– Нека починем тук няколко минути – каза Савата, като сочеше необикновено гъстата ниска тръстика. – Ей сега ще почнем да вървим из стърнищата, а това ще бъде тежко с мокри и окаляни крака.

Тази заповед се предаде на цялата редица и всички налягахме в гъстата растителност. Петима души, които представляваха отделна група, разговаряха шепнешком. Внезапно един от милицията се повдигна на колене, после се изправи на крака, макар все още свит и почти на две. Един друг зад нас се повдигна, след него и всички се понадигнахме предпазливо. Някой произнесе късата, но остра дума:

– Аскер!

В този момент при светлината на месечината видях фигури, които излизаха на пътя едва на стотина метра далеч от нас. Ние веднага се спуснахме към полето.

– Дур!⁶⁶ Дур! Дур-р-р! – чуха се множество гласове, а след това последва блясък и един изстрел. Неколцина от нас извадихме своите нагани и стреляхме в масата, която ни следваше. Залп от пушки изгърмя след нас, куршумите пищяха над и около нас. Ние продължавахме да тичаме и да стреляме. Милиционерите се пръснаха по нивите, няколко души се спънаха и един падна. Савата и аз останахме заедно. Стрелбата зад нас продължи, смесена с викове.

По едно време ми се стори, че тичам сам, след това стигнах до една каменна ограда, прескочих я и видях хора, които тичат пред мене. Внезапно стрелбата отзад спря, дори виковете престанаха. Четири или пет души тичахме в една пръсната група. Тичането отслабваше. Нивите почнаха да се възвишават към основата на канарите, които не бяха по-далече от един километър.

Стигнахме до друга каменна ограда, преминахме и през прелеза за добитък и се спряхме запъхтени. Някои бяха стигнали там и чакаха, а други още се прибираха.

– Колко са? – запита един запъхтян.

– Ако се съди по стрелбата, най-малко петдесет – каза Савата.

– Ще ни преследват.

– Нека ги почакаме... зад тези камъни.

Стояхме зад оградата мълчаливо и дишахме тежко. От ляво се чу вик.

– Тука те ще ни пресекат пътя – предупреди Сандо.

– Там горе, под оградата, има една скалиста могила – каза един от милицията. – Там можем по-добре да им се противим. Пътеката с точно над нас. Може да успеем да стигнем горе.

Спуснахме се тичешком през нивите в пръсната редица. Виковете се чуха отново зад нас и след това рядка стрелба. Изкачихме се по изровения склон на могилата и залегнахме между големите камъни на върха, където имаше прикритие за всички. Основата на оградата беше няколкостотин крачки по-нататък. Една права гола пътека пресичаше диагонално нагоре скалистата стена и се обръщаше на тесен пролом на стотина метра далеч от нас.

Там лежахме няколко минути запъхтени. След това аз съзрях разредената редица от тъмни фигури, които напредваха през големи стърнища. Те идваха към нас с къси и бързи прибежки, с голяма предпазливост и при всяко приближаване се навеждаха към земята. Някои бяха легнали, когато открихме силен, напрегнат огън. Войниците отговориха остро, а след това като че и двете страни съзнаха безполезността на тази безцелна стрелба. Тя бе спряна от двете страни и настъпи тишина. Далече някъде се чуваше лаят на кучетата в турските села. Неочаквано се чу вик и някакви думи, но аз не можах да ги разбера.

– Какво е това? – попита Савата.

– Слушайте!

След малко викът се повтори.

– Да сложим оръжие – отговори Сандо. – Те щели да се отнесат добре с нас. При тях имало италиански жандармерийски офицер, който искал да дойде горе и да говори с нас.

– Отговори им нещо! – казах аз.

– Да, ще им кажа нещо за свинята – каза Савата.

Трети път извикаха, но сега на български език.

– Ей, другари, сложете оръжие! Падишахът ви дава прошка. Европеецът гарантира това.

Савата вдигна и двете си ръце до устата и почна да говори нещо доста грубо, което тук не може да се напише, разбира се, но нещо досежно свинска мас. Друг вик не последва.

