С предаването и убиването на Лазар Поптрайков⁷⁰, един умен организатор, цената на поп Ставре се повдигнала пред гръцката черква. Той донесъл главата на Поптрайков в Костур, фотографирал я и отпечатаните снимки раздал на селяните. Но най-майсторското му дело било клането в Загоричани.

Отец Ставре ръководил операциите на терористичните чети. Мястото му помагало да преследва своите цели, защото турците държали гарнизон в Песодер.

Доста любопитно е това, но чудовището било човек просветен и с изискани маниери. Той можел да измами всеки чуждестранен журналист и силата му върху жените била огромна. По тази причина гръцката черква често го пращала в чужбина с дипломатически мисии. Той бил начело на делегацията, изпратена от "македонския народ", която посрещнала английския крал на олимпийските игри. Миналото лято той обиколил Европа и ангажирал симпатиите на дипломати и общественици за каузата на гръцкото разширение.

Веднъж една жена намерила писмо по планинските пътеки, очевидно изтървано от някой куриер. Тя го предала на четата, Пандо Кляшев го отворил, и то се оказало гръцко шифровано писмо. Като дете карали Пандо насила да учи гръцки език. Той почнал внимателно да изследва писмото. Към него бил приложен един списък на няколко имена, които се оказали на турски жандармерийски офицери. Те били написани с обикновени букви, но срещу всяко име имало думи в цифри. Работещ с приблизителни догадки, кои могат да бъдат полицейските участъци, Пандо започнал да дешифрира писмото и по една случайност открил ключа на шифъра.

Макар и безименно, писмото очевидно било от гръцкия владика и било отправено до капитан Вардас – главнокомандуващ боевите сили. В него се развивал план за изгарянето на селото Буф, голямо българско село, отчасти намаляло по население поради емигриране в Америка. Авторът на писмото нареждал на капитан Вардас да изпрати някой си капитан Белус да се посъветва с отец Ставре, който щял да му даде последните упътвания.

Кляшев повикал на съвет Митре. Двамата събрали четата в района и отишли в планината, която се намира над Песодер. Измежду по-малките местни водачи имало един ученик от гръцката гимназия в Атина, който говорел безпогрешно гръцки. Той бил избран да изиграе главната роля.

Преди няколко месеца четата била заловила неколцина пленници от една гръцка чета. Те били обезоръжени и проводени в Гърция в селско облекло, а техните униформи били запазени като трофеи. Кузо, подвойводата, и шестима от четниците се облекли в гръцки униформи. След това написали едно писмо с гръцкия шифър и го проводили в Песодер по един селянин. В него искали отец Ставре да дойде по работата за "Буф" и писмото било подписано от "капитан Белус".

След няколко часа четата, която била скрита в гората, видяла как двама души от селото се качват по планината. Единият бил в попско расо, а другият в униформата на турски стражар. Когато тези двама души стигнали до едно голо място, те срещнали четата от седем души в гръцки униформи, от които единият пристъпил напред и се представил за капитан Белус.

Един час след това, когато гарнизонът в Песодер се спуснал в планината, за да разбере какви са тия пушечни изстрели, намерили отец Ставре и неговия другар убити.

Жал ми е, че не можах да се срещна с Митре, който беше отишъл в Битоля да се лекува. С Кляшев и неговата чета, Владо и аз преминахме Костур до Леринско и оттам се разделихме с тях, за да продължим пътя си към Воденско. След няколко месеца всички, освен подвойводата, бяха убити. Ако някога ви се случи да отидете в малките кафенета на българските емигранти в Америка, вие ще видите портрета на Пандо Кляшев, а някъде и на Карачков. Една сутрин влязохме в същото село, в което аз и Сандо за пръв път срещнахме Тане. Сега пак го намерихме. Прекарахме цялата нощ заедно. Той ми каза, че във Воденско имало сражение, при което Лука бил ранен в ръката. Гърците стреляли по четата от засада, но нямали голям успех.

Ние отново се впуснахме на път, преминахме Леринско и една сутрин стигнахме в селото, което лежи под планината и в което се разделихме с Лука. Селяните ме познаха и от все сърце ми подадоха ръка.

– Къде е Лука? – попитах аз председателя на местния комитет.

