– Аз ви видях, при вратата на... от един прозорец – изтърсих аз.

Тя се изчерви и стисна устни. Веднага разбрах, че започвам недодялано.

– Това беше делово посещение – отвърна тя с твърд глас. – Страхувате ли се от този човек?

– Това не бихте говорили, ако знаехте как се отнесоха с него, когато вие си отидохте.

– "Може би беше по-добре, че не я видяхме" – повтори тя някогашните ми думи със злобна подигравка. "Кой й е казал, че сме тук?"

Мой ред беше да се изчервя.

– Тези думи – продумах аз горчиво – бяха казани, за да ви защитят и да не станете предмет на махленски приказки.

Настъпи ново мълчание.

– Хайде да се махаме от тоя път – каза тя най-сетне. – Вие не трябва да останете тук сам. Но защо не са пратили някой да ви придружава? Да вървим полека към воденицата нагоре.

Ние тръгнахме бавно през нивите, следвайки една едва видима пътека. Първа тя наруши мъчителното мълчание:

– Недейте се сърди на Марийка, тя не е предала това като клюка. Тя ми повтори тези ваши думи, за да ме отклони от желанието да се срещна с вас, тъй като и аз я молех да ми помогне да се срещнем. Вярно е, че тя ви е следила, но това е сторила не с цел да ви направи пакост, а да ни предпази от някои грешки.

– Но защо дойдохте вие?

– Да наредя една среща между вас и един човек, който желаеше да говори с вас.

– Кой човек?

– Той е заминал за България, но не е важно кой е.

Тя не каза истината.

– Вие сте били в четите? – запита тя, за да промени темата.

– Да.

– При кого?

– Бяхме тръгнали да се присъединим към Пецов, но за щастие се забавихме в едно село. – Отговорът ми бе съвсем случаен, но попадна точно в целта.

– Какво! – възкликна тя.

– Те са наредили да се присъедините към Пецов?

– Да. Може би вашето посещение е причина за това. Аз се държах много лошо с Орела онази вечер и той може би е помислил, че зная повече, отколкото в действителност знаех.

– Спомням си – промълви тя замислено. – Марийка ми каза, че и двамата сте били много зле настроени един към друг през онази вечер. Но... защо сте отново тук?

– Имам лична работа в София, която не мога да уредя от района. Бих дошъл и преди, но нямах доверие на Лигушев.

– А имахте доверие на войводите?

– Защо не? Всички с изключение на Дякона са честни хора.

– Бяхте ли в Ресен?

– Да, бях, заедно с Кръстьо.

– Кръстьо! Но той е изпратен от Сарафов.

– Може би. Но чувството му за чест е по-силно от партизанщината му. Той бе осъден на смърт от Лигушев, защото поиска насрочване на избори според новия правилник.

– Според вас останалите не са ли негови привърженици?

– Напълно съм сигурен. Нито един от онези, които срещнах, а също и Ташко и Петруш.

– Колко жалко – каза тя тъжно, – че не знаехме това. Боже мой! Защо не ви срещнах по-рано?

Помислих, че сълзи ще рукнат от очите й.

– Вече много ли е късно? – попитах аз.

– Много късно? Да, твърде късно. Тукашната организация с унищожена, най-добрите ни хора са избити или потърсиха убежище зад граница. Никога няма да можем да се възстановим.

Бяхме стигнали до малка горичка и седнахме под сянката на дърветата сред гъстата трева.

– Другарю – поде тя внезапно, – интуицията ми подсказва, че мога да ви вярвам. Освен това излагам на риск само себе си. Онова, което исках да ви кажа миналия път, през май, ще ви кажа сега и дори ако някой ден го публикувате или разгласите по друг начин, няма да има нищо срамно за Македония. Ние имахме честни хора.

"Всичко това се случи през последните осемнадесет месеца след въстанието⁶¹. По време на боевете бях с брат си и помагах в лазаретите, но когато нашите сили се прегрупираха в летящи чети, слязох в града и оттогава съм непрекъснато тук. Онова, което ще ви кажа не са слухове, понеже съм свидетелка на всичко, което стана.

