За нещастие, точно по това време стана известното предателство в Солун, за което се говореше в една предишна глава⁴⁰.

Главните ръководители се намираха в затворите в Мала Азия и за известно време Цончев беше изцяло господар на полето на действие. По същото време стана още едно важно събитие, за което ще говоря в последната глава на тази книга⁴¹.

По-късно европейски дипломати упражниха морален натиск, с който принудиха султана да обяви обща амнистия. Ръководителите бяха освободени и използувайки предоставената им голяма парична сума (получена по начин, описан в последната глава), обявиха въстание в Битоля, надявайки се да предизвикат намесата на Европа.

В този подходящ момент Сарафов се появи отново и смирено предложи своите услуги. Той се сражава героично под командуването на Груев и поради това миналите му прегрешения бяха простени.

Тогава именно Сарафов използува същите тези свои качества, които му осигуриха на времето назначаването му в София. И сега неговата завладяваща личност му спечели сляпото възхищение и вярната подкрепа на онези млади войводи, чиито умове бяха склонни да се подчиняват само на лично ръководство, и още не бяха достатъчно зрели, за да схванат една абстрактна идея, която да насочва техните действия.

Въстанието, разбира се, разстрои цялата революционна организация. Всички сили от района бяха съсредоточени в Битоля и много от войводите бяха убити или извадени от строя.

След въстанието последва реорганизация. В различните райони бяха определени нови войводи. Несъмнените способности на Сарафов като военен организатор и сега му осигуриха значително влияние над останалите ръководители. Когато комитетът осъзна, че половината от войводите по места бяха измежду онези, които Сарафов успя да хипнотизира, вече бе твърде късно да се поправи грешката. Именно решителните усилия за промяна на това положение раздели организацията на два враждебни лагера.

В случая определението трябва да бъде много точно. Когато една организация достигне на брой два милиона членове, включвайки цели градове и окръзи, тя престава да бъде нещо като клуб или комитет. Сега вече е очевидно, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление, установена от македонското селячество на мястото на турската анархия. Макар и несъвършена в някои отношения поради пречките, възникващи пред нея, това е по своята форма една добре изразена република, която се издига над изкуствената повърхност на една остаряла система. Какво е Централният комитет по своята същност, ако не ядката на едно народно събрание, представляващо федерация от области или щати? Какво по-добро определение може да се даде на четите от това, че те са полицейската сила на тази нелегална република? Опасностите за тази народна организация се криеха именно в нейния таен характер, който се налагаше по необходимост, и както ще отбележим, административната власт бе възложена на групи, а не на отделни личности, и контролът върху четите, въоръжените сили на тази система, беше дотолкова децентрализиран, доколкото позволяваше изискването за неговата ефективност. Страхът от едноличен контрол бе толкова силен, че постоянната тенденция беше към децентрализация и отслабване на властта на Централния комитет.

В това се криеше и шансът за един авантюрист като Сарафов. Колкото по-голяма бе децентрализацията, толкова по-малка бе силата, която му се противопоставяше, поради което той не можеше да бъде лесно отстранен. Когато управлението е разпръснато, един демагог има възможност да спечели влияние, като въздейства върху народните чувства и стремежи. Да запази вярното приятелство на войводите означаваше да контролира тях и техните чети, а да контролира четите означаваше да държи властта на цялата нелегална република в свои ръце. Срещу него бяха някои от най-умните и далновидни личности, но зад него бяха невежите маси и всички онези, които можеха да бъдат купени с пари, а той боравеше така умело с подкупите, както някой нюйоркски политик. Княз Фердинанд финансираше именно тази кампания на корумпиране. Не знам нито един от моите приятели, имащ някакво влияние, който по едно или друго време да не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти.

За момента неговите изгледи за успех бяха големи. Получавайки властта над организацията в Македония, той можеше да разчита на външната подкрепа на княз Фердинанд, който имаше една от най-добре организираните армии в Европа. Така той можеше да запази положението си на диктатор до момента, когато в резултат на естествения еволюционен процес, подпомаган от човешки усилия, турската власт падне, оставяйки в негови ръце съдбините на Македония. Защото тогава никой не вярваше в силата на младотурското движение.

Но достатъчно говорих за Сарафов. Неговите начини на действие бяха безскрупулни, но може би в стремежа си към крайната цел той не бе воден единствено от егоистични чувства. Възможно е в плановете си да е предвиждал възстановяването на българската империя, управлявана от германски принц, ненавиждан от всички българи, но все пак български цар. Несъмнено той виждаше себе си най-близко до царския трон. За да дадем точна представа за опозицията срещу него, трябва да поясним, че българинът, по своя характер, е склонен към демократичност и ненавижда империализма. Това е характер, който естествено клони към социализъм. Повечето от противниците на Сарафов действително бяха социалисти и в негово лице виждаха единствено креатурата на княз Фердинанд. Тяхното влияние се разрасна до такава степен, че на последния конгрес те поставиха Сарафов на колене. Той излезе със сълзливи протести, като изтъкваше, че се придържа към принципа "Македония за македонците" и все пак успя чрез незначително мнозинство да запази официалното си положение и влиянието си като един от двамата главни ревизори за още една година. Другият ревизор, в който опозицията имаше доверие, бе поставен по-скоро да контролира Сарафов⁴². Това беше неговият последен шанс. В края на краищата той отново изневери на доверието, но заплати с определеното наказание, което сполетя и неговия партньор, когото той успя да подкупи. Но това са бъдещи събития. По времето, за което се отнася разказът ми, той все още беше ревизор.

Аз и Сандо се намерихме в една малка стая, подобна на килия. В нея имаше подвижно легло, два стола, една маса, поставена под зарешетения прозорец, и една етажерка, върху която лежаха църковни книги. Попът, който ни доведе, седна до масата. Той беше стар, почтен човек. Дългите му сребърни коси се спущаха върху широките плещи, а бялата му брада спокойно се стелеше върху черното лъскаво расо. По устните му играеше весела усмивка.

– Какъв костюм за един американски гражданин – забеляза той и се ръкува.

– А вие, отче, наистина сте... Току-що научих...

– Да, една видна личност в историята – Мирабо⁴³ – отговори той шеговито.

Аз знаех, че той е председател на окръжния комитет и един от първите хора на Груев. Беше един от малцината ветерани на организацията, още неоткрити и необявени за нелегални. Когато говорехме, в стаята влезе друго лице, облечено в хубав европейски костюм, с елегантен бастун и фес, кокетно накривен над ухото.

– Здравейте, другари – поздрави ни той небрежно. След това огледа стаята. Попът се смееше.

– Дявол да го вземе! – извика неочаквано господинът на чист английски език. – Не сте ли вие американецът?

И той сърдечно ми стисна ръката.

Леринският учител беше словоохотлив, затова лесно познах Орела, делегат от Леринско в окръжния комитет и негов секретар.