Алберт Сониксен, 05.05.1878 – 15.08 1931

Моето отиване в Турция стана напълно по законния ред. Турският дипломатически агент в София не се поколеба да визира паспорта ми, макар две години наред¹ да се бях въртял из малката българска столица, дружейки с хора със съмнителна репутация в очите на консулските чиновници².

– Да не сте от някоя актьорска група? – попита той, като гледаше добре избръснатото ми лице.

Въпросът ми даде една идея. Кой консулски чиновник не би помогнал на един закъсал актьор по пътя му към Кайро, известният сборен пункт на всички изпаднали водевилни артисти?

– Да – казах аз, – от Солун навярно ще отида в Кайро.

И така, вечерта на 28 февруари 1906 година³ минах границата и през Одрин стигнах в Солун, без да срещна някаква по-голяма пречка от конфискуването на един неподвързан роман.

В продължение на 10 дни аз видях официална Турция, както я описват една дузина добри книги. В Солун се явих като журналист. Обиколих местните учреждения и първенци, повечето гърци, макар че градът в болшинството си да е еврейски.

Една сутрин тръгнах във вътрешността със специално разрешение, получено чрез американския консул, също грък.

Железницата до Битоля минава през широко блатисто поле. Наляво се вижда Олимп, чиито върхове стърчат като кули над горите. Планината е толкова близо, че могат да се различават пукнатините из скалите; тя продължава навътре в непрекъсната верига от каменисти върхове. Но това забелязвах мимоходом. Погледът ми бе съсредоточен надясно, към блатистото поле.

Минавахме сред тръстика и вода. Тракането на колелетата се обръщаше понякога в глух шум, когато минавахме над открити мостчета. В далечината се виждаше езеро и гора, в която стърчеха черните голи клони на изсъхнали дървета, чиито силуети се очертаваха на ниския, блед хоризонт. Виещи се орляци черни птици, гарги или гарвани само увеличаваха тъжната безжизненост на гледката.

Така изглеждат блатата на Караферия, гледани от прозореца на влака.

На редовни промеждутъци минаваха селища, сгушени в подножията на хълмовете. От тях се виждаха белите минарета на джамии. Ето Караферия, Негуша и най-сетне, когато пътят изви по първите възвишения – Воден. Тук е древна Македония. Тук също тъй е съсредоточена най-лютата борба, която прави от Македония най-кървавото бойно поле в наше време.

Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във Воден. Носех само един куфар със стари дрехи, а в джоба си имах пари само за един обед. Нищо за конфискуване. Минах през гарата и се смесих с навалицата, излязла да гледа пристигналите.

Срещу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах един як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От гарата до града има около един и половина километра.

– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа. Следобед най-напред при каймакамина⁴, после в гръцкото училище, а ако остане време и при гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела.

Този младеж вършеше своята работа като най-изпечен заговорник. Ние преминахме тясната и крива главна улица и стигнахме хотела. Тук моят носач, в усърдието си да играе ролята си реалистично, ми поиска толкова голямо възнаграждение, че аз се слисах. Съвсем не бях подготвен да се преструвам на щедър чужденец. Пред очите на събралите се зрители дадох и последните си пари, които момчето прие, без да прояви особена благодарност.

Хотелът беше малко по-добър от обикновен хан, но Воден няма нужда от повече. В кафенето на първия етаж няколко турски чиновници, граждани и неколцина попове пиеха сливовица и играеха карти и табла. Чужденецът бе достатъчно рядко нещо, за да възбужда общо любопитство. Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че той говорел гръцки, колкото и аз. Нищо чудно! Нямало ли е по времето на Цезар римляни, които не са знаели латински?

Следобед излязох през просеките в общата маса ниски каменни постройки, които минаваха за улици в тая страна. Бях облечен с горно палто с пелерина, което е доста обикновено в тая част на Ориента, но дюкянджиите, седнали с кръстосани нозе пред дюкяните си, минаващите турски войници, безделниците в селяните, които идеха за пазара, ме зяпаха с нескривано любопитство.

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за български беше уговорено да се преструвам, че не владея. Суетните ми усилия да разбера къде е къщата на каймакамина събраха наоколо ми тълпа турци и християни. Някои произнасяха отделни френски думи, всички желаеха да поведат разговор с мене. Мислено проклинах местния комитет, дето не ме бе снабдил с преводач. Идеше ми да заговоря умишлено на развален български език, който да мине за руски, но чух да се наговарят:

– Хайде да му намерим един от руските полицейски⁵ офицери: те говорят френски или немски.

– Не, нека го заведем при доктор Филчев⁶ – подхвърли един, – той говори немски.

Докторът навярно помисли, че тълпата иска да напада къщата му, защото изскочи доста набързо. Той беше висок, красив човек, с изфинена външност. Изгледа ме студено за момент, после спокойно обърна гръб и заговори на тълпата:

– Кой ви каза, че знам немски – попита той рязко на български. – Нямам време. Водете го при началника на гарата, той е австриец⁷.

Тоя упрек не направи такова тежко впечатление на тълпата както на мене. Поведоха ме отново. Хората сякаш бяха решили да не отидат по работата си, докато не турят край на тревогата ми. Един турски подофицер предложи на развален български език, ако началникът на гарата не свърши работа, да ме заведе при някакъв бей в крайните квартали, който се учил в Париж и знаел всички европейски езици. За мое щастие, срещнахме началника на гарата в следната улица и с него заговорихме доста добре на немски. Навалицата около мене, която на всяка улица се увеличаваше, остана много доволна, че е свършила работата си и се разпръсна.

Австриецът толкова много се зарадва от случая да се срещне с чужденец, че ми предложи да отидем в единственото заведение, където продаваха бира на бутилки. Приех поканата. После отидохме при каймакамина, който беше такова вежливо, добро човече, че почувствувах съжаление за тревогата, която щях да му причиня, преди да се измине още един ден.

От каймакамина тръгнахме за гръцкото училище. Австриецът, който не можеше да допусне, че друг чужденец освен журналист може да посети Воден, се зае да ми достави материал за една, по негова преценка, безпристрастна, обстойна статия по положението в Македония. Съвсем доверено, между четири очи, той ми откри, че турското управление било хилаво. Загатна ми обаче недвусмислено, че гръцката черква държи в ръцете си административната машина, която действува отлично. Гърците били чудесен народ – весели хора.

– Ако българите стояха мирни – забеляза той, – всичко щеше да върви наред.