Орела отиде да ни приготви по-безопасна квартира. След половин час Сандо и аз излязохме на улицата. Вървяхме бавно сред празничната навалица, следвайки една млада жена, облечена в особено зелена рокля.

Минахме край потока, който се спуща по главната улица и стигнахме в Йени махле, която е разположена в покрайнината на града. Издебнали благоприятния момент, незабелязано влязохме в красивия двор на една голяма къща. След малко бяхме вече настанени в широка и уютно наредена стая. Дойдоха при нас няколко млади момичета, едно момче на шестнадесет години и домакинята. Скоро дойде и бащата. Той беше възрастен, едър българин. Смехът му беше кротък и благ. Неговото присъствие насърчи момичетата, та се започна такова обожаване на героя, което бе в едно и също време и затруднително, и крайно. Домакинята ни предложи да направим баня. Слязох долу и се окъпах в едно корито, пълно с вода. Стори ми се, че измих не само дебелия кир от леринските прахове, но и всичкия блясък от комитлъка, който имах, защото не може човек да се чувствува живописен в чисти дрехи от проста обикновена кройка, каквито ни дадоха да облечем.

Когато се качих отново горе, в стаята влязоха още момичета, тъмноруси, с кестеняви очи, славянски момичета, красиво, но не живописно облечени, тъй че изглеждаше като да участваме в най-обикновено фамилно събрание.

Дойде време за обяд. Насядахме около софрата със скръстени крака – един обичай, който е чужд на европееца, но покривката, салфетките, ножовете и вилиците и отделният прибор за всеки от нас – всичко това бе приятно конвенционално, а край нас седнаха момичетата и момчетата, младшите членове на фамилията, подобно жреци в храма, тълкуващи думите на боговете и регулиращи обожанието.

Следобед със Сандо се изтегнахме върху възглавниците, сложени в една от ъглите на стаята.

Под влияние на всичко това Сандо се разтопи дотам, че разказа едно сражение, нещо, което никога не съм чувал да прави по-рано.

Едва сега, за пръв път откак бях напуснал Воден, можах да се почувствувам свободен от онова нервно напрежение, което е присъщо на всеки нелегален в Македония.

Вечерта наближаваше и разговорите ставаха все по-оживени и по-весели. Неочаквано вратата се отвори и влезе Орела, усмихнат и закачлив.

– Здравейте, драги – извика той, като хвърли феса си настрана. – Изглежда, сте добре тука.

В стаята сякаш опустя. Всички млъкнаха. След малко момчетата станаха и си отидоха. Хазяинът се приближи и предложи чаша вино на Орела, чието лице бе селяшко по своята тъпа важност.

Моето раздразнение от този студен душ скоро мина; най-после, естествено е един член на окръжния комитет да вдъхва такъв трепет, особено всред младите. После, Орела беше пълен с новини, защото току-що бе се върнал от великденската ваканция, прекарана в България. Затова аз забравих всичко друго в оживения разговор, що поведохме с него, макар по-късно да забелязах случайно, че Сандо е заспал. Е, малко егоистично от моя страна, но бяха минали месеци, откак не бях чувал английски.

Никой не би могъл да отрече, че Орела беше действително очарователен човек. Свършил висше училище във Франция, след това заминал за Англия, където прекарал няколко години, той бе имал възможност да добие голяма европейска култура. Говореше английски превъзходно. Роден в България, по негово искане той беше назначен за учител по математика в Битолската гимназия. Като български поданик той имаше близки връзки с българския дипломатически агент и други чужди представители, а всичко това му помагаше да има по-сигурно положение. За да можеше полицията да посегне върху него, трябваше да има необходимите доказателства за виновността му.

На тази първа вечер той говори много малко по нашите работи, защото трябваше да задоволява тримесечното ми невежество по текущите събития.

Вечеряхме заедно. Орела хвърли няколко закачки на момичетата, които прислужваха. Това развесели хазяина ни Ташко. Разговорите се водеха на български език. Сандо и Орела си спомниха, че някога са се запознавали в България.

