В това време повечето от нашите хора бяха задържани. Владо и сега се укрива, а аз считам за благоразумно да не ме виждат много по улиците."

Тук Елена прекъсна разказа си. Не е необходимо да предавам моите въпроси и нейните отговори. Тръгнахме към града. Момичето ни чакаше на една пътека, но все пак се спряхме за малко.

– Това означава, че комитетът е унищожен – казах аз.

– Така мислите вие – възрази тя. – Не, той все още съществува, но неговото изпълнително бюро сега се намира в турски затвор. Мойсей все още изпълнява заповедите на Лигушев и нещо по-лошо, Георги, главното оръдие на Лигушев, е на свобода и не може да бъде арестуван. Вие сте в безопасност, защото, ако пострадате, Лигушев няма да може да си намери място на земята. Чуждестранните консули подозират как стоят нещата. И ако бъдете предаден на властта, това би означавало доказателствата ви да бъдат разгласени прел обществеността. Ние обаче можем само да чакаме или идването на представителите на Централния комитет, които ще имат пълномощия да отстранят Мойсей, евреина и Георги, или ние ще трябва да премахнем Георги. В негово лице комитетът вижда своята последна опора. Без терористите той е безпомощен. Разделихме се на пътеката. Забелязах, че всеки нерв на крехкото й тяло трепереше при разказването на тази зловеща история. Преди да си пожелаем лека нощ, уговорихме следващата си среща.

Претърсването на Йени махле от полицията беше обща мярка, не насочена към някое определено лице. При все това тя беше предлог за мене да променя жилището си и да отида в къщата, където Сандо и аз бяхме прекарали една нощ и един ден. В къщата на майката на Михаил Х-в. Тя се смяташе за най-безопасна в Йени махле, защото кварталът имаше неправилна форма и полицията не можеше да го обгради лесно.

Бабата ме посрещна по-сърдечно, отколкото по-рано. Оттогава досега тя бе посрещала повече от дузина нелегални и можеше лесно да ме забрави. Беше сама с дъщеря си. Нейният по-млад син беше заминал за България.

Привечер Мойсей и Георги дойдоха да ме видят и трябва да призная, че независимо от дългата си близост с хора, които бяха отнели човешки живот, непосредственият контакт с човек, който може да подмами жертвата си в едно мазе и там предумишлено да го убие, след което да скрие трупа, ми бе наистина непоносим. Не мога да кажа дали успях да прикрия инстинктивното си отвращение от него. Това бе последният път, когато го видях жив.

Едва излязоха Мойсей и Георги, а вратата бе заключена за през нощта, една странична врата в градинската стена се отвори и Елена, последвана от три други момичета, в това число и Саша, най-голямата дъщеря на Ташко, дойдоха при мене. Десет минути по-късно пристигнаха още двама ученици. Единият беше Владимир, за когото ми беше говорила Елена. Особено ми харесваше Владо. Той беше осемнадесетгодишно момче, откровено с приятно лице, но малко слабичко; нищо в него не показваше борбеността, която бе проявил по време на изборите.

Тази нощ беше приятна и спокойна. Едно другарско събрание, такова, каквото не бях прекарвал в Македония. И при най-добро разположение българинът е с твърде ограничен речник за ясно определено изразяване при обсъждането на сложни въпроси и понякога ми правеше впечатление несъответствието между чисто македонското наречие и чуждестранните френски, немски и руски думи, които моите нови приятели употребяваха. Саша ми се видя в съвсем друга светлина. Никога не допусках, че тя е толкова интелигентна, колкото беше наистина. Не бях виждал по-начетена жена от нея на нейната възраст. Вън от своите училищни занятия, те бяха устроили малки групи за изучаване на литература и политическа икономия. По първия предмет те повече бяха склонни към реализма на Зола, Виктор Юго, Мопасан и най-вече руските писатели, които четяха в оригинал. При тази тенденция нищо не беше по-естествено от това, че тяхната политическа икономия ги бе довела до социализма.

