Междувременно отец Мирабо, който считахме за честен човек, започна да долавя истината или реши, че другите отиват прекалено далеч. Несъмнено те виждаха в негово лице пречка, защото той бе предаден по необясним начин и изселен в някакво село.

Отначало ние открито настоявахме за избори. Комитетът отговори, че селяните не са се възстановили достатъчно от нещастията, последвали въстанието, за да могат да изберат подходящи ръководители. Настояхме да бъдат разпространени копия от правилника, но комитетът отговори, че още не разполага с нито един брой, въпреки че ние имахме доказателства за изгарянето на цяла връзка екземпляри, изпратени от Централния комитет, тъй като намерихме парченца от текста сред пепелта в печката на долния етаж на гимназията.

Най-накрая ни обещаха, че ще насрочат окръжни избори. Те се проведоха в гимназията, но когато всички гласове бяха подадени, отказаха на нашите наблюдатели да присъстват на преброяването. Един от тях, Владимир⁶³, още гимназист, започна да протестира и когато се опитаха да го изхвърлят от стаята, удари Мойсей и предизвика бой. При суматохата кутията от бюлетините се преобърна и Владо грабна част от тях и избяга навън. Когато ги разгледахме по-късно, установихме, че повечето бяха подправени. На следващия ден комитетът заяви, че преизбира съществуващия комитет, но ние, разбира се, отказахме да приемем тази измама.

Няколко дни по-късно полицията обискира гимназията. След като претърсиха сградата, полицаите преровиха печката и намериха останки от изгоряла хартия. Нали знаете, че мастилото се чете върху опепелена доброкачествена хартия? Те събраха достатъчно материал, за да разчетат писмо, адресирано до Централния комитет. Известно ви е, че според правилника никой, освен публично изобличен враг на организацията, не може да бъде осъден на смърт от друг, по-нискостоящ орган от Централния комитет.

Няколко дни след обиска повикаха Атанас и Владо в полицията. Поискали от тях да кажат какво знаят за революционната организация в града. Разбира се, те заявили, че те знаят нищо.

– Глупаво е да отричате, че ги познавате и да ги прикривате – казал началникът на полицията, – те са ви осъдили на смърт.

Той им показал останките от писмото до Централния комитет, в което се искало смъртно наказание за известни лица. Само две имена се четели – Атанас и Владо⁶⁴.

Скоро след това Орела отиде в Солун, където по същото време се намираха трима членове на Централния комитет. Той се опитал да ги убеди да осъдят на смърт нашите другари, но, ако онова, което научихме по-късно, е вярно. Централният комитет отказал да направи това, освен ако обвинените не бъдат изправено пред съд.

Междувременно Лигушев беше зает със свои собствени интриги. Един млад, доста заможен селянин, който бил взел дейно участие по време на въстанието, се криел в града. Имал красива жена, която живеела законно в града като бежанка от опожареното й село. Един ден Лигушев дошъл в къщата, където живеела, и посегнал на нея, но тя се развикала и съседите й се притекли на помощ. Преди още жената да може да се срещне с мъжа си, Лигушев отишъл в неговото скривалище и му казал да бяга в гората, защото полицията е по следите му. Той му дал писмо до Дякона в Ресен и младият човек напуснал града, без да види жена си. По пътя обаче го настигнала буря и дъждът измокрил писмото в дрехата му. Той го извадил, за да го постави в калпака си, но видял, че от влагата пликът се отворил. Извадил писмото и го прочел. В него се нареждало на войводата "да убие този човек веднага, щом получи писмото, тъй като е опасен за нас."

Селянинът се завърнал в града и намерил подслон в къщата на приятел, където останал без знанието на комитета. Когато тайно посетил жена си, научил за опита на Лигушев и разбрал всичко. Той срещнал случайно един стар другар по оръжие, бивш секретар на Сугарев, който се намирал в града по здравословни причини. На този четник, на име Стоян, той разказал цялата си история и от него ние я научихме. Той ни донесе писмото до Дякона и ние го пазим като допълнително доказателство при разобличаването на Лигушев пред Централния комитет.