– Не зная – отговори той. – Струва ми се, че е в блатата.

– Истина ли е, че гърците нападнали четата от засада?

Неговите очи светнаха.

– Истина е – каза той. – Аз помогнах да погребат петимата гърци, които бяха оставени убити, единият от тях беше капитанът.

– Има ли някое наше момче убито или ранено?

– Един четник... Яни... Влах... той беше убит. Казват, че Лука е ранен в рамото. Това се случило тук, отгоре. Четата идвала към селото. Късно през нощта тя отишла в овчарските колиби. Имало пълна месечина. Навярно часовоят е спал и на съмнало гърците успели да се промъкнат до един горист гребен над колибите. Те стигнали там пълзешком, през урвата, и нашите момчета ги усетили едва когато един залп от пушки "гра" пронизал колибите. Четата изскочила вън и почнала да стреля, но гърците отбягнали да се бият на открито. Яни паднал в колибата, без да разбере какво е станало. Ние проводихме един кон за Лука. Аз го видях изправен до едно дърво много блед и загърнат в япанджак.

– Но къде са сега? – попитах аз.

– Казах ви, че не зная. Тодор беше в С ...⁷¹ преди два дена с десет души четници. Може да е там.

Не можах да изтрая до настъпването на нощта. Веднага следобяд Владо и аз тръгнахме към планините. Посред нощ стигнахме до селото С... Там, в горичката оставих Владо да ме чака, докато се завърна, и се впуснах в селото без всякакво предизвестие. Няколко селяни изскочиха от една къщи ме обезоръжиха. Като ме познаха, те ми върнаха пушката.

– Къде е Тодор? – попитах аз.

– Той е към Родиво.

– Знаете ли къде е Лука!

– Тодор каза, че той заминал към границата за муниции.

Двамата селяни поискаха да ни заведат при четата и като взехме Владо, тръгнахме отново към планината. След един час стигахме до един връх, където имаше поляна, в средата на която се намираше кошара за овце. Един от двамата селяни, които ни придружаваха, изсвири и веднага получихме отговор от кошарата. Аз тръгнах към входа. Вътре грееше огън от въглища, около който лежаха половин дузина хора, загънати в япанджаци. Неколцина се повдигнаха на лакти, като че сега се събуждаха.

– Тодоре! – извиках аз.

Една гъвкава фигура скочи и в следния миг Тодор и аз се прегърнахме лудо.

– Къде е Лука? – попитах аз.

За момент Тодор не отговори.

– Ранен е в рамото и в корема – каза той. – Ние се опитахме да го отнесем, но...

– Къде е сега?

– Той беше жив само осем часа, след което умря, вярвайки, че е убит от аскер⁷².

В обширната военна литература има една област, която, мисля, е била пренебрегвана или слабо засягана. Хората, които се събират да воюват, особено ако воюват отбранително, са силно разположени към взаимна обич, почти тъй напрегната, както половата любов. Навярно това е един естествен инстинкт, на който целта е да улесни една добра организация, но в него има силна сантиментална връзка, която, като се разкъса, изпитват се най-остри мъки.

Смъртта на Лука бе състарила Тодор, ако не по вид, поне духом. Аз съм убеден, че тази смърт му причини повече страдания, отколкото ударите по краката, които му бе нанесла солунската полиция. Наистина, той още не беше изгубил своя хумор от по-прежните времена, но го примесваше с горчивина. Винаги бе считал, че воюването е глупава преживелица на дивачеството. Но сега, уверен съм, той го мразеше ужасно. В продължение на една или две седмици, което време бяхме заедно, станахме по-интимни, отколкото при двумесечното си близко общуване в блатата. По това време Воденско ми се виждаше мрачно и, доколкото зная, то беше такова и за него. Неговото безцелно опустошение още повече засилваше нашата болка. Лука, откъснат от нас в разцвета на живота си, от една чета селяни – наемници, при по-благоприятни обстоятелства можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва да забележа, че това беше само един типичен случай от огромните загуби на интелигентна младеж в цялата страна, който случай почувствувахме по-непосредствено поради близкия контакт с една личност, или, както бе в моя случай, с две, защото Тодор никога не беше особено близък със Сандо.