Аз не разбрах какво се случи, но тичащи фигури се спуснаха от всички страни по полето, събраха се и бързо се отправиха към нас. Зачудих се, като видях, че Савата пали цигара. Неговият профил светна от пламъка в дланта на ръката му.

След това всички почнахме да стреляме нервно. Войниците се спуснаха с викове: "Аллах! Аллах! Аллах!", но тъй пресипнало, че не можах да разбера значението на думите. Тук-там някой падаше или се спъваше и политаше напред, сякаш да се гмурне в земята. Със свиреп едновременен вой войниците стигнаха до основата на нашата могила и започнаха да лазят нагоре. Видяха ми се най-малко сто души. Тъкмо в това време Савата направи едно силно движение – една светла, трепкаща точка от огън се устреми надолу, пламък се понесе през нощта и избуча под нас. Когато очите ми се отвориха от ослепителната светлина, аз можах да видя маса войници изпобити, и други, които се пръснаха по разни посоки и изчезнаха. При все това ние продължихме стрелбата. Веднъж пипнах цевта на карабината и опарих ръката си.

През тези няколко минути нервната тревога беше по-изтощителна, отколкото тичането по нивите.

– Чудесно беше, нали? – извика Савата тържествуващ.

– До един час няма да се спуснат към нас.

Всички почнахме да викаме "ура". Това се повтори и потърси, смесено с нечленоразделни ликуващи викове. Савата стана и изрева:

– Бягайте, мохамедански свине. Намазахме ви опашките със сланина.

Челното място, което свинята, изглежда, заемаше в мислите на Савата, ме развесели до крайност дори в този момент.

Мълчанието беше по-лошо от шума. Ние трябваше да сдържаме желанието си за безразборна стрелба.

– Погледнете! – извика един селянин.

Той посочи основата на оградата. Между дъбовите храсталаци нещо се движеше.

– Те ни пресичат пътя – извика Савата. – Но няма да им позволим това. Хайде, момчета, спуснете се срещу тях – сега, когато са разстроени.

Никой не отговори, но се почна общо раздвижване.

– Ти им хвърли твоята бомба – прошепна Савата на мене. Той ми показа една запалена цигара в дланта на дясната си ръка.

Те очевидно не усетиха намеренията ни, докато не стигнахме до средата на отделящото ни пространство. Савата и аз тичахме напред заедно. Щом войниците почнаха да стрелят, ние се спряхме и той ми подаде цигарата. Аз поднесох запалката, а тези, които бяха зад нас, минаха към пътеката. Тогава аз я хвърлих и ние избягахме.

Експлозията почти ме свали на земята, но аз се свестих и започнах да тичам след другите, отчаяно се силех да вървя по скалистата пътека, тук-там се спъвах и употребявах карабината си като подпорна тояга. По-нагоре някъде пътеката се разширяваше и там седнахме да си поемем дъх. Някои от милиционерите, останали без амуниция, продължиха пътя си и изчезнаха в мрака на урвата. В това време куршумите отдолу почнаха да пращят по скалите над нас.

Още едно усилие и ние се изкачихме горе. Един четник пред мене се спъна, падна и се търколи под мене, като ме препъна. В това време аз зърнах бялото лице на Сандо, направих едно усилие да го задържа, но той се отърколи в бездната и изчезна.

– Бягай! За бога, бягай! – чук гласа на Савата. Той ме сграбчи за ръката, но аз политах насам-натам, ослепяван от късчета, които куршумите къртеха от скалите. По едно време чувствах, че ту ме тикат, ту ме влачат. Бях напълно смутен, но все се силех да вървя напред. Пляскането на куршумите в скалите престана.

– Ние сме добре сега – чух гласа на Савата. – Сега е лесно, ох, боже, аз повръщам кръв.

Очите ме сърбяха болезнено, но при силно мускулно усилие на клепките виждах толкова, че можех да направлявам стъпките си. Стрелбата отдолу престана.

Когато можах да виждам ясно, ние вече се катерехме по тясната урва, полека и с почивки. След половин час изпълзяхме на една равнина, обрасла с дървета и налягахме под тях. Там бяхме Матей, Савата, Владо, двама селяни и аз.

– Ние ще те заведем в овчарските колиби – каза един от селяните, – другите тръгват по северната пътека за дома. Ние ще те заведем.