По това време вие бяхте в града, но ако не бяха момичетата на Ташко, ние никога нямаше да узнаем това. Изгубихме ви дирята, но един ден Марийка ни каза, че сте в тяхната къща. Комитетът не подозираше, че тя поддържа връзки с нас. Чела съм ваша статия в български вестник, от която останах с убеждението, че сте социалист. Освен това знаех, че сте близък на Груев. От това съдех, че не можете да бъдете човек от групата на Сарафов и да поддържате техните планове за български цар. Казах това на моите другари и решихме, че ако ще минавате през районите и влизате в контакт с войводите, по-добре ще бъде да узнаете истинското положение на нещата, защото, ако има пълно разбирателство между нас и някои от честните войводи, ще можем да уредим сметките си с комитета. Не се решавахме да изпратим човек от нашата група, защото писмото на Лигушев до Дякона ни караше да мислим, че много от войводите са на негова страна, още повече, че никога не сме смятали Дякона за сарафовист. Това беше и причината за моето посещение.

Междувременно селянинът, чиято жена бе оскърбена, продължил да се укрива. Един ден Стоян му дал своя наган и същата вечер той стрелял по Лигушев в Йени махле, но за нещастие изстрелът не бил точен. Стоян бил заподозрян в съучастничество. Предполагаме, че Георги го е поканил да се разходят в полето и го убил с нож.

Един от нашите другари познава един албанец, чиновник при валията. При една среща албанецът му казал:

– Веднъж ти ми направи приятелска услуга. Искам да ти се отблагодаря по същия начин. Внимавайте, във вашата организация има двама предатели.

– Кои са те?

– Единият е евреин, другият – син на фурнаджия. Лигушев е син на фурнаджия. Нашият другар поискал някакви доказателства.

– Имам копия от тайни официални доклади у себе си – продължил албанецът. – Няма да ти покажа всички, но ще видиш имената на онези, които се намират в опасност.

Той му показал списък с имената на всички онези от нас, които бяха против окръжния комитет.

– Зная и нещо повече – добавил албанецът и изредил имената и длъжностите на всички членове на окръжния комитет.

Нашият приятел незабавно ни свика. Определихме среща за следващия следобед, за да решим как да действаме.

На срещата на следващия ден Атанас не се яви. Цели два дни претърсвахме града и дори отидохме в затвора, за да разберем дали не е арестуван. Тогава дойде един човек, който живее зад гимназията. Той ни разказа ужасяваща история. Неговата жена забелязала, че Георги и още един терорист влизат в сградата заедно с Атанас. Приближила се до прозореца и видяла, че Атанас лежи на пода с гърло, разрязано от ухо до ухо. Георги и другият копаели дупка близо до купчина дърва. Жената избягала ужасена и когато стигнала у дома си, получила нервна криза. Мъжът й се завърнал и тя му разказала всичко.

Съшия следобед Владимир и няколко учители слезли в мазето. Те забелязали, че купчината дърва е пренаредена, а на пода, покрит с плочи, имало стъпкани буци пръст. В единия ъгъл видели лопата. Те преместили дървата и под тях се открили разместени плочи. Един от тях започнал да копае и почти веднага изровил парче плат. Не могли да го изтеглят, но познали дрехата на Атанас. Тялото все още е там.

Незабавно изпратихме един от нашите другари в София, който добре познава Груев. Бяхме чули, че Груев е в София. Той успял да се свърже с него. Носеше достатъчно доказателства, за да убеди не само Груев, но и други. Очевидно Сарафов е предупредил своите хора, че Централният комитет знае всичко, защото Орела, Черния Петър и Гаврил внезапно изчезнаха. Някой ги видял да се качват на влака за Солун. По-късно научихме, че са в София. Лигушев остана, но се предаде на турците. Очевидно той се е страхувал да отиде в България. Можете да си представите какво означава неговото арестуване. Човекът, който бе такъв страхливец, че не взе участие във въстанието, нямаше кураж да се изправи лице с лице с пратениците на Централния комитет, в случай че дойдеха тук.