Тодор желаеше да остана във Воденско и искаше да се откаже от своето войводство в този район в моя полза, като ме уверяваше, че тази негова постъпка ще се одобри от избирателите. Едва тогава схванах какво дълбоко уважение питаеше Тодор към мене. Ако ми беше предложил короната на една империя, честта нямаше да бъде по-голяма от предложението да заместя Лука. Обаче Сандовата смърт и редица други съображения ме караха да се въздържам от подобно участие и вярвах, че в друга посока можех да бъда по-полезен за делото. У мене все повече се затвърдяваше убеждението, че въоръжената сила е престанала да бъде фактор за човешкия прогрес, че човешките дела се ръководят от по-могъщи сили. Наистина въоръжената сила и справедливостта никога не изглеждат, че са една и съща страна. Аз напуснах Воденско и ако имаше един способен водител, който да заеме мястото на Лука, Тодор щеше да дойде с мене.
След като почнах да пиша тази книга, получих писмо, което прибави към дългия списък на моите стари другари и Тодора, паднал в тази нескончаема борба.
Един от неговите хора, селянин, заловен в дребни кражби, го убил и после заедно с неколцина други станал хайдук от стария тип.
Братът на Лука, мирен търговец в България, събрал около себе си двайсетина комитетски четници, пребродил Македония и бързо отмъстил за Тодоровата смърт. После се завърнал в България при търговията си, тъкмо когато била обявена конституцията.
Аз имах един смътен план да взема Владо със себе си до Солун и оттам с някой параход да го промъкна до черноморските пристанища, за да отиде в София да следва науките си в университета. Този план ме заведе в блатата, където моят стар приятел Апостол беше разширил своите владения няколко километра на изток, като беше завзел и един друг остров. В това време ние се научихме, че редица арести в Солун разнебитили местния комитет, а това значеше, че нашият план ставаше невъзможен. При все това на мен ми беше73 приятно да прекарам една седмица с Апостол и неговите забележителни бойци и бежанци.
В това време стана една случка, която смятам за една от най-важните през моето престояване в Македония.
Както споменах по-рано, Апостол обичаше да говори за миналото си и когато си лягахме, той ми разказваше по цели часове какво се е случило с него. Аз го слушах, но да си кажа правото, някак си мързеливо. Но изведнъж моят интерес порасна.
– Но какво е това – прекъснах го аз. – Не можах да го схвана. Моля те, повтори още веднъж.
– Говоря ти за един важен големец от Стамбул, братовчед на султанския престолонаследник... от султанска фамилия, истинска кръв. Получих неговото писмо чрез един от местните бейове. Ето съдържанието му: "В името на Негово Величество Падишаха, аз желая да поприказвам с вас. Аз ще ви срещна, където обичате – в планините или блатата." Помислете и! Европейците ме наричат разбойник, а един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.
– И какво му отговори? – попитах го аз, като станах.
– Не съм му отговорил – и какво да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитваха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?... Това ще повреди на моето име.
– Апостоле! – казах аз тържествено. – Ние трябва да се видим с тоя султански човек. Моето присъствие на срещата ще запази името ти. Трябва да се срещнем с него... Нека дойде... Той ще ни даде материал за една кореспонденция, ако не излезе нищо друго. Помисли си, ако напиша, че един делегат на султана те среща в твоята крепост, с това ще дам най-доброто свидетелство на света кои сте вие и какви са четите в Македония.
Ние събудихме Владо, за да напише писмото. Той знаеше отлично турски език. То бе веднага отнесено на бея, който беше посредник. Чакахме два дена.
Един куриер пристигна с писмо. Надписът върху плика беше на турски език. Разкъсахме го и Владо преведе писмото:
"До воеводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяник Л. Мектеб Хамидис Хюсеинде Хюсеин Конайнда Шейх Ахмед Кемал бей, аз ще стигна на определеното място утре, за да имам преголямото удоволствие да разговарям вечерта с вас и вашите другари."
Колко от този надпис е име и каква част от него е титла, не зная, но мисля, че в него се включваше и адресът му. Точно така е записано в дневника ми, написано от шейх Кемал и преведено от Владо.
На следната сутрин ние изпитахме прикрита тревога. Пратихме двама четници с една лодка да посрещнат посетителя при слизането му и след това чакахме знака на далечния часовой. Дори Апостол беше заразен от моето настроение.
Рано следобед чухме вика на часовоя. След десет минути лодката се показа в езерото и се приближи до нашето пристанище. В предната част стоеше един човек в Норфолкски ловджийски жакет, с ловджийска пушка на коленете. Неговият висок фес беше обвит с муселинена покривка, която бе спусната върху раменете му и защищаваше врата от слънцето. До него стоеше едно ирландско ловджийско куче.
Щом лодката доближи, той стана и стъпи на брега. Махна покривката си и пред нас се показа младежко лице с червеникава брадица от двете страни на неговата остра челюст, светло-кестенява коса, високи, макар и не изпъкнали лицеви ябълки и светло-кестеняви очи, които се смееха в унисон със слабите бръчки от двете страни на неговите малки уста. Той имаше приятно лице, макар и силно турско. Насмешливото примигване на неговите кестеняви очи ми направи трайно впечатление.
Всички ние останахме назад, а Апостол с достойнство, което не подозирах досега, излезе напред и тържествено се целуна с него, след това Владо, помощникът на Апостол, и аз бяхме представени и по същия начин се поздравихме. Отидохме в голямата колиба и четниците по турски обичай поздравиха посетителя. Насядахме на церемониалната черга. Един четник веднага сложи кафе на госта, а шейхът даде на всички ни сладкиши.
Всеки, който познава турската психология, ще знае, че шейхът няма да каже целта на посещението си този ден. Ние засягахме обши въпроси, при все това разговорът ни беше много интересен. Шейхът не говореше български, знаеше малко френски. Аз не говоря нито френски, нито турски, но Владо и Апостол говореха турски. Разговорът се поведе на този език, но аз малко пропуснах от него. Колкото се отнасяше до мене, Апостол настоя да ми се преведе всяка изговорена дума. Направи впечатление на шейха, че аз заемам важно положение в организацията. Владо беше добър преводач. Понякога шейхът добавяше някоя френска дума, която аз разбирах, но не можех да съставя отговора.
Ако се съди по думите му, Кемал бей не беше реакционер, макар че носеше султански пълномощия. Още тогава подозирах, че той е младотурчин.
– Защо сте грабнали оръжието? - поддържаше той. – Въоръжените революции са безсмислени, безполезни. Следвайте постъпките на младотурците, приемете нещата такива, каквито са, но агитирайте. Присъединете се към тях и направете прогресивното движение една здрава сила... Болшинството турци и християни са прогресивни хора, но то държи за миролюбивите средства... Вие разрушавате, унищожавате, защо не изграждате?
Понякога той се разпалваше, но не беше ядовит. Апостол се държеше вежливо. Владо и аз бяхме западняци, даже шейхът се разгорещяваше. Но тъкмо в тези моменти, когато речта му идваше до някое възклицание, неговата хумористична усмивка се разширяваше, той пускаше някоя шега и ние всички се смеехме. Той беше очарователен събеседник.
Струва ми се, че още в самото начало той подозря кой съм аз, но не ми зададе никакви лични въпроси. Апостол ме представи като другар. Най-сетне Владо му каза. Неговият интерес беше явен, но не прояви никакво любопитство по отношение моите съображения да се присъединя към четата.
И така, ние поговорихме до късно тази нощ. Показахме му чифлика, кошерите, пилетата, мисирките, блатото на патиците и кошарата. Той си каза мнението по практичното земеделие.
