Кръстьо Трайков (Ресенски), 1865/7 – 07.01.1942

При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.

През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.

Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета.

Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици.

– Аз чувах много за вас в Битоля, Кръстьо - казах аз.

– С кого се срещахте там? – попита той.

– С вашия ресенки делегат, например Лигушев.

– Този проклет вълк – изръмжа Кръстьо. – Но нищо, ако сте му приятел, аз няма да ви закачам, но недейте стоя в този район повече, отколкото ви е нужно. Не вярвам да сте му приятел, иначе той би ви предупредил да не идвате тук.

Ето ви още една загадка за разрешаване. Защо Кръстьо сарафовистът бе във вражда с Лигушев. Подобно много други прости загадки, нейното разрешение бе скрито от самата й простота.

На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.

– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона: "Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.

"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."

И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.

– Кой започна кавгата? – попита Петруш.

– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.

В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух отговора му.

– Два батальона! Къде са сега?

– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.

Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.

– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори сърдито той.

Един от нашите патрули пропълзя тихо до нас и съобщи, че едно отделение аскер върви по пътеката, която следвахме миналата нощ. Настъпи обща, но тиха тревога между нашите момчета. Чуваше се тракането на пушките и дрънкането на патрондашите. Селянинът забърза надолу из храстите. Последва напрегнато мълчание. Всички приклекнахме на коляно и напълнихме пушките. В това време се чу по камъните тропот на много крака и дрънчене на клинци от подкованите ботуши. Те отминаха и шумът от пушките престана. Селянинът бързо се върна при нас.

– Вървят само по пътеката – каза той.

Целия ден лежахме там, само си шепнехме и при всяко движение в храсталака се стряскахме, защото мислехме, че часовоят иде да ни предупреди за приближаването на аскера. Обикновено селяните идваха или да съобщят за движението на патрула, или да ни донесат храна, но винаги носеха секира на рамото си, за да правят впечатление, че идват по тия места да секат дърва.

Приближаването на нощта донесе малко облекчение на нервната натегнатост, но ние останахме там, където бяхме, защото селяните бяха забелязали, че по всички пътеки са поставени засади. Предпочетохме да останем на същото място и положение, отколкото да открием сражение, което би се съпроводило с жертви, за да се пробие път през аскера.

На сутринта с нетърпение очаквахме новини от селяните. Най-после един дойде и ни каза, че аскерът още се навъртал тук, но главното ядро се движело северно от Охрид към Плакие. Към обед ни казаха, че и последното отделение войска заминало. Четниците се отпуснаха и Ходжата искаше да изпее една весела песен на турски, но Кръстьо не му позволи.

Още беше видело, когато разтурихме лагера и се пуснахме по пътеката край потока. Тръгнахме по посока на Крушево. Някой извика:

– Я погледнете оня човек, който иде от Свинище.

Един човек яздеше бързо по пътеката на отсрещната планина. Наблюдавахме го мълчаливо, без да се крием от него, защото се виждаше, че е селянин. Като стигна срещу нас, той ни видя и внезапно спря. Спусна се през храсталака и като силеше коня си към нас, извика, преди да се приближи:

– Ислям избяга, преди да го настигнем. Тръгнал е следобед, преди два часа минал през Свинище, уловил стария Сава, сина му, пет коня и побягнал в планините. Бях тръгнал за Крушево, за да ви съобшя това.

Кръвта на Петруш завря и в деликатните черти на лицето му се появи румен блясък. Устните му се свиха, докато даваше резките си нареждания:

– Кръсте, ти ще ми помагаш. Ти ще пазиш южния проход, а пък аз ще заградя Плакие. Хайде, момчета, стегнете си коланите. Това ще бъде най-бързото и най-дългото преследване. А на вас, стари другарю, и на тебе, Сандо, сбогом. Няма защо да идвате с нас. Чак подир седмица ще можете да се върнете тук.

Ние гледахме как осемте другари тичаха по планинската пътека към Свинище и изчезнаха в мрака. На следния ден се настанихме в една планинска местност, от която се виждаха южните пътища от Дебър за Албания. По-предната нощ Кръстъо беше заел тия пътища със селската милиция. Ислям не можеше тъй бързо да върви, защото му пречеха пленниците. Към обяд чухме един залп, идещ от охридския път.