Понеже бяхме много уморени, аз и Сандо се оттеглихме да спим. Поради строгостта на закона за нощното ходене по улиците, Орела остана да спи при нас в съседната стая. Нямаше значение, че дюшеците бяха поставени направо върху излъскания под. Чудесно беше да вмъкнем затоплените си тела в хладните бели чаршафи и да оставим съзнанието ни да избледнее и да отплува в сън без сънища.

Събуждането през тая първа сутрин в Битоля бе редица от объркани илюзии, най-напред сякаш бях пак в блатото, после в България и най-после в затвора. Последното усещане ме събуди съвсем и аз подскочих. Сандо седеше пред мене, току-що събуден, с лице подуто от сън.

– Той си е отишъл – казах аз, когато видях, че леглото на Орела е празно.

– Да – отговори Сандо, – орлите излитат рано.

След това добави:

– Чувал съм магаре да се оприличава на лъв, но никога на орел.

– Това е измяна – протестирах аз. – Той с един весел другар.

– Аз ще кажа нещо повече за него – добави Сандо. – Искам да кажа, че никога не съм виждал ястреб с пера на орел.

– Изглежда, че не го обичаш?

– Не го обичам.

Тъкмо в това време на вратата се почука и майката ни поднесе кафе. След това намерихме в една бохча два ката добре ушити дрехи и по един чифт обуща за всекиго от нас – всичко ново. С тях ние трябваше да се преоблечем. Сандо изглеждаше странно в новото си облекло. Липсваше му само корава черна шапка, за да може да мине по Бродуей, където би направил впечатление на добре облечен. И той също се учуди на моята внезапна представителност. Турихме на главите си по един ален фес.

В бохчата беше оставена бележка от Орела. Той ни съветваше да не излизаме още по улиците и да го чакаме до вечерта. Тогава щял да дойде, за да вечеряме заедно.

За Сандо денят трябва да е бил скучен, защото момичетата бяха на училище и дойдоха късно следобед и дори тогава изглеждаше да се стесняват от нас. Ташко дойде при нас на закуска с присъщото му добро настроение. Той бе майстор-строител и твърде зает през това време от годината, така че ни остави рано следобед.

Трябваше ми доста време, за да прегледам кореспонденцията от България, която получих чрез Орела ведно с дрехите. Аз започнах да отговарям, но това беше трудна работа, защото повечето писма бяха с шифър. Даже австрийската поща не беше сигурна.

Късно следобед Орела дойде с една връзка чуждестранни вестници.

Те съдържаха описания на разрушението на моя роден град Сан Франциско вследствие силното земетресение. Това ме разстрои през цялата вечер.

– Ние ще вечеряме в друга къща – каза Орела, – ще ни посрещне там касиерът на комитета.

И така, ние трябваше да напуснем своите добри приятели Ташко и семейството му. Излязохме през задната част на градината, минахме през една вратичка на задната стена, влязохме във втора градина и оттам в друга къща на друга улица. Там ни посрещна и въведе домакинята – стара, пъргава жена, която отпосле, в продължение на цяла вечер, не се яви.

– С утрешния трен заминавам за Солун – каза Орела, когато седнахме върху меките възглавници. – Възможно е да отсъствам една седмица, а може и повече, затова решихме да ви преместим в по-безопасна квартира. Тази част на града е винаги предмет на подозрение. Вие ще бъдете близо до хълмовете в махалата Бел Шишман, в къщата, която Груев направи своя главна квартира.

Понеже не познавах града, не се противопоставих на тая работа, въпреки че Йени махле ми харесваше много.

Аз се развеселих под въздействието на обаятелната реч на Орела, но Сандо остана замислен и мрачен, сякаш не моят, а неговият град бе пострадал от земетресение.

Почувствувах, че Орела проучва моите партизански тежнения, но аз имах достатъчно разум да поддържам, че съм неутрален, при все че не можех да скрия факта, че моят паспорт бе подписан от комитета на представителите в София⁴⁴, сега вече всички открити противници на Сарафов, тъй като по това време вече генерал Цончев бе елиминиран от македонските работи.