Градът беше пълен с жени и деца от опожарените села, но най-способните мъже, организаторите на тукашните комитети намериха убежище в планините или заточени. Дезорганизацията беше пълна. Това означаваше, че трябва да започнем всичко от самото начало.

След няколко месеца Груев пристигна в града и започна да реорганизира. Георги Сугарев и Борис Сарафов правеха същото в районите и всички предполагахме, че работят под ръководството на Груев⁶². Но нямаше градивен материал. Новият окръжен комитет се състоеше от простовати, необразовани търговци и работници, които нямаха никакви организаторски способности. Единственият интелигентен човек от групата бе отец Мирабо, но той беше седемдесет и пет годишен. Когато Груев си тръгваше, остави отец Мирабо за председател на окръжния комитет.

После, в резултат на въздействието на Сарафов, в комитета влязоха Петър Лигушев и Черния Петър от Дебър. Черния Петър беше ханджия и всеизвестен експлоататор на селяните. Обаче нямаше кой да се противопостави, защото общата амнистия още не бе обявена и нашите мъже ги нямаше, а ние, жените, изобщо не бяхме признати за членове на новата организация. Измежду останалите членове на окръжния комитет имаше честни хора, но те бяха слаби, неопитни и изобщо не разбираха положението. Лигушев и Черния Петър започнаха да ги отстраняват един по един, а не след много в комитета влязоха Израел Евреина и неговият брат Габриел. Те и двамата бяха лихвари и в замяна на техните услуги и даренията, които събираха измежду богатите евреи, получиха монопол да ограбват бедните селяни, чиито къщи бяха опожарени по време на въстанието.

След това бе организиран районният или окръжният комитет и Мойсей го възглави. Дотолкова, доколкото знаем, Мойсей е безупречен по отношение на парите, но неговите огромни амбиции съвпадат точно с плановете на сарафовистите. Във всеки случай той се намира изцяло под влиянието на Лигушев.

Под претекст, че ще се борят с шпионите на гръцката църква, те организираха терористична група и за неин шеф определиха Георги, който бе известен като голям поклонник на Сарафов. Лигушев, в качеството си на помощник на Сарафов, имаше надмощие над Георги. Имайки подкрепата на терористите, комитетът придоби неограничена власт.

Преди една година, когато се откри гимназията, се появи Орела, назначен от българската църква, която е подчинена, разбира се, на господаря на Сарафов. Естествено, когато един млад българин със завършено европейско образование напусне обещаваща дипломатическа кариера, за да стане учител във второстепенна гимназия, веднага ще се досетите, че тук се крият някакви политически причини. Окръжният комитет прие Орела като делегат на Леринско, въпреки че нито той познаваше Леринско, нито там го познаваха. Ето, това са главните членове на нашия комитет, групата, която контролира Битоля, най-важния окръг на революционна Македония.

Следващата им задача бе да си осигурят пълен контрол над районите. Ние знаем само, че Сугарев беше главното препятствие пред тях, но кои войводи бяха назначени от Сугарев и кои бяха креатури на Сарафов, вие знаете по-добре от нас, защото по онова време заточениците едва започваха да се завръщат. Знаем, че Пецов е бил изпратен в града от Сугарев, за да се срещне и разговаря с комитета и че са стигнали до кавга. Нямаме никакви писмени доказателства, обаче сме убедени, че Сугарев е бил увещан да слезе долу в равнината, за да участвува в конференцията и че Лигушев го е предал, знаейки, че Сугарев никога няма да се остави да го хванат жив. Убедени сме също и че Сугарев се е спасил от сражението, въпреки че е бил тежко ранен. Пристигнал в града за медицинска помощ, без изобщо да подозира измамата, и тук е бил убит. Нито трупът му, нито пушката му бяха намерени.

По това време някои от заточениците вече се завърнаха. Един от тях беше Атанас, млад учител, социалист и естествено противник на Сарафов и неговите завоевателни проекти. Ние, учениците в гимназията, бяхме достатъчно зрели, за да възприемем идеите на Атанас и се организирахме в група, чиято главна задача беше да се противопоставя на комитета. Почти всички учители и някои от честните търговци и работници е присъединиха към нас. Когато бе обявено новото устройство, ние вече имахме солидна основа под краката си.