– Значи, българите са смутителите! Но не е опасно; те са такова меншество, че не могат да направят нищо.

– Ех – призна той, – днес не се разбира кой е грък, кой е българин.

– Ами по езика?

– Много гърци са българогласни. Някои пък са тайни българи и поддържат разбойниците из планините. Нека ви предупредя, не ходете вън от града без силна стража. Тука се навърта един разбойник – Лука го казват, – той и неговите бандити слизат чак до града.

Аз благодарих за това предупреждение.

Директорът на училището, който беше истински грък, пришелец, говореше немски. Аз не бях дошъл да обсъждам политически въпроси с него, но почнах да виждам, че политическата ненавист на тия хора е тъй напрегната, щото е почти непонятна за чужденеца. Тук хората се събуждат и започват дневната си работа с люта ненавист на първо място в сърцата си, деня прекарват с планове да унищожат другите и лягат да спят с цел да сънуват перспективите на злобата си.

– Пазете се от българите – бяха последните думи на директора при нашата раздяла, – те са предателски народ. Те са еретици⁸.

Когато излязохме от училището, моят водач каза:

– Тук наблизо има фабрика за памук. Нейният управител говори английски. Господин Григораки е бил в Англия. Да го посетим.

Аз наострих уши при това име. То ми беше познато. Възкачихме се по тясна пътека, която изчезваше между стръмни скали. На върха се виждаше сградата на фабриката, заградена със стени като бойна крепост. Тежко въоръжен часовой в албанска униформа нн посрещна при вратите. След това минахме покрай добре въоръжените пазачи и влязохме в двора на фабриката. Един човек на средна възраст, отпуснат, в европейско облекло, ни посрещна при вратата на своето бюро. Синкавите торбички под очите му и около устата говореха за неговия заседнал живот. Това беше Григораки.

Той говореше мек, плавен английски език, приятно убедителен. Веднага предложи да ни разведе из фабриката, показа ни машините, манипулирането. Изглеждаше погълнат от интереса към предприятието си. Случайно се докоснах до политиката.

– Това е гръцко предприятие – каза той. – Затова българите не го обичат. Те се опитаха да го хвърлят във въздуха.

Не толкова фабриката, колкото самия Григораки, мислех си аз. Направи ми впечатление, че от няколкостотин работници само 10 – 20 бяха възрастни; повечето бяха момичета от 8 до 14 години, българки, както можах да чуя от говора при минаване край тях, но не опасни българки.

Върнахме се в малкото, мръсно бюро да пием кафе. Григораки продължи да говори. В един ъгъл на стаята стоеше подвижно легло. Над него, на стената, висеше модерна пушка. Като разглеждах непретенциозната мебелировка, аз мъчно можех да повярвам, че по-скоро тук е истинският център на управлението на тази размирна област, отколкото в канцеларията на каймакамина.

Не беше лесно да се повярва, че този безобиден наглед, затлъстял грък, с вид на нюйоркски продавач на леблебии, е началник и организатор на такъв кървав съюз на разбойници.

Но Григораки умееше да не изглежда разбойник. В очите на дипломатическа Европа той беше човек на закона и реда, за какъвто минаваше и неговият другар, владиката. Григораки бе човек с организаторски качества. Той бдеше за благоденствието на светата гръцка черква в тая област. Със своята овчарска гега той достигаше всяка овца, която побягваше от стадото на патриарха. Чрез своите агенти той ги достигаше и при удобен момент ги премахваше от полето на дейността им. За тази цел той поддържаше организирани чети, от християнски войни, чиято длъжност беше да режат главниците на най-високите житни стебла в нивата. Григораки туряше в действие огъня, който чистеше, той измиваше греховете на хората с кръв, с тяхната кръв, разбира се.

Аз се върнах в хана преди четири часа'. Австриецът ме напусна, като мислеше сигурно, че ще се заловя да преработя материала, който бях събрал.

