На следния ден ние прекарахме на едно по-горно ребро на планината. В това време ме надви душевното униние. Някои паднаха убити, други ранени, това вече знаехме; но аз разбрах само това, че съм изгубил Сандо.

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула, каквито са западните черкви. Тук през 1903 г. сражението било най-силно, при все това съвземането станало най-бързо. По-голямата част от населението са зидари, които работят в големите градове на балканските държави. Пътуването на тези хора подействувало в такъв смисъл, че те проявяват по-жив интерес към политическите и общите текущи събития. Един от тези хора беше получил книжка от Америка, в която за пръв път видях фотографирани развалините на Сан Франциско от земетресението.

Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.

– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?

– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.

Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това българите имаха училища. Елена и Саша се подготвяха да бъдат учителки в такива училища.

Както във Воден, така и в Костур гръцката черква употребяваше огромни усилия, за да потъпче революционното движение сред народа. През време на въстанието гръцките попове придружавали турските войски в наказателните експедиции и посочвали кои села да се изгарят и кои селяни да се убиват. Поради това хората бяха сега особено ожесточени срещу гръцката черква. В този район е селото Загоричани, в което се случи едно от най-забележителните събития в сегашната история на Македония⁶⁷. Гръцките попове подкупили един турски офицер да извършва чести претърсвания на селото и това накарало селяните да скрият своето оръжие на по-далечни места. След това старейшината на селото получил бележка, подписана от един "приятел", с която се предупреждавали селяните, че след няколко дена ще се направи друг, по-пълен обиск. Мнозина от селяните заровили пушките.

На определената дата всички селяни се събрали в черквата. Като чули свиренето на тръба и видели въоръжени хора да се приближават към селото, те помислили, че предупреждението се изпълнява и че аскерът е дошъл да търси оръжие.

Съвсем неочаквано един залп изпочупил прозорците на черквата и убил десетина души от събраните. Между богомолците настъпила паника и някои хукнали да бягат навън, но се видели обкръжени от стотина "Христови войници", повечето в гръцка униформа. Трима от водителите били облечени в униформата на гръцки офицери.

Тази чета изклала шестдесет селяни от Загоричани. Пет от тях били деца, по-малки от петнадесет години, седем жени, от които две в напреднала бременност и двадесет и двама мъже, повечето над шестдесетгодишна възраст. Въстанието било оставило някои здрави къщи и десетина от тях били изгорени заедно с двадесет и осем временни колиби. Всичко това било извършено посред бял ден, съвсем близо до един голям гарнизон от войски, квартируващ на един пушечен изстрел. Това злодеяние бе извършено в името на Христа, устроено от гръцката черква, към чийто ръководител в Цариград представителите на европейските държави се отнасят почтително и с когото се съвещават, когато трябва да се разбере "волята на народа". "Аз не зная как може да се обвинява цял народ – казва Бърк. – Но когато един цял народ акламира подобно дело, като това, чрез своята единодушна преса и от амвона, нарича го патриотическо и героично и дава публични обеди на неговите извършители, какво трябва да се каже за такъв народ? Не това, което ще кажат навярно за него като потомък на Сократ, Перикъл и Солон (по име поне) и избран народ на Байрона."

Една вечер към нас се присъедини чета, която беше от района на войводата Пандо Кляшев⁶⁸. Двама войводи разделяха администрацията на Костур помежду си. Единият се наричаше Митре Влаха⁶⁹, от петнадесет години нелегален. Митрето беше от румънско потекло, прост овчар, но неговите несъмнени способности и честност го издигаха дори над враждебността на сарафовистите. Разбирайки, че неговите способности имат само военна цена, той поиска да раздели командването с Пандо Кляшев, за да му помага в административната работа, която Митре смяташе за по-важна.

Пандо Кляшев, 29.09.1882 – 31.07.1907

Димитър Пандуров (Митре Влаха), 1873 – 22.02.1907

След Лука аз не съм срещал друг, по-добре подготвен интелектуално за войвода от Пандо Кляшев. Той беше с правилни черти, аристократическа осанка. Неговата чиста реч се приближаваше до руския език. Беше облечен просто, с пристегната униформа. С изключение на платнените му навуща, кожения кобур на револвера и колана му с патрони, нищо друго не издаваше призванието му. Той бе учил в Софийския университет и струва ми се, го бе свършил. Негов помощник бе Карчаков, малко по-млад, свършил гимназия. Те двамата не бяха прости боеви хора, а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха уредили кооперативни магазини и четири мелници. И "караулното" училище беше тяхно дело.

Когато стигнах в селото, те бяха извършили едно дело, което може би ще остане като материал за народни легенди на бъдещите поколения.

В селото Песодер живеел един гръцки поп, който по чин стоял по-долу от владиката, но по правене на зло бил по-горен от него. Този отец Ставре бил организирал шпионска мрежа, която доставяла на гръцката черква най-точни сведения за революционните агитатори. Най-напред той се отличил с това, че по време на въстанието дал енергична помощ на турците за издирване членовете на местния комитет. На два пъти участвал в клане. Въпреки неговото настояване един турски офицер отказал да изгори едно село, но отец Ставре насъскал албанските разбойници и те изгорили селото. Селяните ми казаха, че един стар турски майор отказал да се сдружи с попа, като казал пред войниците, че "било безчестие да се търси помощта на този звяр".