Момичетата си отидоха рано през нощта, а Владо остана и ние говорихме с него до съмнало. На сутринта, когато се събудих, той беше си отишъл. Новите приятели често ме посещаваха.

Към края на следната седмица получих бележка от Бел-Шишман махле, в отговор на която веднага отидох там и влязох в къщата на моя стар познайник Ицо. На пода лежаха двама в селско облекло, очевидно спяха, но при моето влизане те скочиха и ме поздравиха. Тези двама бяха Сандо и Кръстьо. Последният беше си обръснал брадата и беше се преобразил на едър, добродушен търговец на добитък. Тази нощ останах при тях. По-късно Владо и друг един от учениците дойдоха при нас. Кръстьо, който едничък от нас имаше пари, ни даде великолепна вечеря и толкова бира, че последната част от нощта прекарахме доста весело.

На следната сутрин аз се върнах в Йени махле, но не можах да взема Сандо с мене, защото слязох в града с намерение да отпътувам до Солун с железница с фалшив паспорт и оттам по море за България, което беше твърде рисковано за двамина. Сандо и Кръстьо бяха дошли в града без знанието на Мойсей и Георги.

Вече бях научил не само че Дяконът е все още в града, но и в коя къща се укрива. Особено се тревожех той да не узнае за присъствието на Кръстьо в града, защото бе напълно в състояние да му навреди. Никой от нас обаче не можа да разбере по какъв начин той е научил след около седмица, че Кръстьо се намира в града. Още на следващия ден той избяга, отново преоблечен в свещенически дрехи, и аз дълго след това не знаех нищо за него, докато не се озовах в София и го заварих там, че се радва на протекцията на Сарафов.

Дните минаваха бързо. Занимавах се или с писане, или с фотография. Вечерно време рядко прекарвах сам. Често си спомням с удоволствие за събранията, които правех с младежите⁶⁵.

Много пъти следобед Владо и аз, понякога придружени от момичета, се скитахме из полето. В тези разходки нямаше почти никаква опасност, защото през това приятно време на годината гражданите излизаха масово. След триседмичното ми престояване в града, един съботен ден устроихме излет. Със себе си взехме ядене и целия ден прекарахме под дърветата край рекичката, която минаваше в полите на Пелистер.

Рано сутринта в събота при мене дойде Саша. Тя беше единствената от социалистическата група, която можеше да ходи съвсем открито из улиците. Елена и Владо, които живееха наблизо, трябваше да минат през града по околни пътища, по тесни улици и проходи. Саша носеше една кошница на ръката си и с русите плитки по гърба си изглеждаше достатъчно невинна, за да измами и най-проницателния полицай.

Както споменах вече, местните хора трябваше да се преструват по улиците, че не познават нелегалните. Когато видят някого, те трябва да вървят напред, а нелегалният да ги следва на известно разстояние. Като стигнахме главната улица, аз тръгнах по-бавно, за да дам възможност на Саша да мине напред. Донякъде тя вървя напред, но изведнъж се обърна и ме хвана за ръката.

– Това е подло – каза тя. – Мене не ме е страх. Треперещата й ръка опровергаваше думите й.

– Не бъди глупава – отговорих аз. – Върви напред, както правят другите.

– Не се боя – повтори тя.

– Друг път няма да изляза с тебе, Саша – казах аз.

Тя се изсмя, но при все това ние продължавахме да вървим заедно. На един ъгъл тя се спря и купи един голям симид. Разкъса го на две и даде на мене едната половина.

– Вземи, яж – каза тя. – Ако се държим като идиоти, никой не може да ни подозре.

По цялото продължение на главната улица ние лапахме своите късове симид и се кикотехме.

Минахме градския затвор, навлязохме в полето и оттам поехме нагоре към хълмовете. Елена, Владо и други екскурзианти бяха стигнали там преди нас и образуваха голяма група. Много от тия момичета и младежи не познавах, но всички бяха приятна компания. При това и самата местност, където бяхме спрели, беше по-приятна, отколкото полето зад Йени махле. Тук имаше дървета и храсти в изобилие, и поляни с трева, където можехме да се скитаме.