Младежът се разхождаше по улицата. Отбих се да изпия един чай и веднага излязох. Тръгнах да се скитам, като незабелязано следвах белия фес на моя водач. Той вървеше далеч пред мене по извити тесни улички. Постепенно стигнахме края на града. Тук снажният младеж неочаквано се спусна и се вмъкна в една отворена врата. Аз се огледах. В един момент, когато не виждах никого на улицата, последвах водача си. Вратата се притвори след мене. Качих се по тъмни дървени стъпала и се намерих в една осветена стая, постлана с черги и възглавници. Трима души седяха на чергите. Те станаха и ме поздравиха:

– Добре дошъл, друже.

Един от тях беше докторът, който със своята нелюбезност ме беше натъжил тоя ден. Той прихна да се смее, когато го познах.

– Eine unangenehme Begegung in der Strasse kann doch sehr angenehm sein, wenn sie zu Hause ist. (Една неприятна среща на улицата може да е много желана в къщи.)

Той говореше немски като всеки студент от Хайделберг, но многото знание понякога е вредно.

Имаше още един час до мръкване, когато се върнах в хотела. Кафенето беше препълнено с хора. Един млад полицай ме покани да пием нещо.

Той говореше достатъчно немски, за да се разберем, но зад случайните въпроси долавях желанието на местните власти да открият намеренията ми за утрешния ден. Той предложи да играем домино; играхме два пъти и аз изгубих. Станах и мимоходом попитах кога ще бъде готова вечерята. Ханджията рече:

– След половин час.

Погледнах часовника си и после казах:

– Ще имам време за една разходка до гарата.

Страхувах се полицейският да не ме придружи. Той се задоволи само да ме предупреди, че в мръкнало хотелът се затварял, войници обграждали града и никой не смеел нито да влезе, нито да излезе от него.

Аз напуснах хотела и тръгнах полека по улиците за гарата.

Тук-там се мяркаха хора, които бързаха да се приберат по домовете си. Точно зад последните няколко къщи имаше мост. Двама души в грубо селско облекло стояха там, облегнати на оградата. Когато приближих, тръгнаха бавно из пътя. Аз ги последвах, като не се стараех да ги настигна. Наоколо не се виждаше никой друг.

На половината път до гарата двамата се отбиха и се втурнаха през едно лозе. Бързо тръгнах след тих и между лозовите пръчки, които бяха американски и по ръста ми, ги настигнах. Без да проговорим, ние вървяхме по лепкавата, влажна почва. Беше валяло, прокапваше даже и в момента.

Преминахме около един и половина километра през лозята и градините, прескачахме плетове, пресичахме пътеките предпазливо, най-после излязохме на полето. Беше се вече съвсем стъмнило. Спряхме за няколко минути, закрити зад едни храсталаци. Единият от хората ми подаде револвер-наган с колан, който беше натъпкан с куршуми.

– Внимавай сега – пошепна той, – ще минем железния път.

Тръгнахме през полето полека и предпазливо. Когато в тъмнината се провидя насипът на железопътната линия, коленичихме наблизо, а единият от спътниците ми пропълзя да разгледа мястото.

Както границите, тъй също и железопътните линии в Турция внимателно се пазеха от войници. Човекът отпред свирна тихо. Ние се втурнахме нагоре и минахме линията. Около половин километър далеч от нас група стражари се бяха събрали пред малък огън. Нощта бе станала толкова тъмна, че с мъка разпознавах двете фигури пред мене.

Почти веднага навлязохме в планинска местност и започнахме да се изкачваме по хълмовете в подножието й. Цели два часа вървяхме непрекъснато. Спирахме само да се ослушваме. Въздухът ставаше все по-хладен и все по-често се виждаха тук-там, зад някое дърво или скала, петна сняг. Най-сетне спряхме и седнахме под върха на един хълм. Единият от водачите нададе вик; отгоре отговори свиркане, а малко по-късно един човек се яви при нас. Той водеше кон.

– Качете се – предложиха ми, – вие не сте свикнали на много ходене.