми се, изгълтахме два гюма мляко.

Привечер Сандо бе обхванат от остри болки в стомаха. Почувствувах болки и аз. През нощта Сандо го втресе. Против волята си трябваше да отложим нашето пътуване – и двамата страдащи от мъчителни болки. Може би това беше справедливо наказание за нашето чревоугодничество, но скоро болките понамаляха.

На другата сутрин бяхме по-добре и спахме до следобед. Ядохме яйца, хляб и сирене и се оправихме, а за да не губим много време, следобед тръгнахме с двама овчари пешком към едно село, където се надявахме да намерим войводата Пецов и неговата чета. Ние вървяхме паралелно с шосето, към горния край на Битолското поле, където се събираха хълмовете.

След един час стигнахме до една уединена колиба, временно убежище на овчарите през студените нощи. Двама от тях бяха там, а стадата им пасяха наблизо. Седнахме да си починем малко и да си поприказваме. По време на разговора един от овчарите скочи и извърна глава като хрътка, която души нещо.

– Какво има, бе чичо? – попита Сандо.

– Следобед чувам някакви особени звуци – отговори старецът. – Струва ми се, че преди час чух залп срещу Лизело; сега съм сигурен, че чувам копита на кавалерийски коне. Я чуйте, застанете двамата зад колибата.

Нямаше никакво съмнение – откъм ниския храсталак край шосето се чу звук на тръба. След това минаха четирима конници. Лесно можеше да се разбере, че това е турски кавалерийски разезд.

На стотина метра зад тях се появи цяла дълга колона кавалерия, която препускаше. След няколко минути последва друг ескадрон, след него трети, всичко триста души аскери. Това не беше разезд. Сандо и аз се спогледахме; лицето му беше бледо.

Щом войските минаха, ние двамата и нашите водачи ускорихме ход. Пред нас теренът постепенно се възкачваше. Когато приближавахме върха, чух звук, който ускори моя пулс. Приличаше на късо, остро раздиране на кораво платно.

Стигнахме върха. Пред нас лежеше обширен амфитеатър, полукръг от хълмове, които се разстилаха към по-нататъшните планини. Като в корито видяхме червените тухли на селце, откроило се сред живия зелен цвят на градините и лозята. Трите ескадрона кавалерия тъкмо се бяха отклонили по по-тесния път, който водеше нагоре към него. И четиримата се затичахме към хълмовете вдясно. За половин час стигнахме овча диря, която водеше към селото на около един и половина километра далеч и която вървеше по една стръмнина, обърната към низината и почти срещу Лизело. В това време стрелбата се засили; стреляше се с манлихери и маузери.

Изтичахме в една низина. Лизело и голяма част от долината бяха закрити за нас. Най-сетне стигнахме при колибите точно под една стръмнина, закрита от северните ветрове. Горе на върха имаше повече от стотина мъже, жени и деца. Качихме се при тях силно запъхтени.

Нямаше голям шум; само от време на време жените издаваха по някое възклицание. Шестима мъже се подпираха на пушки "гра", а други на мотики. Жените гушеха бебетата си в пазвите; едно момиче, седнало гърбом към долината, подпряло с ръце лицето си, хълцаше. Но лицата на всички останали бяха обърнати в една посока – към Лизело, не повече от три километра далеч от нас.

Нямаше нужда от далекогледи, за да се види какво става. Над Лизело, между стръмните лозя, имаше широк полукръг от черни фигури – легнали с лице на земята. Понякога някой скачаше, изтичваше и пак лягаше. Долу, в селото, зад един каменен зид бяха наредени конете на трите ескадрона без ездачите.